Култура / Брой 9 (3012), Ноември 2024

На 11 ноември 1989 г. световните телевизионни канали излъчват репортажи, на които се вижда как знаменитият руски виолончелист Мстислав Ростропович, вглъбен пред нашарената с послания на свободата Берлинска стена, свири сюити на Бах. Ростропович е известен със съпротивата си срещу комунистическата система. От 1974 г. той живее на Запад и Москва го лишава от „съветско гражданство“ заедно със съпругата му, оперната певица Галина Вишневска, заради категоричната им подкрепа за Александър Солженицин и на инакомислието в тоталитарния свят.

В съзнанието ми съвсем ясно са се запечатали тези кадри, които, разбира се, съм гледал в документални хроники години по-късно на различни чествания за обединението на Европа. Нямаше как да съм ги гледал навремето – ден след падането на Тодор Живков от власт през 1989 г. – тъй като по единствената тогава държавна телевизия всичко си беше „както преди“. За мен, а и за мнозина от поколенията, доживели падането на Стената, това обаче си остават „кадрите на свободата“ – ярко свидетелство, в което музиката на Бах увенчава краха на диктатурите и зараждането на източноевропейските демокрации.

Тридесет години по-късно разговорът за обединена Европа, застрашена не само от военните безумия на Путин, но и от хибридните разклонения на крайни националисти и радикални популисти, сякаш започва отново.  

Затова в този брой на сп. „Култура“ с радост откликнахме на идеята на проф. Александър Кьосев и на Културния център на СУ „Св. Климент Охридски“ в София да се проведе първият по рода си Фестивал на европейската солидарност (октомври–ноември 2024 г.). И неслучайно важен акцент във фестивала ще е тъкмо музикалният пърформанс „Ростропович срещу Стената“, който ще се случи на 11 ноември в парка на НДК пред пренесения там къс от Берлинската стена, където виолончелистът проф. Анатоли Кръстев ще претвори жеста на Ростропович.

Музиката е лъх на свободата. Убедихме се в това и покрай кончината на рок легендата Кирил Маричков (на когото отдаваме почит в този брой) – с хилядите хора, пеещи любимите си негови песни, както и песните на „Щурците“ от началото на промените, а и преди това. Като тази: „И макар че от кал сме направени, Господи, / аз не искам във кал да прекарам живота си. / И не искам тъй ням да стоя край брега, / да очаквам промяна и все да мълча“ („Моят свят“ от саундтрака на сериала „Дунав мост“, 1999 г.).

Това също е част от дебата за Европа, с който започваме този брой. Преди да бъде политически проект през вековете, Европа е била духовно пространство и културен континуитет. Независимо от различните възможни прочити на тази идея – от антична Гърция през християнска Европа до Просвещението и модерната епоха. Мислена в сложността и богатството си, идеята за Европа е най-добрата противоотрова срещу онези заплахи, което полският философ Лешек Колаковски определя като „периодичните попълзновения на варварството“. Няма век от историята на Европа, в който тя да не е била погребвана – и от свои, и от чужди. От края на Римската империя и нашествието на хуните на Атила, през атаките на арабите и османските турци, без да забравяме вътрешните религиозни войни, а в Новото време – кървавите кошмари на Първата и Втората световна война. Следва Студената война с разполовяването на Европа на две – на свободна (западна) и несвободна (източна) част. Заплахата тогава, както и днес, идва от едно и също място – една империя, базирана в Москва, която се опитва да наложи въображаемите си граници и авторитарния си модел на всички останали. С неотменната си вяра, че Западът е в залез и че падането на Европа е неизбежно. Но цялата история на Европа, ако цитирам пак Лешек Колаковски, е „история от чудеса“ – събитията, следващи едно след друго, винаги се надсмиват над нашите очаквания. Европа е в криза, както и животът е в постоянна криза. Самата гръко-християнска традиция, залегнала в основите на Европа, е „традиция на кризата“, преживяла не едно или две нашествия на варварите, заплашващи да пометат всичко. Ала Европа се е съхранила като духовна общност, а споменатите варвари отдавна ги няма и почти никой не си спомня за техните империи. Оказва се, че „варварите не съществуват вече“ (Константинос Кавафис „В очакване на варварите“, превод Стефан Гечев).