Култура / Брой 6 (3009), Юли 2024

Далчевите фрагменти са покана за истински и дълбок литературен разговор, отвъд клишетата и каноните. Но не и безпристрастен

***

Бях на 16 години, когато Радой Ралин ми „преподаде“ най-голямата, коленопреклонна, неистова обич към Далчев. Четеше на глас стихотворенията му, по няколко пъти тези, към които бе най-пристрастен, радваше се като дете на сравнението „бе залезът като домат“, обръщаше специално внимание на последните два стиха в „Младост“: „... и за да виждам ясно сънищата, / аз лягах си със очила“. Радой бе обсебен от Далчевия свят и за това съществуваха куп причини, литературни и житейски, а предполагам, че и отхвърлеността от „официалната линия“ още по-силно бе сдвоила съдбите им.

***

Поезията на Далчев е твърде изкусителна за подражание.

***

Зная и досега наизуст няколко Далчеви стихотворения. Величествено прости, смразяващо дълбоки. Вечни.

***

Поезията на Далчев е опредметената самота. Просмуква се от всички тряскащи се врати, отворени и затворени прозорци, от зазидания балкон, от страниците на книгите „и денем, и нощя“, проскърцва в чекръците на старите моми, приижда като есен по Ке Волтер, тежи като камък.

***

Далчев ми откри различния смисъл на жълтия цвят, не топлото, не трафаретното и ликуващо в сиянието си жълто. Помъртвялото жълто.

***

Големият немски българист Норберт Рандов бе вторият, който ми „преподаде“ неизмерна обич към Далчев. Срещнахме се в Берлин, който вече бе един Берлин, но все още два Берлина, през 1991 г. – имахме безкрайно време за разговори и разговорите ни много често кръжаха около Далчев и Геров. Норберт много се гордееше с превода на „Фрагменти“-те. Разказваше ми как като млад аспирант, току-що пристигнал в България, по неведоми пътища се озовава на Яворовите тържества в Чирпан. И сред цялото огромно множество съзира един-единствен човек, когото разпознава като Поета. Това е Атанас Далчев.

***

Помня какво откритие бе за мен книгата с фрагменти „Страници“, помня я дори като предмет, който държа в ръцете си, бледожълтата обложка с двете зелени линии, обрамчващи заглавието, плътните кафяви букви на името. Какви открития само: смайваха ме, предизвикваха ме, разтърсваха ме – Далчев преобръщаше буквално младата ми, несигурна, неуравновесена същност, учеше ме на търпение и съпротива, на мъдрост и несъгласие. В един от ученическите си дневници бях записала своя патетичен бунт срещу някои от фрагментите за Яворов, тогава бях твърде неопитна, за да разбера огромното различие между светоусещането, между времената, между естетическите обзетости и между трагическите (посвоему) участия на двамата големи поети.

***

Днес чета „Страници“ с опитомени очи. Далчевите фрагменти, които обглеждат, тълкуват и назовават събития и личности в националната ни поетична традиция, ярките избухвания, приливите и отливите на тенденции, течения, моди, стожерните фигури са писани на едри придихания, създавани са като личен и безкомпромисен разговор на един поет със самия себе си. Вероятно са родени от безмилостни вътрешни колебания и още по-безмилостни външни събития и са опит за обяснения на пътя и смисъла. Впечатляващо е колко от размислите са писани през 1945 година, не са ли и форма на спасение, на дистанция от мътното и окървавено, унищожително за интелигента време...

***

Далчевите фрагменти са покана за истински и дълбок литературен разговор, отвъд клишетата и каноните. Но не и безпристрастен.