Култура / Брой 5 (3008), Май 2024

„В онова, което бихме искали да скрием от очите на другите, но което се проявява чрез малки неволни действия, в тази лека чудовищност, която маниерите разкриват, в тази неволно подривна крехкост се крие според мен истинската красота на хората, която намирам за дълбоко трогателна.“ С мексиканската писателка Гуадалупе Нетел разговаря Владислав Христов

Мексиканската литература не е много добре позната в България, как накратко бихте я описали?

Мексиканската литература е много разнообразна! Сред нашите стълбове са толкова различни автори като Хуан Рулфо, Хуана Инес де ла Крус, Октавио Пас, Карлос Фуентес, Хосе Емилио Пачеко и Елена Гаро. Бих казала, че всички те притежават силна ирония, но и огромно любопитство към смесицата от култури, която се е случила по тези земи. Това важи и за голяма част от Латинска Америка.

Жива ли е нишката на магическия реализъм, чийто представител е Карлос Фуентес, а продължителка – Лаура Ескивел?

Магическият реализъм е начин на виждане на света, създаден от смесицата от култури, за която вече споменах, от двете различни системи от вярвания и техните начини на виждане и разказване на света. Освен това сред съвременниците на Фуентес е Хуан Рулфо, който е написал преди него текстове, смятани за магически реализъм, като El llano en llamas („Горящата равнина“, 1953) или Pedro Páramo („Педро Парамо“, 1955). В един красив роман, издаден през 1963 г., озаглавен Los recuerdos del porvenir („Спомени от бъдещето“), на Елена Гаро, могат да се открият елементи, които по-късно се появяват в „Сто години самота“ на Габриел Гарсия Маркес.

Имате чудесни писатели от средното поколение в лицето на Хуан Пабло Вилялобос и Хорхе Волпи, кого още можем да прибавим към тях? Кои са надеждите сред най-младите?

От поколението на моя приятел Хорхе Волпи искам да отбележа и блестящата Кристина Ривера Гарса. Хуан Пабло Вилялобос е малко по-млад, а това поколение включва още Антонио Ортуньо и Емилиано Монге. Още по-млади са Фернанда Мелчор, която се прочу по света със „Сезонът на ураганите“, и Даниел Салданя Парис, автор на Aviones sobrevolando un monstruo.

Издаденият през 2011 г. роман „Тялото, в което се родих“ беше вашето разкриване пред света. Допуснахте читателите до най-интимните си спомени. Персонажите в разказите ви са също така до болка крайни в своето разкриване. Откровението ли е водещата ви философия като писател?

Откровението може да има много значения. Много ми харесва идеята за откровението като вдъхновение. Когато светът ни се представя със своите по-магични, по-светли или по-тъмни страни, със скрити послания, които изведнъж можем да разберем. Мисля, че литературата произлиза от нещо подобно. „Тялото, в което се родих“ се появи по този начин. Едно списание ми поръча да напиша автобиографичен текст точно когато се роди първото ми дете. Тоест, когато прекрачвах прага на света на онези от нас, които са били само деца, за да премина в измерението на онези от нас, които са и майки. Моята лична история ми се разкри от различна гледна точка. Видях я с много по-голяма дистанция и сякаш в друга светлина. Предадох един фрагмент, но не можех да спра да пиша и този текст в крайна сметка се превърна в автобиографичен роман, който никога не съм планирала да напиша.

Кортасар и Кафка са повлияли силно на творчеството ви, какво ви дадоха те?

Кортасар и Кафка са основополагащи автори за мен – тези, които ни разкриват света от различна гледна точка или които имат силата да облекат в думи онова, което по един или друг начин вече сме усетили. Отъждествявах се много с Кафка заради начина, по който се е чувствал потиснат от една непреодолима власт, заради лекотата, с която е виждал несправедливостите в света. Фантастичните му разкази ми се струват най-добрите възможни описания на едно състояние на духа, което познавам много добре. Той е като мой духовен брат. Във всекидневието ми все още има моменти, в които отново се чувствам като него. От друга страна, Кортасар е много по-радостен. Текстовете му са определено игриви. Много се възхищавам на неговата непринуденост и на безгрижния му поглед към живота, на начина, по който вижда други измерения във всекидневието. Харесва ми пестеливостта на Кортасар в разказите му, много различна от стила на романите му или на хибридните му текстове. Мисля, че той е майстор в жанра. Във всеки случай е бил такъв за мен.

Наскоро в България излезе книгата ви с кратки разкази „Брачната двойка червени рибки. Венчелистчета и други неудобни истории“ (изд. „Колибри“). Винаги ли в писането се придържате към правилото „малкото е повече“?

Определено вярвам в силата на краткия разказ. В испанския език имаме следната поговорка: „Доброто е добро, ако е кратко, ако е два пъти по-кратко, е два пъти по-добро“.

Един от цитатите, с които започва сборникът ви с разкази, е от „Естествена история“ на Плиний Стари: „Всички животни знаят от какво се нуждаят, само човекът – не“. Кога всъщност човек започва да осъзнава нуждите си?

Човешките същества осъзнават нуждите си, когато престанат да слушат ума си и започнат да се вслушват в тялото си.

Отчуждението между хората е една от големите „болести“ на съвремието ни, по същия механизъм ли се отчуждихме от природата?

Ние сме станали жертва на гласа на ума си, на онова радио, което никога не млъква, и на онези петстотин други гласа, които сме приели и в които вярваме, с техните ценности, лъжи, постоянните изисквания, налагани ни от обществото и неговите членове. Тези гласове са ни убедили, че сме това, което мислим. Порокът да мислим прекалено много ни е отдалечил от другите човешки същества и животните, да не говорим за растенията, планините и горските духове например.

Кой урок все още не можем да научим от животните?

Чрез физиката, навиците, характера си, начините на ухажване, размножаване, упражняване на сексуалността и отглеждането на малките, както и по отношение на поведението си като цяло, животните ни учат, че всъщност няма нищо „срещу природата“. Вълнува ме спонтанността на животните и липсата на комплекси у тях, която голямата полска поетеса Вислава Шимборска описва в стихотворението си „В прослава на лошото самосъзнание“. В много от книгите си използвам животните като огледало, в което се отразяват човешките същества.

Някои от героите ви имат маниакално поведение. Интересуват ли ви граничните състояния на човешката психика и обсесиите като поле за изследване и вграждане в характерите на вашите персонажи?

Намирам обсесиите и маниите за много красиви и интересни. Те са проявления на най-скритата ни същност, на онази част от нас, която се измъква от маската, от човека. В онова, което бихме искали да скрием от очите на другите, но което се проявява чрез малки неволни действия, в тази лека чудовищност, която маниерите разкриват, в тази неволно подривна крехкост се крие според мен истинската красота на хората, която намирам за дълбоко трогателна.

Екзистенциалната безпътица, в която попадат вашите герои, често е разрушителна за самите тях. Вярвате ли в разрушението като възможен път към катарзис?

Отдавна изследвам моментите на криза, когато нашите системи от вярвания, нашите убеждения и жизнените координати, които ни поддържат, се сриват. В тези болезнени моменти губим бариерите, които обикновено ни защитават, но в същото време получаваме възможност да разширим погледа си. Тези моменти ни показват вътрешната ни сила, а също и слабостите ни. Това са моментите, в които израстваме и съзряваме най-много. Поставянето на героите ми в подобни ситуации е много интересно за мен от литературна гледна точка, а надявам се, и за читателите ми.

В един все по-травматичен свят как успявате да постигнете баланса между комичното и трагичното? Лично вас какво последно ви накара да се смеете?

Много ми харесва определението „Комедията е равна на трагедията плюс времето“. Много се смях, докато пишех „Тялото, в което се родих“. Връщането към болките от детството ми след толкова години ми се стори трагикомично. Ние, мексиканците, имаме доста черен хумор, а също и чувство за самоирония и трагикомичност. Последно се разсмях, докато слушах как една приятелка се смее на брат си, който някога е бил красив, а сега не е толкова красив, отчасти заради излишните килограми, които е качил през последните няколко месеца. Тя използваше остроумни каламбури. Подобно на мен и всички останали, братът също не можеше да спре да се смее.

Как виждате Европа от Мексико? Скоро се навършиха две години от войната в Украйна, каква е вашата реакция като човек на случващото се?

Разбира се, че съм загрижена за войната в Украйна, както и за войната в Близкия изток, но съм по-загрижена за жестокостите, които се случват по света и за които пресата почти не споменава. Виждам Европа като красиво място с велика култура, но и като континент, който се смята за центъра на света, когато няма причина за това.

През последните години наблюдаваме едно своеобразно възкръсване на диктатурите по света, какво е вашето обяснение за това?

Октавио Пас е казал, подобно на Хераклит, че историята е кръгова, че всеки път се връщаме на едно и също място, препъвайки се в едни и същи камъни. Ето защо е толкова важно да поддържаме паметта си свежа и да се учим от грешките на предците си, за да не ги повтаряме.

Ако приемем, че човечеството периодично попада в периоди на криза, в каква криза живеем днес?

Преживяваме много кризи, но най-голямата от тях е извънредната ситуация с климата, до която ни доведе най-вече човешката алчност. Тази криза има – независимо дали го знаем, или не – последици върху нашата психика. Много от нас живеят в състояние на постоянна тревога и съм сигурна, че състоянието на планетата е една от причините за това. Трябва да поемем по-голяма отговорност по този въпрос.

Думата на изминалата година беше „изкуствен интелект“, плаши ли ви той?

Знам, че тези, които го разработват, отдавна използват без разрешение данните на хората, техните снимки и разговори, книгите на писателите, произведенията на художниците. Все по-трудно става да различим истината от лъжата и изкуственият интелект ще допринесе за това. Но също така съм била свидетелка как изкуственият интелект може да бъде използван за много полезни цели, като например поставяне на бързи диагнози или даване на правни съвети на тези, които се нуждаят от тях.

Вашият начин да се противопоставяте на злото?

Моят начин да се противопоставя на злото е постоянно да си напомням за всички добри неща в живота ми, за да се чувствам благодарна, и да се поставям, когато мога, на мястото на другите.

Мексиканската писателка Гуадалупе Нетел (род. 1973 г.) получава първите си литературни награди още като ученичка. Следва испанска филология в Националния автономен университет на Мексико. Получава докторска степен по лингвистика от Висшето училище за социални науки в Париж. Авторка е на четири романа, на разкази и есета. От 2017 г. ръководи списанието на Университета на Мексико, най-старото списание за култура в страната. Редовно сътрудничи на испански и френскоезични списания, както и на „Гранта“, „Ел Паис“, „Ню Йорк Таймс“, „Република“, „Стампа“. Удостоена е с множество национални и международни литературни награди, сред които Хералде, Хилберто Оуен, Ана Зегерс, Антонен Арто, Бреве Рибера дел Дуеро (за сборника „Брачната двойка червени рибки“). През 2007 г. е включена в селекцията Bogotá 39 на най-обещаващите латиноамерикански писатели на възраст под 39 години. През 2023 г. влиза в краткия списък с номинации за Международната награда Букър с романа си Still Born. Произведенията ѝ са преведени на 17 езика. Настоящото издание на „Колибри“ съдържа два сборника с кратка проза, представителни за стила и художествените търсения на авторката: „Брачната двойка червени рибки“ (2013) и „Венчелистчета и други неудобни истории“ (2008). Преводът е на Маня Костова.