Култура / Брой 9 (3012), Ноември 2024

Сцената е изключителен магнит, но човек трябва да може да се наслаждава на всекидневието затворен в стаичката си. Това казва цигуларят, педагог и диригент Евгений Шевкенов пред Марта Монева

Израснали сте в Пловдив, живеете във Виена. А къде се намират музикалните ви корени?

Те са смесени. Най-старият музикален корен идва от прапрадядо ми, австрийския диригент и композитор Едгар Блюмел от Горна Австрия. Завършил е Академията във Виена през втората половина на XIX в. и по стечение на обстоятелствата идва в България в края на века в по-широката свита на цар Фердинанд, включваща много лекари, аптекари и немалко музиканти. Синът му Еманюел, моят прадядо, се е родил в Шумен през 1893 г. Баба ми Ирма, неговата дъщеря, е родена в Свищов и по любов стига чак до Пловдив. Вече непосредствените музикални корени са от майка ми Елена и баща ми Владимир, царство им небесно. Майка ми беше оперна певица и вокален педагог, а баща ми пианист и артистичен секретар в операта, занимаваше се и с административна работа.

Самоотвержена работа е административната.

Честно казано, в един момент го беше домързяло да свири, даже когато майка ми я поканиха за постоянна солистка в Комише Опер в Берлин, не заминахме, защото баща ми каза: „Аз – корепетитор в Германия, по осем часа на ден? В никакъв случай, ако искаш ти заминавай!“. И майка ми, и тя пак по любов, остана в Пловдив.

Колко охотно сте се упражнявали вие?

Никой не може да каже, че обича чак пък толкоз да се труди, нали? Но в Пловдив, в музикалното училище, бяхме един изключителен клас – Арусяк Балтаян, Марио Хосен, Аглика Генова, Диан Чобанов, Григор Паликаров пък беше в съседния клас. Един друг се държахме във форма относно амбицията и трудолюбието – никой не иска да изостане в такова обкръжение. Другото важно нещо, което винаги ме е мотивирало и не знам дали е генетично пренесено или възпитано, е, че аз гледам на живота като на постоянен стремеж да ставаш по-добър във всичко. Самият процес на самоусъвършенстване ме влече и някак с възрастта дори още повече ми носи удоволствие. Сцената е изключителен магнит и опиат дори, но ако човек не може да се наслаждава на всекидневието затворен в стаичката си, да се пренесем за малко в Библията: „Кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се…“ (Мат. 6:6), ако там не общуваме с Отца, Който е на небето, резултатът на сцената не е с висока стойност.

А кой ви повлия най-силно в музикален план?

Много ми е трудно да спомена един човек, няма и да е честно. И студентите ми влияят. Естествено, много съм благодарен на учителите ми, между които ще спомена госпожа Данкова в Пловдив, Ангел Станков в София, Йозеф Шиво във Виена. Това са хората, чрез които аз съм станал цигулар. А вече в по-широк музикален смисъл те са безбройни. Пет години съм свирил във Виенската филхармония, работата там с колегите и най-вече с тези велики диригенти, с които съм се срещал, ми е повлияла. Там беше моята диригентска школа, от тези хора се научих какво трябва да се прави и най-важното, какво не трябва да се прави на пулта.

На каква цигулка свирите?

Имам три мои цигулки, едната е френска – „Вийом“, другата немска – „Дьолинг“, третата е италианска, „Романо Маренго Риналди“. Опитвам се спрямо репертоара да избирам коя е най-подходяща.

А какви забележки имате към началното музикално образование във Виена? В днешно време младите музиканти не се образоват по начина, обичаен в близкото минало в Източния блок.

Очевидно е, че в това направление системата е функционирала с всичките си други недостатъци. Прекалено леките изисквания без много трудности за преборване не са в услуга на израстващия музикант. И дори да прозвучи кощунствено, ще кажа, че базовото музикално образование във Виена е оставено на самотек. Ако родителите не се погрижат детето им допълнително да научи солфеж, елементарна теория, никой няма да му ги предаде, както е нужно. А това е толкова важно! Темата за разбирането на музикалния език е водеща в докторската дисертация, която написах. Човек трябва да владее този език до степен, в която не се замисля, този начин на изразяване да му стане втора природа. Ние започвахме да учим солфеж още преди инструмента и това продължаваше до XII клас по няколко пъти в седмицата, със стриктна сериозност и безкомпромисност.

И в Германия се омаловажава обучението по солфеж.

Отдавам го на факта, че днес се набляга на тясно инструментален перфекционизъм. Свири се абсолютно безпогрешно, но зад това – с много малки изключения – не стои никакво интерпретационно послание. Техническото ниво масово е изключително завишено, а творческото въздействие, което почива на познанието на материала и на личностното развитие, е постно. Значението на музикалните кодове трябва да се опознае още в ранна възраст. Когато започнах да преподавам, ми се наложи да търся отговор на въпроса защо свиря нещо по определен начин, за да мога да го обясня на другите. И се оказа, че този усет, който идва едва ли не от корема, се базира всъщност на образованието и добитото познание за музиката, че има чиста логика, определяща изразителността, с която един умален акорд се разрешава в тоника или в шеста степен, да речем.

Преподавате в Консерваторията „Рихард Вагнер“ във Виена, но и в България.

Да, преподавам там от 2014 г., а също така от 2021 г. водя клас и в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив, където направих доктората си.

Kакво друго му остава на човек, когато получи почетното звание професор в Австрия и иска да работи и в Пловдив, освен да направи един шпагат?

Да, точно така (смее се). Този шпагат, слава богу, е възможен. Освен творческата ми дейност и трудоемката подготовката за нея на мен ми е много важен контактът със студентите. Работата с тях някак балансира апокалиптичната ми настройка за бъдещето на човечеството. Изключително ме радват всички хора, които се занимават с изкуство, дори и тези, които не са в толкова напреднал етап. Желанието на човека да се занимава с творчество може да бъде спасителният пояс. Докато има творци, някак ще се крепим заради този малък процент, който няма да мисли само за пари, за изгода, за грубо материалното в живота.

По какво се различават студентите в Пловдив от тези във Виена?

Аз не бих казал, че много се различават. Студентите във Виена всъщност са от цял свят, в Пловдив също имах и имам студенти от Сърбия, Турция, Китай. Работих няколко години с едно момиче, което е с български и ирландски корени, с друго, което е наполовина българка, наполовина гъркиня. Музиката е като есперанто, език, на който всички се разбираме. Разликите не са по местоположение. Важно е като педагог да проявиш тънка чувствителност и да се свържеш с отделната личност. И на мен това ми е интересно – да изровя проблемите, да диагностицирам, да предпиша правилните „медикаменти“ за всеки „пациент“.

С какви ученици обичате да работите в този смисъл?

Много харесвам, когато човек истински се посвети на това да положи труд, да мисли как да направи нещо по-красиво, непрестанно да се усъвършенства. В XXI век все по-малко хора са изцяло отдадени на изкуството.

Колко тежи за вас професорската титла, която получихте в Австрия?

Тази професура се дава с указ на президента, минава през Министерството на образованието, трябва да бъде одобрена от държавен университет. Това е поредното наистина сериозно признание, което получавам в Австрия. Първото беше почетното гражданство за заслуги към културата на Републиката още преди 24 години. Ласкателно е, не мога да си изкривя душата – приятно е, когато трудът и постиженията ти бъдат оценени, но се старая да не се главозамайвам. Обичам много родината си, обичам и втората си родина Австрия, обичам Виена. Бях в много тежко душевно състояние, когато през 2020/21 г. почти осем месеца не беше изсвирен нито един тон точно там, в града на класическата музика. Тогава прочетох автобиографията на Стефан Цвайг и наистина изпаднах в отчаяние накъде върви светът. Не сложих край на живота си като него, но ми беше изключително тежко. Човек изпада в подобно състояние само за нещо, което много обича и цени – за моята Виена.

Организирате фестивал за камерна музика в Пловдив. Пианистката Биляна Цинликова от Университета „Моцартеум“ прави същото в Залцбург. Защо е толкова важна камерната музика?

Много се радвам да го чуя, поздравления за нея! Фестивалът в Пловдив датира от 1964 г. и аз имам честта да бъда негов артистичен директор, като наблягам повече на първата дума (смее се). Камерната музика е типичен пример за това как в симбиоза от двама, трима и повече души човек се научава по друг начин да слуша, да вниква в дълбочина в музикалното съдържание. И последното, най-важното, големият ключ към уникалността, да речем, на Виенската филхармония, от която съм имал честта да бъда част, е съзнателно да бъдеш едно от 90-те колелца в една Малерова симфония. Своеобразен квартет от 90 души, това е според мен тайната на Виенската филхармония. Настройката дори в един огромен състав да изчакаш другия или да му подадеш реплика, винаги да знаеш какво става при духачите, ударните, откъде трябва да тръгне звукът, а именно отдолу нагоре. Никой не свири, преди за милисекунди да чуе басите, върху които да стъпи звукът на останалите. Това е камерна музика, есенцията на понятието не е повърхностен ентъртейнмънт или масов маркетингов продукт, а дълбоко стойностно изкуство на творческите същности.

А какво ви привлече към Пловдивския фестивал за камерна музика?

През 2018 г. тогавашните организатори ме поканиха с идеята, че имам широка международна дейност и съответно много контакти, чрез които бих могъл да съм полезен за съставяне на програмата. От 2022 г. Академията в Пловдив е вече официално организатор и има сериозен като експертиза екип.

През какви предизвикателства е преминал фестивалът в последните години?

Фестивалът не се състоя през 2020 г. по обясними причини. По идея на доскорошния ректор, проф. д-р Тони Шекерджиева-Новак, наваксахме това изгубено издание през 2023 г., за да можем да отпразнуваме едновременно 60-годишнината на Фестивала и Академията през 2024 г. Естествено, всичко това се случва с безценната помощ на община Пловдив, важно е да се подчертае, че Фестивалът е в културния календар на града.

Каква е визията за настоящето и бъдещето на фестивала?

Тазгодишното 60-о издание беше отличен пример за сериозността на ангажиментите на организатора, за приемствеността в рамките на устойчивото развитие – теза, която беше основна в изборната платформа на новия ректор, доц. д-р Жан Пехливанов, която изцяло споделям и аз по отношение на програмната политика и цялостната визия за Фестивала. Стъпвайки на традицията и гледайки към бъдещето, е важно да сме фокусирани в сегашния момент и всичко, което правим, да бъде едно смело музикално Carpe diem, като се наслаждаваме на богатството, което Фестивалът ни дава в музикално отношение.

На миналогодишното издание имаше майсторски клас по цигулкова ергономия. Какво го направи необходим?

Установихме на практика, че много от студентите, които участваха в майсторския клас, работят ергономично чисто инстинктивно, а не толкова логически обмислено. Поддържането и оперирането с инструмента е изключително комплексен процес и е важно повече детайли да се изяснят на учещите. Аз самият продължавам да чета по темата, да съобразявам, търся, обяснявам и формулирам за студентите си важни опорни точки. Това е много сериозен процес на самонаблюдение и себеконтрол, защото, каквото и да каже някой отстрани, най-важна е индивидуалната осезаемост – в ръцете, в процеса на мислене, на координация на движенията.

Кафе на джезве и кюнефе на Джумаята или кайзершмарн и виенско кафе във Виена?

Един ден така, друг ден иначе (смее се). Има толкова хубави неща по света и според мен големият лукс е разнообразието. Човек да има възможността да види, да се докосне до повече неща. Хайде да го прехвърлим в професионален план – разнообразието да дирижирам, да съм солист, педагог, камерен музикант, да свиря в най-добрия оркестър в света, прекрасно е! Аз съм имал това разнообразие в живота си и съм благодарен.

Къде обичате да свирите най-много извън Пловдив и Виена?

Именно в тези два града ми е най-трудно. В Пловдив ме познават всички, винаги са с огромни очаквания, учителката ми ще дойде на концерта. Във Виена ще дойдат студентите ми, колегите. На такива места човек трябва да си самоналожи да влезе в концентрация, да не се поддава на суетата и желанието да бъде харесан. Всички сме суетни, нали? А суетността е най-опасният капан на сцената. В „Карнеги Хол“ например ми е било най-лесно да свиря, също в Токио, Лондон, на други престижни сцени.

А какво ви предстои скоро в творчески план?

През август водих традиционния майсторски клас на Виенския музикален семинар, имах два концерта във Виена с камерна музика, бях жури на международен конкурс в залата MuTh на Хора на виенските момчета, където бе ангажиран моят оркестър „Кончертанте Виена“ – един музикален проект, който започнах през 2001 г. и имаме зад гърба си стотици изяви в различни формации. Тази есен освен редовата учебна година в Пловдив и Виена ми предстоят няколко концерта с една емоционална програма „Моята Виена – 30 години в столицата на музиката“. Към това майсторски класове по програма „Еразъм“, участие в журита на конкурси, включително и като инициатор на новия проект на АМТИИ под името „Академия музика Пловдив“.

Евгений Шевкенов е роден в Пловдив. Цигулар, педагог и диригент, концертирал в над 40 страни в света, в концертни зали като „Музикферайн“ и „Концертхаус“ във Виена, „Карнеги Хол“, Ню Йорк, „Гащайг“, Мюнхенска филхармония, „Пещи Вигадо“, Будапеща, „Конуей Хол“, Лондон, „Метрополитен Център Токио“, „Осака Симфони Хол“, „Канагава“ в Нагоя и др. Преподавал е в Консерваторията „Густав Малер“ във Виена (2000–2014), а от 2014 г. в консерваторията „Рихард Вагнер“, както и в АМТИИ „Асен Диамандиев“, Пловдив.