Култура / Брой 9 (3012), Ноември 2024

„Хартията е според мен насъщен материал – пътят на всеки визуален артист започва с нея.“ С Капка Кънева разговаря Владислав Христов

Нека да започнем разговора от участието ви в пленера „Хартията“ в Добрич тази есен. С какви творби се представихте?

Ежегодният пленер „Хартията“, който тази година премина под наслов „Същност и намеса“, е организиран от Художествената галерия в Добрич. Това вероятно е най-продължително съществувалата подобна инициатива у нас – догодина форумът ще отпразнува 30 години. Куратори от галерията избират групи автори от страната и чужбина, които творят с хартия в продължение на десет дни. На финала резултатите биват показани на изложба. Артистите представят работата си и в дигитални презентации, на публични срещи. През тази година за пръв път изкуствовед – прекрасната Румяна Калчева – ни придружаваше във всички пленерни активности.

По време на пленера работих изцяло хартиена пластика. Създадох над 15 скулптури и релефи от картон. Първоначално намеренията ми бяха да се огранича с това, но интересът на колегите към светлинните състояния, които тествах в процеса на работа, ме насърчи да представя и тях в серия принтове заедно с оригиналите. По този начин гостите на изложбата получиха възможността да опознаят всички етапи на работния ми процес.

В какви посоки се развиват творците, работещи с този материал в страната ни? Има ли ясно изразени тенденции през последните години? Модерен материал ли е хартията?

Хартията е според мен насъщен материал – пътят на всеки визуален артист започва с нея, художниците без изключение изучават, осмислят и претворяват себе си и света най-напред с молив върху хартия. Практически не съществува творец, който никога да не е използвал хартия, така че бих казала, че макар да е древна, тя ще остане „евъргрийн“.

Колкото до тенденциите, трудно ми е да направя меродавно обобщение на работата с този материал дори само що се отнася до нашата сцена. Все пак може би си заслужава да се разграничат няколко посоки: от една страна, всяка аналогова или дигитална техника, при която творецът използва хартията като основа, върху която (условно казано) изобразява. Следата върху хартията би могла да е рисунка или отпечатък, но и релеф, постигнат по всевъзможни начини – сухо, ръчно или машинно преге, колаж или просто натиск със задния край на четката… възможностите са неизброими. Нерядко артистът сам създава хартията, която използва. Колегите в Добрич показаха великолепни примери за този подход. Присъствахме на демонстрация от Недко Недков – изключителен професионалист и артист, който работи най-вече с ръчна хартия. Достъпността на подобна суровина естествено провокира творците да експериментират с натрупването ѝ до степен да я превърнат в пластичен материал. Резултатът са релефи и стенни пана, но и истински скулптури от хартиена маса.

Самата аз почти не разчитам на тези възможности на хартията като пластичен материал. Предпочитам по-хладната структура на фабричния картон. За мен напускането на равнината се осъществява посредством ръчно биговане, прегъване и прорязване на листа, елементи от който понякога и подлепям.

Хартията ви дава свобода на изразяване, но какви рискове се крият при работата с нея? Има ли моменти в които ръката ви потрепва, когато държите ножицата?

Когато хвана ножицата или пък резеца, рядко усещам страх. В процеса на работа трепти не ръката, а сърцето ми, чувствам се сигурна, щастлива и любопитна какъв точно ще е резултатът. Случвало се е обаче дълго да не се почувствам готова или мотивирана да започна работа по даден проект, защото все още не „виждам“ ясно в себе си това, което желая да създам. Друг път потребността и желанието ми да постигна нещо конкретно са толкова силни, че блокират творческата ми енергия и изпитвам затруднение да я излъча и насоча. Самата работа с хартията обаче за мен винаги е източник на щастливо вълнение.

От известно време с вашите творби изследвате играта на светлина и сенки. Как се появи интересът ви към тези експерименти?

Експериментите ми със светлината започнаха по време на пандемията. Страхът за живота и здравето на близките ми и общата несигурност, в която живеехме, ме бяха докарали до едно от състоянията, което описах по-горе – чувствах се емоционално дистанцирана от книжната си работа, буквално нямах желание да отворя работен файл. Вместо това започнах да режисирам „рисунките“, които светлината оставя върху равнината при среща със серия хартиени „дантели“, които изрязвах със скалпел. Създавах ажури в тефтери, които запазих като арткниги. Според мен те могат да „оживеят“ истински само с помощта на системи от осветителни тела, под формата на светлинни инсталации. Нарекох ги за себе си „пространства на сенките“.

Отдавна ме вълнуваше азиатският театър на сенките и може да се каже, че най-после си позволих да се отдам на опити в тази сфера. Безкрайните възможности за пораждане на крайно различни състояния на една и съща хартиена матрица, които съществуват почти паралелно, защото се постигат посредством незначителни промени в осветителната система, буквално ми върнаха желанието да съществувам творчески. Започнах да се будя сутрин нетърпелива да „видя“ какво ми е приготвил новият ден.

Впоследствие реализирах в мащаб някои от създадените книжни конструкции от лазерно щанцовани алуминий и стомана. Показах резултатите в поредица изложби. Насърчавах посетителите реално да взаимодействат с арткнигите, като променят пространствата с помощта на ръчни фенери. Може би най-вълнуващо за мен беше преживяното по време на интерактивната изложба „История за &“, в която се включих по покана на фондация „Америка за България“ – размерите на артинсталацията, която създадох, реално позволяваха на посетителите да я обитават. Също така за пръв път имах на своя страна безценната подкрепа на екип архитекти, осветител и мултимедия, без които не бих могла да овладея пространството по желания от мен начин.

В творбите ви често има своеобразна метафоричност, по какъв начин се предпазвате от буквалното?

Не се предпазвам от буквалното съзнателно, всъщност не смятам, че директното имитиране на натурата от артиста (като процес, но и като артефакт) е само по себе си с по-ниска стойност. Понякога си доставям удоволствието да направя от хартия „обикновен“ етюд. Когато работя за корици на книги обаче, се чувствам предизвикана да създавам по-скоро визуални обобщения на авторовия текст. Тогава моите хартиени обекти действително се отличават в по-голяма степен с многозначност на посланието.

Фотографията спомага за засилване на внушението на произведенията ви, помните ли момента в който станахте „съюзници“ с фотографията?

Интересното е, че наистина го помня. Преди близо двайсет години, като студентка гостувах на друг пленер – пловдивския „Артколаж“. Създадох серия колажи и почувствах съжаление, че ми е невъзможно да съхраня „прясното“, още неулегнало състояние на хартията, което съществува в минутите след създаването на дадена по-обемна творба. Прииска ми се някак да го задържа в дигитални снимки и… така се започна.

Животни, митологични герои, вълшебни същества, фигурален минимализъм – в коя сфера се връщате с най-голямо удоволствие?

В Средновековието. Обичам змейовете, драконите, фантастичните създания на Запада и Изтока. Преди година за пръв път имах възможност да видя с очите си на място артефакти от времето на императорски Китай – усещането беше все едно се връщам у дома. Подобно усещане имах и когато илюстрирах поезията на Борхес, вероятно защото винаги свързвам творчеството и личността му с изследването на въображаеми същества.

Вашите портрети на личности от Възраждането и на някои от класиците в българската литература придобиха голяма популярност. Какъв беше подходът ви при портретирането на исторически фигури?

Почти всички създадени досега от мен хартиени портрети са били на хора, които не съм познавала лично, нито съм срещала на живо. Черпех информация от архивни фотографии. Докато с Вазов, Левски или пък Сервантес и Марк Твен усещах, че съм се справила още в процеса на работа, портретът на Елисавета Багряна ме затрудни. Оказа се, че опитите ми да поставя акцент върху черти на поетесата, които намирах за характерни, унищожаваха определящата я в съзнанието ми чисто женска привлекателност. Създадох четири или пет различни версии на портрета ѝ от хартия и стотици дигитални кадри, но до последно не останах удовлетворена.

Трудна, макар и в по-голяма степен удовлетворителна, ми се видя и работата по портрета на друга харизматична наша поетеса – Блага Димитрова, който ми беше възложен за отпечатването на пощенска марка, посветена на стогодишнината ѝ. Голяма помощ ми оказаха разговорите с нейната биографка Евелина Белчева. Накрая се наложи да избирам между две според мен силно различни по общо излъчване светлинни състояния на хартиения портрет.

Откъде дойде вдъхновението за направата на ветрила?

Открих удоволствието от това занимание напълно случайно, по време на семейна почивка. В магазинче за туристически стоки попаднах на едноцветни хартиени ветрила, взех едно и го изрисувах с акрилни маркери и туш… после изрисувах и останалите. Неочаквано за мен поръчките буквално заваляха – познати и непознати дами пожелаха да притежават в колекцията си такъв ръчно рисуван аксесоар или да направят подарък на близки. Когато се върнах от почивката, опитах и върху коприна.

Да поговорим за работата ви като преподавател. Какви са днешните студенти?

Според мен съвременните студенти са много по-напред в разбирането си за книжната проблематика, най-малкото защото обществото ни става все по-грамотно и развива вкуса и усета си по отношение на естетиката и графичния дизайн. Възхищавам се на колегите от преподавателския екип, с които работим в специалността „Книга, илюстрация, печатна графика“ в Националната художествена академия.

Съвременните деца едва ли не се раждат с мобилни устройства в ръце и преди да започнат училище, вече са обработили огромни масиви от информация. Някои биха могли да окачествят този феномен като смущаващ, но според мен развитието неизменно води до напредък. Вярвам, че бъдещето на световната, а и на българската книга е в добри ръце.

Кои са големите ви учители в „овладяването“ на хартията?

Макар като дизайнер и художник на книги да съм имала безброй учители (Кацуми Комагата, Квета Пацовска, Бруно Мунари, Енцо Мари, Робърт Сабуда, Дейвид Картър, Антон Радевски, Емил Марков и Яна Левиева са само някои от тях) и да съм получила образование на световно ниво в НХА, конкретно като „хартиен“ автор бих се определила като самоука аматьорка.

Що се отнася до пластичните изразни средства, откривах практически всичко в общуването със самия материал, в процеса на работа и мога да кажа, че това бяха „златни“ години на огромно щастие и удоволствие от експеримента, който нямаше винаги успешен резултат.

Отдавна работите по проект за корици в Испания, насочен към младите читатели. Каква е идеята на тази серия?

Серията „Дървото на класиците“ за Oxford University Press, Мадрид, е сред най-продължителните проекти с мое участие. Започнах да разработвам пластични обекти за кориците на адаптирана класика, предназначена за гимназисти, през 2015 г., по покана на тогавашния артдиректор на издателството Емил Марков. Екипът на издателството си беше поставил амбициозната задача да привлече тийнейджърите към четенето и класиката, предлагайки им визии на аналогова хартиена скулптура, в контраст с дигиталната реалност, в която живеем. Щастлива съм, че хартиеният портрет на Сервантес, който създадох за колекцията, намери своето място и в градската среда, изписан върху мадридски калкан.

Кое е най-важното качество, което трябва да притежава една книга, за да ви вдъхнови творчески? След книгата на Евгений Водолазкин „Чагин“ на издателство „Панорама“ какво ви предстои?

За да поискам истински да работя по корицата на някоя книга, нейното съдържание трябва да ме разчувства. Не е задължително чувството да е позитивно, важното е да е силно.

„Панорама“ е едно от първите издателства, които ми дадоха възможност да се изявя като дизайнер и илюстратор. Невероятно е, че нашите взаимоотношения не прекъснаха през годините, макар водещите сътрудници на издателството да се смениха повече от веднъж. В момента подготвям кориците на два юбилейни броя на списание „Панорама“ – орган на Съюза на преводачите в България. Визиите са готови, планирала съм специфична закачка по отношение на отпечатването и нямам търпение да видя как ще се получи.

Капка Кънева е доцент в катедра „Книга, илюстрация, печатна графика“ в НХА. Изследва възможностите на детската пространствена книга да поражда интерес и отношение към четенето. Автор е на „Играта като книга“ („Панорама“, 2014) и на каталога „От хартия: изобразителни възможности на пластичния хартиен обект в илюстрацията и дизайна на книги“ (2022). Сътрудничи на издателствата „Панорама“, „Лист“, „Колибри“, Small Stations Press, Oxford University Press в Мадрид и др. Сред наградите ѝ са призът за високи творчески успехи от Министерството на културата (2014), отличията за български автор от Осмото и Десетото международно триенале на сценичния плакат (София, 2016 и 2022) и др. Номинирана е за ALMA – мемориална награда Астрид Линдгрен за илюстрация за 2021 и 2022 г.