Култура / Брой 6 (3009), Юли 2024

Американецът Франсис Форд Копола връчва почетна Златна палма на американеца Джордж Лукас, който пък, едва получил своята, връчва друга, съвсем свежа на американеца Шон Бейкър за филма му „Анора“. Американката Грета Гъруиг, председател на международното жури на 77-ото издание на фестивала в Кан (14–25 май), дискретно наблюдава случващото се на сцената в луксозната зала „Люмиер“, а недалеч от нея стои американката Лили Гладстоун, също член на международното жури и изпълнителка на главната женска роля в американския филм „Убийците на цветната луна“ (реж. Мартин Скорсезе). Американецът Джеси Племънс (и той участник в „Убийците…“) получава Наградата за най-добра мъжка роля в заснетия в Америка триптих „Видове доброта“ на Йоргос Лантимос. Американката Деми Мур изпълнява едната от двете главни роли във „Веществото“ на Корали Фаржеа, филма с Наградата за най-добър сценарий. Малко по-рано в същата зала „Люмиер“, по време на церемонията на откриването на фестивала, Жулиет Бинош чете прочувствено слово, посветено на постиженията на американката Мерил Стрийп в американското кино и дори се разплаква от въздействието на собствените си думи, произнесени на английски език. Американецът Кевин Костнър разказва своята Америка в „Хоризонт, една американска сага“ (извън конкурса), а американският „Мегалополис“ (в конкурса) на Копола изцяло се фокусира върху американския град Ню Йорк.

И ако миналата година френското кино („Анатомия на едно падане“) получи нечувано признание в Америка, то тази, благодарение на добре замислената и още по-добре изпълнена оркестрация, американски филм зае водещата позиция на фестивала в Кан.

„Анора“ на Шон Бейкър стана първият такъв, който получава Палмата след „Дървото на живота“ (2011) на Терънс Малик. Можеше ли това да се случи без съ/участието на Грета Гъруиг и Лили Гладстоун?

Събирайки няколко от най-значимите фигури на американското кино през последния половин век, особено Копола и Лукас, Кан създаде необходимия контекст – топлата прегръдка на величавите ветерани на сцената на зала „Люмиер“ ще остане в историята. Фестивалът даде възможност на света да си припомни доброто старо време на Холивуд и уважи желанието на Копола (независимо от неговата прекомерност) филмът на живота му „Мегалополис“ да участва в международния конкурс. Най-новата хронология на отношенията между фестивала и американския киноелит, в който Американската филмова академия заема важно място, помогна на американци и французи да се сближат отново и силно да се заобичат.

Шон Бейкър не е ново име в Кан. През 2021 г. филмът му „Червената ракета“ (отново за порно „труженик“, само че не в началото, а в края на кариерата си) беше в официалния конкурс заедно с „Денят на знамето“ на много по-известния тогава Шон Пен. Председател на международното жури пък беше Спайк Лий, цветнокожият американец, който, без да иска, посочи името на филма победител („Титан“ на Жюлия Дюкурно) още в началото на церемонията по награждаването, а не в самия ѝ край. Тогава, след пандемичната година, фестивалът се опитваше да си стъпи на краката, като се проведе през юли, а не през май.

По-ранният филм на Шон Бейкър, „Проектът „Флорида“, 2017, беше в паралелния конкурс на Кан „Петнайсетдневка на режисьорите“, през която минават повечето режисьори, преди да стигнат до официалните селекции на фестивала. За участието си в този филм любимият на Бейкър актьор (а както се убедихме, и на Лантимос) Уилям Дефо получава номинация за Оскар за второстепенна роля.

Без да е правил съвсем същото кино като Гъруиг, без също така да е имал феноменален финансов успех, подобен на нейния с „Барби“, Бейкър все пак е от семейството на американското независимо кино, към което поне доскоро се числеше и тя.

В този смисъл при друга конфигурация на хора и събития специфичното влечение на Бейкър към представители на социално изтерзания американски ъндърграунд – бедни, но добронамерени бохеми, ударени от живота труженици на порно индустрията или, както е в случая с „Анора“, танцьорки със специфични задачи, може би нямаше да бъде забелязано чак в такава степен. Още повече че на този фестивал в Кан секс имаше предостатъчно.

Така или иначе, с много късмет Шон Бейкър изтегли печелившата карта и стана поредният носител на Златна палма от Кан. И тутакси историята за несбъднатата любов на красивата, но бедна танцьорка в нощен клуб Анора, настояваща да я наричат Ани, към разглезения и безволев син на богат руски олигарх придоби друго значение. Стана филм на „безупречно подредения хаос“, умение, което Бейкър наистина владее отлично, в който освен пиянските изцепки на младия, но мегабогат руски наследник има и банда от комично американизирани арменци. Тяхната задача е да охладят внезапно развихрилия се сексуален нагон на младежа и да развалят набързо сключения му брак с Ани. Филмът, за който малцина вярваха, че ще стигне до върха, стана новият хит на световното кино. А пожеланието на Бейкър „отношението към труженичките в сексиндустрията да стане по-хуманно“ завладя световните медии. Ето как новата Златна палма даде път на един не толкова нов, но не чак толкова утвърден талант на американското кино и в този избор, колкото и пристрастен да е той, има известен чар. Грета Гъруиг може да е доволна, спокойно ще се завърне в кинематографичното си семейство, което безпогрешно успя да подкрепи в Кан.

Останалите награди впечатляват със своята разумност и усилие за постигане на баланс. Натовареният с много очаквания „Всичко, което си представяме като светлина“ на индийката Паял Кападия получи своята Голяма награда и възможността да зарадва страната си след близо трийсетгодишното ѝ отсъствие от програмите на Кан. За „Семето на свещената смокиня“ на Мохамад Расулоф журито създаде несъществуваща в регламента, но морално оправдана Специална награда. Все още развълнуван, а може би и уплашен от трудното си бягство от Иран, режисьорът демонстрира прочувствената си благодарност към домакините за това, че са му дали възможността да сподели дълбоката си тъга към съдбата на обикновените хора от страната, която го прокуди. Напълно заслужено Специалната награда на журито отиде при впечатляващо прецизния музикален филм „Емилия Перес“ на французина Жак Одиар. Може би и като извинение за недадената Златна палма, която критиците ужасно много искаха за него, филмът получи и бонус – колективна Награда за най-добра женска роля на неподражаемите американско-испански актриси, певици и танцьорки Адриана Пас, Зоуи Салдана, Карла София Гаскон и Селена Гомес. За негова радост, португалецът Мигел Гомеш и трогателно носталгичната му ретро балада „Голямата обиколка“, в която чрез уникални черно-бели кадри са събрани чувствителни и чувствени усещания към стотици пейзажи от Югоизточна Азия, не се разминаха с Наградата за режисура. Решението на журито е справедливо, защото демонстрира и уважение към различността – между киното на Гомеш и това на Бейкър разликата е колкото от земята до небето. (За Джеси Племънс и за „Веществото“ на Корали Фаржеа вече стана дума по-горе.)  

Зад борда остана прекрасният „Уловен от приливите“ на китаеца Дзя Джанкъ, посветен на актрисата Джао Тао, негова съпруга и муза, с безценно преминаващо през времето нейно мълчание – уникален филм, сниман с различна техника и на различни места в продължение на двайсет години. С изключение на „Птица“ на англичанката Андреа Арнолд, останалите заглавия, особено на големите имена Копола, Кроненбърг, Сорентино и Серебренников, сами си помогнаха да отпаднат от играта.

Българското участие на „Контраст филм“ с представител Катя Тричкова в късометражния игрален филм на Небойша Слижепчевич „Човекът, който не можа да замълчи“ дава възможност за втори път след анимационния „Женитба“ на Слав Бакалов и Румен Петков от 1984 г. (тогава режимът не го допусна) страната ни да се докосне до мечтаната Златна палма. Останалите копродуценти са от Хърватия, Словения и Франция. Комплименти и за Росица Вълканова от „Клас“, без нея нямаше да я има музиката на Петър Дундаков в „Безсрамните“ на Константин Божанов (Награда за женска роля в „Особен поглед“ на Анасуя Сенгупта).