Култура / Брой 4 (2957), Април 2019

Разговор с писателя Дьорд Далош

С книгите си Дьорд Далош прехвърля мостове – между европейския Изток и Запад, между Унгария и Германия, където живее понастоящем, историята и литературата. Той е известен на българската публика с книгата си „Горбачов. Човек и власт“. Неотдавна Дьорд Далош завърши своята автобиография. С него за живота му и за политическото настояще на Европа разговаря Марта Монева.

Откъде сте? Къде сте си у дома?

Произхождам от Унгария, чувствам се унгарец и дори в някои отношения чувствам национална гордост. Когато моят сънародник Имре Кертес получи Нобеловата награда, бях горд, защото унгарската литература най-сетне получи международно признание. Географски погледнато, съм си у дома в Берлин, но културно погледнато – в Унгария.

Имате еврейски корени, а от друга страна – силни връзки с вече разпадналия се СССР.

Да, живея вече дълго и бих казал, че първите 25 години от живота бяха определени от произхода ми. Аз съм евреин и голяма част от моето семейство е унищожена от германските и унгарските нацисти. Семейството ми беше бедно, а като млад бях и комунист. Разочарованието ми от системата се случи бавно. Неволно бях подкрепян от нея в развитието си. Имах възможност да следвам в СССР, да го опозная отвъд брошурите и пропагандата. Общувах с руснаци, първата ми съпруга беше рускиня. На 20–25 години станах маоист, за което бях съден и изключен от партията. През 70-те стигнах до няколко извода. А именно, че комунистическата идеология не е моята, че съм писател, а не политик, и така полека се присъединих към демократичната опозиция, тъй като бях засегнат от режима.

Споменахте изтреблението на голяма част от семейството ви. Как се понася това минало, особено в Германия, където това изтребление се извършва в максимална степен?

Не знам другите как го понасят, хората са различни. В детството ми тези мъртви роднини бяха постоянна тема – този чичо, онази леля, загубата на баща ми, болестите на майка ми, все следствия от Холокоста. По-късно, когато станах писател, се връщах често към темата. Писането е вид терапия, за мен успешна, за да можеш да разбереш себе си и ситуацията си по-добре.

Какво значение има религията за вас?

В детството си бях по-религиозен от сега. Евреин съм, но майка ми, както и много други евреи в онова (следвоенно) време изпаднаха в конфликт с еврейския Бог, защото е позволил Холокоста. И така тя ме запозна и с християнската религия. После станах атеист, а сега съм агностик. Първата половина от живота си човек прекарва в страх, че Бог съществува, а втората в страх, че не съществува.

А професионално как ще се опишете?

Дипломата ми е по история, от Московския държавен университет, но нямах възможност да работя по специалността си заради конфликт с държавната власт. Затова дълги години работех като преводач от руски и немски език. След един сравнително успешен литературен дебют ми се наложи да направя 19-годишна литературна пауза заради същия този сблъсък с властта. Чак в началото на 80-те години получих отново възможност да публикувам.

Как се стигна до този конфликт?

Бях млад и буен и исках заедно със съмишленици да съборя системата. Осъдиха ме условно, никой не желаеше голям скандал. Получих куп забрани – да пътувам, да публикувам, а понякога бях и под домашен арест, но все пак работех като преводач.

Дори и като дисидент не сте се страхували за оцеляването си?

Можех да се страхувам, че ще ме арестуват, но не и че няма да получа поръчки.

Какво ви даваше сили през годините, в които ви е било забранено да публикувате?

Първо, от време на време ми пускаха по някое стихотворение, но по-важното беше, че приятелите четяха текстовете ми. А после дойде и Самиздат, в края на 70-те години. Тази забрана за публикуване си имаше и хубава страна – нямах проблеми с цензурата, за разлика от някои мои колеги.

Накъде се е запътила днес Европа политически?

Това е един по-голям въпрос, който на свой ред е свързан с Унгария. Европа се намира в много тежка криза, каквато не е имало от 1945 г. насам, криза на идентичността. На пръв поглед тя изглежда свързана с бежанската криза, но мисля, че бежанската криза е само симптом. Цикълът на развитие от 50-те и 60-те години беше силно свързан с антикомунизма. Съществуването на Съветския съюз и Източния блок държеше Запада конкурентен. След като комунизмът се срина, възникна следният проблем – драконът на комунизма беше убит, но не можеха да се справят с проблемите на отделните бивши комунистически страни. Това, което сега ни се случва под формата на бежанска вълна, ни връща към Третият свят от 60-те години. И Европа очевидно трябва да се предефинира. В рамките на ЕС има големи разлики, тези разлики съществуваха и в Източния блок. Не може България да бъде третирана като Северна Полша например. Тази логика съществува и в ЕС, разликите между страните членки са просто огромни.

Споделям изцяло това и съм учудена защо тези икономически и манталитетни разлики не са очевидни за повечето хора. Твърде проблематично е също как валутният съюз може да обедини толкова различни икономики.

Да, а има и религиозни различия. Например ислямът е феномен, който съществува в Европа от 50 години. Във Франция обаче има 4 милиона алжирци, и то не отскоро, а от 60-те години. И в бивша Югославия, и в България има мюсюлмани. Заради бежанската вълна обаче и страна като Швеция беше поставена пред мултикултурни предизвикателства. Мултикултурната теория е обективно правилна теория, докато не настъпят социалните проблеми. ЕС изгуби своята визия. Глобализацията променя както пазарното предлагане на плодове и зеленчуци, така и културата. За мен това не е проблем, но има множество хора, които не желаят да бъдат граждани на света и се чувстват съвсем добре в своето малко село.

В местното си леговище.

Да, в местното си леговище. И за тях глобализацията е най-вече предизвикателство.

Глобализацията нахълтва агресивно във всекидневието им.

Освен това някои от тях имат проблема защо, въпреки че са граждани на ЕС, нямат предимствата на всички негови граждани. Имам предвид Източна Европа, която 15 години тропаше на портите. Сега сме вътре, но дали наистина?

И в качеството на какви сме вътре?

Това е също много важен въпрос. Днес съществуват нови напрежения в света, комунизмът вече не е причина за тях. Преди големите сили бяха намерили баланс и една война заплашваше света – атомната. Днес комунизма го няма, но има дузина опасности. Днес имаме нова студена война, а от всяка студена война може набързо да възникне реална. През 60-те години това бяха войни по заместителство: във Виетнам, Близкия изток. Зад всеки участник стоеше по една суперсила. СССР защитаваше Северен Виетнам или Египет, САЩ пък Южен Виетнам или Израел, но глобалната военна опасност бе по-малка. А ако днес някоя американска или британска флота разположи корабите си в Черно море, за да защитава, примерно, Украйна, и руската флота също се намира там, не се знае какво ще произтече.

Освен това имаме и ефективни войни, като например тази в Йемен, където около 20 милиона души се намират в нечувана хуманитарна криза и деца измират от глад.

Да, но преди европейците не усещаха тези кризи така близки. Вече и великите сили нямат такъв контрол. Налице е и този феномен, че цивилизовани европейски правителства участват без особени задръжки в международната търговия с оръжие. И обемът на тази търговия не намалява, а напротив, расте.

И трябваше да се стигне до убийството на журналиста Джамал Кашоги (племенник на небезизвестния оръжеен търговец Аднан Кашоги), за да се обърне изобщо погледът на медиите към присъствието на Саудитска Арабия в Йемен.

Да, и това е ново предизвикателство. През 60-те и 70-те ролята на медиите не беше толкова голяма, колкото днес. А днес понякога ми се струва, че събитията са плод на медиите. Едва ли не само това, което е в медиите, е събитие. Но новите медии разпространяват псевдознания. За аварията в Чернобил през 1986 г. имаше две информации: една от съветските медии, за които се смяташе, че разпространяват лъжи, и друга от западните, които твърдяха, че съветската е невярна. При японския „Чернобил“ – Фукушима през 2011 г., всяка минута пристигаха по 200 съобщения, но практически не бяхме по-добре информирани, отколкото навремето за Чернобил.

Днес всеки може да снима с телефона си и да разпространява новини, а всеки реципиент е „експерт“.

Случайно си там и снимаш нещо, продаваш го на „Юнайтед Прес Интернешънъл“ или на „Дойче Пресе Агентур“ и новината е готова.

Бихте ли си позволили в ролята на бивш издател да дадете съвет на медиите? Как си представяте идеалната медия?

Бих могъл да си представя само медии, които се противопоставят. Малките общности се нуждаят от собствени медии, независими от рекламата и правителственото финансиране. Естествено, важна е и професионалната етика.

Кое десетилетие от последните седем ви е любимо?

90-те години.

А в политически смисъл?

Не бих могъл да си представя нещо по-добро от една социално ориентирана демокрация.

Наблюдавали ли сте го някъде?

През 60-те и 70-те години в Скандинавия. Не съм виждал никъде система, в която политическата свобода да не е свързана със социалната сигурност. Винаги е налице следното – искаш ли да си свободен, не си сигурен; искаш ли да си сигурен, не си свободен.

Това ли е моралът на историята – свобода срещу сигурност?

Разбира се, че можеш да се наслаждаваш на свободата и в уредени условия, но за какво му е свободата на бездомника?

Може би той е абсолютно свободен?

Да, дори жилище не му трябва.

Но му е студено понякога.

Във Франция в момента има силен политически конфликт. И той има типично източноевропейски черти. Президентът предприема реформи, които са важни, но прави една абсолютно източноевропейска грешка. Увеличава цените и данъците непосредствено преди Коледа, и то в една католическа страна. За последен път го направи Владислав Гомулка в Полша през 1960 г. и падна от власт. След това прави втора източноевропейска грешка: казва на премиера да ревизира част от реформата и показва слабост. Впоследствие протестите нарастват, а позициите на президента отслабват все повече. Отново отстъпва от първоначалния си план. Протестите се засилват още повече, защото чувстват успеха. Винаги е така: 70% имат социални проблеми, 20% искат да напуснат НАТО, 10% искат да напуснат ЕС, 5% не са срещу насилието, 0,1% организират насилието. Типично източноевропейско положение, било то в Унгария през 1956 г., или пък в Полша. Защото хората търсят защита от държавата – в частния случай защита от държавата срещу капитала. Ножицата между големите капиталисти и „нямащото население“ е широко разтворена във Франция.

Тази ножица се разтваря все повече не само във Франция.

Да, тази ножица се разтваря все повече и в бившите диктатури Испания, Гърция и Португалия, където навремето хората са били държани деполитизирани срещу дребни подаръци и вследствие не могат да намерят мястото си в демократичния ред. Само в Гърция и Испания резултатът води до леви политически движения. В другите страни недоволството се изразява в десни движения, а във Франция – в крайнодесни и крайнолеви. В Унгария ляволибералната опозиция се провали, защото не разбра какви са социалните проблеми, а Орбан предколедно прави подаръци от по 10 000 форинта на гражданите, като тези средства са отклонени от пенсионни фондове, разбира се. Това е новият популизъм – докато аз съм на власт, няма да ви се случи нищо лошо.

Какъв съвет бихте дали на модерните социалисти, а и изобщо на държавниците?

Социалистите трябва да разберат, че хората не искат повече или по-малко социализъм. Така както демокрацията не може да бъде повече или по-малко демокрация. Свободната пазарна икономика трябва да бъде допълнена с някои принципи на класическия социализъм от XIX век, не непременно с Маркс, а с всички движения, проповядвали известно социално равенство на шансовете. Не бива да се отхвърля една социална идея само защото една диктаторска система е наричала себе си социализъм. Не може и да се отрича необходимостта да бъде прилаган социалният принцип само защото идва отляво.

Да се върнем няколко десетилетия назад, към 1989 г. Усещахте ли тогава, че предстои смяна на режима?

Струваше ми се утопично, че Варшавският договор може да изчезне. И какво ще правят отделните държави без Съветския съюз? В Унгария обаче се усещаше, че краят на системата идва, преди всичко икономически. Унгария беше една бедна, задлъжняла страна. Имах предчувствие за катастрофа. Унгарците, травмирани от 1956 г., се страхуваха, че може отново да бъде упражнено насилие.

Стара травма?

Да, имаше страх от кръвопролития, но от друга страна, знаех, че и СССР е на края на силите си, също и икономически. И Горбачов беше човек, който го знаеше. Още когато в началото на 80-те, след 19-годишна забрана да публикувам, отново ми беше позволено да отпечатам книга, ми стана ясно накъде вървят нещата.

Накъде се е запътила Унгария? А и светът?

Ако оприличим всичко на конно надбягване, не бих заложил на никой кон. Не съм много оптимистичен относно посоката, в която светът се е запътил. Унгария е част от този свят и аз съм наясно с много опасните авторитарни тенденции там, особено предвид националистическия уклон на Виктор Орбан, но това не е единствената страна, където тези тенденции съществуват, и дори не е и най-лошият пример. Страхувам се, че са натрупани много агресии от различни страни, съществува опасността от война. Конфликтите между Америка, Китай, Русия, а и между по-малките страни, Украйна, арабският свят и тероризмът – всичко това е същинско буре барут.

Как оценявате моментната политическа ситуация в Германия?

Германия е най-стабилната страна в Европа, но пак не е съвсем стабилна. Политически погледнато, тя е по-стабилна и от Италия, и от Испания, и от Франция.

Въпреки новата крайнодясна вълна?

Да, тя е повсеместна.

Чувствате ли настоящите антисемитски настроения като заплаха?

Всичко, което води до обществен разкол, е застрашаващо. И антисемитизмът сам по себе си е опасен, още повече че в Европа практически не са останали евреи. Това означава, че през последните 15 години антисемитизмът може да се приравни с антиизраелизъм. Не е нужно да си съгласен с всичко, което прави израелското правителство, но че антисемитизмът приема формата на антиционизъм, защото внася обществен разкол, е опасно. И то защото еврейската диаспора се превръща в цел и политически агнец, в потенциална жертва, така както и ромските, а и всички други малцинства. В националната държава те винаги се превръщат в жертва.

Кое ще спаси света?

Не и аз. Светът може да се спаси единствено сам. Би могло да се очаква повече съдържание от някои представители на елитите – партийно необвързани автори, учени и творци. Биха могли да споделят мнението си, чувам все по-рядко мнения.

Над какво работите в момента?

Тъкмо завърших автобиографията си. Работя редовно за един унгарски вестник, а сьщо и за немски. Така или иначе, пиша всекидневно.

Кой е любимият ви композитор?

Шуберт.

Кой от безкрайно талантливите унгарски писатели с името Шандор ви е любим?

Петьофи, разбира се.

А кое е любимото ви негово стихотворение?

„В края на септември”, от 1847 г.
 

Дьорд Далош е роден през 1943 г. в Будапеща в еврейско семейство. Голяма част от семейството му загива в концентрационни лагери по време на Втората световна война. Дьорд Далош завършва история в Московския държавен университет „М. В. Ломоносов“. През 1964 г. излиза първата му стихосбирка. През 1968 г., като член на ляворадикален студентски кръжок, е обвинен за „участие в маоисткото движение“ и антидържавна дейност и осъден на 7 месеца условно. Уволнен е от работа и е без право да публикува книгите си в продължение на 19 години. През 1984 г. отива в Западен Берлин и става сътрудник на изследователската група за Източна Европа към Бременския университет. През 1988 г. влиза в редакционния екип на източногерманското самиздат списание „Осткройц“, от 1995 до 1999 г. е ръководител на унгарския културен институт в Берлин. До края на 2011г. е съиздател на немския седмичен вестник „Фрайтаг“. Живее в Берлин. Автор на романи, сред които „Провалът на икономиста“, „Югендщил“, на новели, сред които „Балатонската бригада“, както и на исторически книги за падането на Желязната завеса, унгарското въстание от 1956 и др.