Култура / Брой 7 (3010), Септември 2024

Изложби по повод 125 години от рождението на художника: „Дечко Узунов. Съзидания“, СГХГ, 16 май–8 септември, куратори Аделина Филева, Пламен В. Петров и Рамона Димова; „Дечко Узунов. Религиозно монументално изкуство“, галерия „Дечко Узунов“, юни-септември 2024 г.

125 години от рождението на Дечко Узунов са повод Софийската градска художествена галерия да включи в календара си редица събития, посветени на големия български художник.

Успоредно протекоха две изложби: едната – в самата СГХГ, е под надслов „Дечко Узунов. Съзидания“, а втората – „Дечко Узунов. Религиозно монументално изкуство“, е подредена в ателието на художника, което функционира като галерия филиал на СГХГ.

Заедно с показаните в предходните месеци експозиции – „Голямото надлъгване. Към изложбата на Дечко Узунов от 1969 г. и археологията на един скандал“ (Художествена галерия – Казанлък) и „Дечко Узунов. Светско монументално изкуство“ (галерия „Дечко Узунов“), настоящите изложби очертават сложния, изпълнен с множество смени на посоката професионален и житейски път на художника.

Поглеждайки назад, можем да видим, че още в студентските си години Д. Узунов е движен от импулса да усвоява нови територии. През 1919 г. постъпва в Художествено-индустриалното училище, но през 1922 г. заминава за Мюнхен, където учи в Художествената академия, в ателието на проф. Карл фон Маар. Времето, в което Дечко Узунов попада в Германия, е белязано от чудовищна икономическа криза, социален и политически хаос^[1]. И на този фон германската култура преживява изключителен подем. Периодът между двете войни е времето на Баухаус, на разцвета на немския експресионизъм и на новата предметност. Младият Узунов попада в бохемската атмосфера на Мюнхен^[2], част от която са и много други българи – Иван Пенков, Николай Лилиев, Чавдар и Фани Мутафови, Елисавета Багряна…^[3] В същия този период той устремно влиза и в художествения живот в София, когато с Иван Пенков организират съвместна изложба.

В експозицията, подредена в СГХГ, са включени произведения от 20-те години, които позволяват да проследим търсенето на собствен пластичен език: коренно различните като стилистика портрети на Иван Тутев (1922), Маша Живкова-Узунова (1922), Майстора (1923) и Николай Лилиев (1924); композициите „Невеста“ и „В кафенето“ (и двете датирани от 1925); пейзажът от 1922 г. и „Пред вечерня, Зографският манастир“ (1927). На единия край на скáлата стои експресивният подход с фокус върху играта с пространствените планове, върху интензивния цвят, колористичните контрасти и движението на четката върху платното. На другия край се намира почти академичното отношение към формата, пространството и светлината.

Пластичният език на Д. Узунов обаче запазва известна флуидност през целия му живот. От една страна са експресивните работи, в които отчетливо личи движението на четката, като той създава произведения, в които маслената живопис придобива особена ефирност („Портрет на Вера Кирова“, 80-те години на ХХ век; „Светлина“, 1983). В късните си работи стига и до абстрактна образност („Живопис“ I и II, 1983; „Космос“, 1983; последната творба, създадена през 1986).

През включените в експозицията произведения можем да проследим както социално-политическите турбуленции и спецификите на времето за период от 60 години (от началото на 20-те до 80-те години на ХХ век), така и вплитането на личната съдба в историческите процеси. Знаково е присъствието в изложбата на два ескиза: „Поклонението пред тленните останки на Н. В. Цар Борис III“ (1943) и „Конференция на първенците на ТКЗС – 1.05.1951 г.“ (1953). Тези ескизи са важно свидетелство и за връзките на художника с властта в два сложни периода в най-новата история на страната. Става дума за времето от 19 май 1934 г. до 9 септември 1944 г. и след 9 септември. Макар че превратът на 9 септември 1944 г. често е посочван като своеобразен вододел, тъй като има радикална промяна на социално-политическата и икономическата система, истината е, че между двата периода има редица сходства. След 19 май 1934 г. парламентът е разпуснат, партиите са забранени и накрая властта се поема еднолично от царя. След 9 септември 1944 г. Народното събрание е възстановено, но постепенно функциите му са сведени до чиста формалност. А пък след 1948 г. властта изцяло е в ръцете на партийния водач, който съвместява и позицията на държавен ръководител. В тези нелека политическа ситуация Д. Узунов се оказва натоварен със задачи, които до голяма степен имат пропаганден характер.

Изкуството му е и свидетелство за това, че усилията на властта да наложи „метода на социалистическия реализъм“ в крайна сметка претърпяват крах. В изложбата е включен ескиз към „Труд за родината“, произведение, в което сякаш художникът плътно следва доктрината на социалистическия реализъм, но то е остро критикувано през 1952 г.^[4] И още в края на 50-те можем да видим откровеното завръщане на Д. Узунов към експресивния маниер и към мотивите, в които няма и помен от идеологическа окраска. Единственото, което има значение, е самата живопис („Пейзаж от Котор“, 1959).

Пейзажите от втората половина на ХХ в. очертават само малка част от траекторията на пътешестващия Д. Узунов в епоха, когато задграничното пътуване (особено отвъд Желязната завеса) е привилегия за малцина. Композициите са от Китай, Черна гора, Куба, Италия, Гърция…

Той работи в широк диапазон от жанрове и мотиви и този факт е отразен в експозицията. Натюрмортите и интериорите от първата половина на миналия век ни допускат в камерния, интимния свят на художника. Късните натюрморти разкриват онези пространства, които имат по-скоро духовни измерения („Натюрморт“, 1963). Отделено е място и на част от емблематичните алафранги – константен мотив в късното му творчество. Те са не просто декоративно-живописни образи, но и метафора за взаимовръзките между националните и европейските културни традиции.

При подредбата на изложбата е направена любопитна съпоставка между две произведения, коренно различни по дух – „Червените коне 1923“ (1973) и „Каин и Авел“ (1978). Първото е реверанс към тогавашната власт, която очаква изкуството да носи идеологически заряд. Картината поражда алюзии и за емблематичната работа на Кузма Петров-Водкин „Къпането на червения кон“. В стилово отношение обаче в нея ясно се чете влиянието на немския експресионизъм. Второто произведение, което интерпретира библейския разказ за братоубийството, е доказателство, че през 70-те години на ХХ в. контролът върху изкуството до голяма степен е охлабен и на художниците е дадена известна свобода в избора на теми и сюжети, както и по отношение на пластичния език.

Ключово място в експозицията заемат портретите – водещ жанр при Д. Узунов. Наред с образите на писатели, артисти, художници, които са част от интелектуалния кръг, към който принадлежи, са представени и портрети на някои негови близки – детски портрети на племенниците Христо Нейков и Елена Вълчанова, портрети на трите съпруги. Последната – Олга, е част от двоен автопортрет (1982), ярък разказ за живота и съдбата, в който художникът се е изобразил в профил, като безплътен образ, витаещ над Олга, вперила очи право в зрителя.

В обособено пространство в залата може да бъде видян и филмът „Бай Дечко“ (2000 г., реж. Дамян Петров), в който образът на художника придобива плътност през интервюта с хора, познавали го отблизо.

Във филиала на СГХГ е изложбата „Религиозно монументално изкуство“, която представя друг аспект в творчеството на художника. Тя припомня за църковните стенописи в храмовете „Св. Йоан Предтеча“ в Казанлък и „Св. Иван Рилски“ в Перник, изпълнени през 30-те години. Включени са рисунки, акварели и скици. Акцент са двете живописни платна – „Св. Георги“ (30-те години на ХХ в.) и „Автопортрет със светци“ (1981). Последната работа е и в своеобразна дихотомна връзка с „Автопортрет с Олга“, за който вече стана дума.

Сред събитията по повод на годишнината е и излизането от печат на неголямата като обем, но много интересна като документ книга на проф. Аксиния Джурова „Дечко Узунов. Разпилени спомени“ (издание на ХГ – Казанлък и СГХГ), в която са включени интервюта на авторката с художника и част от неговите лични записки.