Култура / Брой 9 (3012), Ноември 2024

Радослав Чичев разговаря с Инка Шубе, кураторка за фотографската изложба на Хелга Парис в Софийската градска художествена галерия

За трета поредна година Гьоте-институт България и СГХГ поставят фокус върху съвременната фотография през погледа на авторки от Източна Германия. Макар и непознато в България, творчеството на Хелга Парис (1938–2024) играе важна роля в германската фотография. В отделни изображения и серии тя представя всекидневието в ГДР от края на 60-те до 90-те години на ХХ век. Изложбата съдържа около 130 черно-бели фотографии, кратки обяснителни текстове и филмов портрет от Хелке Миселвиц.

Когато открихте Хелга Парис, кое беше първото, което ви направи впечатление в нейната фотография?

Поетичният подход към темите, които интерпретира. В ГДР, откъдето е Хелга Парис, много фотографи са се занимавали с документалистика. Често това се е правело по тяхна собствена инициатива, не им е била възлагана задача от някого. Това се вижда ясно в работата на Парис, в характерния начин, по който заснема хората. Когато през 2003 г. започнах да се занимавам по-интензивно с нейното творчество, бях поразена от сериозния биографичен аспект на това, което прави, от голямата наситеност със събития, които пресъздава. Същата година беше организирана и първата ѝ голяма изложба в музея „Шпренгел“ в Хановер. По това време Хелга Парис имаше положителен поглед към детството си, свързано с Втората световна война. Баща ѝ и братята ѝ са били участници във войната, дядо ѝ е починал от глад, но тя самата казва, че е живяла заедно с жените и детството ѝ е било щастливо. Когато я слушах, кръвта ми се смразяваше, мислех си за многото потиснати спомени и преживявания на нейното поколение. Родена е през 1938, годината, в която са родени личности, революционизирали документалната фотография – Йозеф Куделка, Борис Михайлов и много други. Дълго време се занимавах с темата и дори направих изложба за тези фотографи. Те са били толкова малки по време на трагичните събития, но на 15–16-годишните тогава им се е налагало да заместват бащите си, които вече не са били живи, и да поемат грижата за семейството. Тя самата разказваше, че когато дошли руснаците, сестра ѝ предложила да се скрият във водата, за да се спасят. Така че творчеството на Хелга Парис неминуемо е свързано с този период. Дори има един текст за нея, издаден от Института за външни отношения в Германия, който носи заглавието „Всичко мирише на следвоенна история“. Разбира се, ние знаем, че този период продължава дълго и споменът за него се пренася от поколение на поколение, но можем да разглеждаме нейните фотографии и като вид еманципация от тези преживявания. Защото тя има възможността да избира темите и обектите си.

Тя е самоука фотографка, от кого е повлияна?

В нейното творчество и в подхода ѝ много голяма роля играят неореализмът и френското кино. Тя никога не е била част от фотографска група. Съпругът ѝ е бил художник, до 1978 г. е била омъжена за него, след което се развеждат. Дори е работил в България, за театъра, и в нейното жилище имаше един голям черноморски пейзаж от този период. В творчеството ѝ водещо е изобразителното изкуство. Тя се интересува от изкуство, повлияна е от картините на Макс Бекман и Френсис Бейкън. Била е в обкръжението на литератори и на поети. Най-близката ѝ приятелка е Елке Ерб, важна фигура в германската поезия, наричана още „кралицата на поетическото своенравие“. Хелга Парис е имала тефтер, в който си е записвала разговорите с поетесата. Често ми цитираше откъси от тях.

Прави впечатление, че преди 1989 г. темите, които я вълнуват, са по-скоро социални, самата тя е ангажирана с определени социални каузи. След промените се обръща към себе си, към детството и вътрешния си живот. Доколко е била свободна в политическата система, в която е живяла?

След 1989 г. имаме пълен разпад на ценностите и на обществения натиск, който съществува дотогава. Взаимоотношенията между Източна и Западна Германия стават много сложни. Позицията на хората, които се занимават с изкуство, също става комплексна. Тогава са искали да затворят Източногерманската академия на изкуствата, всъщност и до момента почти 95% от местата за преподаватели във висшите училища са заети от западногерманци. Когато през 2003 г. организирахме голямата самостоятелна изложба на Хелга Парис в музея „Шпренгел“, издадохме и монография за нейното творчество – 15 години след падането на Стената. Това беше първата изложба на източногерманска фотографка в Западна Германия, което може би е свързано и с факта, че аз също съм от Източна Германия. След 1989 г. Хелга Парис изпада във вакуум, както и много други артисти, и тогава може би за пръв път обръща поглед навътре към себе си. Тогава е създадено произведението „Фридрихсхайн“, в което, както тя казва, за пръв път се конфронтира със страховете от детството. Тоест всичко, което е било потискано тогава, излиза на повърхността. Има възможност да снима окупираната зона в Източна Германия след изтеглянето на съветските войски оттам. Тогава посещава за пръв път и родното си място Цосен, където е била щабквартирата на съветските военни части в Източна Германия. Там тя е прекарала малка част от детството си в руините на изоставените от германците съоръжения, след което е трябвало да напусне града, защото той е бил зает от съветските войски. Един от спомените ѝ, който много обичаше да разказва, е свързан с чифт лачени червени обувки, които намерила в една от изоставените вили, преди да отделят мястото с ограда и да прекъснат достъпа до него. През 1994 г. Хелга Парис преоткрива детството си. Тогава посещава и Елке Ерб, която пребивава със стипендия в Рим, и започва да търси лица от неореализма около гарата „Термини“. Прави серия фотографии, която е показана в изложбата. Тя кореспондира с тогавашната война в Югославия и спомените ѝ от Цосен. Когато фотографира жени, тя се отнася към тях с много голяма нежност и солидарност. В тази италианска серия обаче се занимава по-скоро с мъжете, донякъде привлекателни, но и опасни.

Да поговорим за женския ѝ поглед и как тя се чувства като фотографка в този период. Правят впечатление автопортретите ѝ и портретите на младежи от тогавашната субкултура.

След развода си тя винаги е била сама. И както вече казах, никога не е била член на фотографска група, като Сибиле Бергеман например. Не е снимала за модни списания. Била е индивидуалистка в това, което е правила, и не ѝ е било никак лесно. Мисля, че това се вижда и в някои от автопортретите ѝ. Със сигурност тя е една от най-уверените и самоопределящи се жени, които съм познавала някога. Не беше никак сантиментална. Спомням си как веднъж ми каза: „Инка, знаеш ли, хората смятат, че аз работя по задължение, а аз правя това, което искам да правя“. Работите, които виждате тук, са част от пътуващата изложба на Хелга Парис. В оригинал част от фотографиите са по-големи и нямат рамки. През 90-те години тя направи няколко серии, които се различават от това, което виждаме тук. Много конкретни като стил, почти като паспортни снимки, от различни новопостроени квартали. Някои бяха само със стъкло върху тях, като кадри от филм без рамки. В оригинал те са представени по различен начин. Тук са по-унифицирани. Тя работеше винаги интуитивно, а не концептуално или според фотографската тенденция в момента. Слушаше вътрешния си глас и усет. Помня как стоеше пред тези големи фотографии след 17 години и не можеше да си представи как ги е направила в такъв размер. През 1994 г., когато снима родното си място, тази голяма форматност е била единственият начин да изрази себе си.

Да поговорим за пътуванията ѝ – доколко се влияе от външния свят или всъщност търси неща, които са важни за нея. Струва ми се, че местата, които заснема, по-скоро отразяват вътрешния ѝ свят.

Мисля, че трудно може да се направи разграничение. Тя винаги е била любопитна, когато е посещавала тези места. Особено в Ню Йорк, където също е снимала, се вижда, че има спонтанен поглед, ако я сравним с други фотографи. Когато е снимала в Хале, е казвала, че не иска да чете предварително, да се информира за мястото, иска да отиде и да го види. Но човек не може да избяга от себе си. Не можеш да се отделиш от емоционалната среда, в която живееш. Към нейните фотографии има и текстове. За нея беше много типично, че лесно стигаше до хората, много леко установяваше контакт с тях, независимо къде се намираше. И след десетина минути хората започнаха да ѝ разказват личните си истории. Сибиле Бергеман казваше: „Аз мога да направя тези портрети, защото съм крехка малка жена и никой не се страхува от мен“.

Превод от немски Милкана Делер

Изложбата „Хелга Парис – фотографии“ може да бъде видяна до 24 ноември 2024 г. в СГХГ. Медиаторската програма „Гледане с разбиране: Хелга Парис“ в партньорство с фондация „Изкуство – дела и документи“ предлага турове в изложбата, водени от изкуствоведката Жени Дечева. Последният е на 23 ноември от 15:30 часа.