Култура / Брой 6 (3009), Юли 2024

„Портретът на Дориан Грей“ в Драматичен театър „Рачо Стоянов“, Габрово. Режисьор Веселка Кунчева, художник Мариета Голомехова, композитор Милен Апостолов, хореография Явор Кунчев 

Спектакълът „Портретът на Дориан Грей“ в ДТ „Рачо Стоянов“ предлага адаптация на романа, надскачаща претенциозната бъбривост на Оскар Уайлд. Сценарият на Полина Христова и Веселка Кунчева създава стройна композиция от значими ситуации, работещи за актуалния прочит на произведението. Първите минути на представлението ни въвеждат в търсенето на истината за творческия процес. Формите, светлината, телата постоянно се променят под диктата на неудовлетвореността. Художникът Базил Холуърд (Димо Димов) търси еквивалентна форма на съдържанието. Докато движи ръцете си, той пренарежда телата в различни композиции. Неговите творения са марионетки, на които вдъхва живот. Понякога те изглеждат прекрасно подредени, друг път той ги убива с един жест, недоволен от резултата. Подвластен на красотата, Базил е във възторг от появата на Дориан – неговата младост и наивност го покоряват. Художникът осъзнава, че срещата на Дориан с покварата на Лондон може да се окаже пагубна, затова се опитва да го предпази от въздействията на средата. Опитите на Базил се провалят при появата на великия манипулатор лорд Хенри Уотън (Цвети Пеняшки) – хедонист, нарцистичен бонвиван, светски хищник от лондонския елит. Лордът и съпругата му (Таня Йоргова) пребивават в цинично омерзение, отчуждени един от друг, в пакт на взаимна омраза те преглъщат храната, докато си разменят обидни реплики и лукави усмивки. Дориан пропада под влиянието на Хенри Уотън, покорен от идеала му за консумация до краен предел. Проблемът на Дориан е, че той осъзнава същността на Хенри и го предпочита пред Базил: по-лесно се управлява тялото, идеите са лишени от цвят, мирис, повърхност. Дориан Грей на Благовест Мицев е чаровен принц, пленителен с девствения си порив за живот, той обаче надскача учителя си и упадъкът му е чудовищен. Дориан има ясна представа за трансформацията – портретът е географска карта на покварата му.

Сценографията на Мариета Голомехова разполага пространството като картина. В центъра са действащите лица – лутащи се марионетки, агонизиращ портрет, представителна извадка на обществото. В левия и десния ъгъл присъстват елементи, които подсказват наличието на епоха, заиграват се с идеята за красивото чрез статуя, в която слугините крият остатъците от храната на своите господари. Всяка част от сценичното пространство задава кодовете по подобие на игра на табла или шах и поставя битието в рамка. В центъра се случват срещите – коледните приеми на лорд Хенри, убийството на Базил, ритуалната игра с портрета – Дориан и неговият чудовищен двойник, а периферията обогатява, дописва разказа. Пищните костюми ни пренасят във времето на кралица Виктория, когато облеклото е романтична опаковка, стремеж към раздяла с удължената скованост на силуета. Лондонският елит е съвкупност от алчни, лекомислени и вечно гладни същества, запълващи телата си с нищо – пуйките и виното, погълнати от тях, са невидими. В тази пустота се съдържа истината за развитието на цивилизацията. Дориан става част от всеобщата празнота. Спектакълът прави смел разрез на живота ни – ние сме изгубили играта, доброто е немощен спомен за отминали славни времена.

Прекрасно решение в техническо и визуално отношение е портретът на Дориан – зад рамка се появяват множество тела, които обсебват главния герой, те се движат в определена хореография, пресъздавайки емоционалния спазъм в душата му. Хореографията на Явор Кунчев представя колективното съзнание на социума. Обединени в различни фигури, всички актьори участват в изграждането на образа на лондонската висша класа. Музиката на Милен Апостолов органично развива темата за привидния порядък и тоталния разпад – отвъд мнимата елегантност на валса удобно се е разположило демоничното зло. Спектакълът е великолепно зрелище за раздялата с Бог, предсказваща смъртта на Неговото творение.