Краят остава отворен. Разговор с Ясен Пеянков
С актьорите сме сътрудници – заедно създаваме картина на живо, казва пред Виолета Цветкова живеещият в САЩ актьор и режисьор Ясен Пеянков, който постави „Куклен дом, втора част“ в Народния театър
Първият ден на октомври. Всички места в Камерната зала на Народния театър „Иван Вазов“ са заети от публика, притихнала на първото представление на „Куклен дом, втора част“. Изчистен декор, в дъното се отваря врата, пред очите ни е Нора, затръшнала я преди петнайсет години с жаждата да се наслади на личната си свобода. Тя – разпътна съпруга, зарязала децата си майка, еманципирана авторка на романи, се връща в семейното гнездо не за да търси прошка или помирение. Просто иска съпругът ѝ да поправи една лъжа и най-сетне да се разведат… Не, това не е Ибсеновата Нора от края на XIX в. Това е Нора, създадена през 2017 г. от американския драматург Лукас Нейт. Тя е като първообраза си, но е и безкрайно близка до жените днес – човешките идеали, мечти, страсти и провали са еднакви във всички времена, само нюансите са различни...
Не виждаме често толкова събран, емоционален, въздействащ на ума и сетивата спектакъл. Спектакъл, в който всяка стъпка, жест, дума са на мястото си; в който актьорите са едновременно и героите, и себе си; който те удря там, където са и собствените ти размисли...
Постановката на „Куклен дом, втора част“ е на режисьора и актьор Ясен Пеянков. Възпитаник на проф. Крикор Азарян и Тодор Колев, повече от трийсет години той живее в САЩ, днес е сред водещите фигури в престижния театър Steppenwolf в Чикаго, професор е и ръководи театралната катедра в Илинойския университет. Зад гърба му има десетки роли на сцената, във филми и тв сериали. Ден след премиерата и малко преди да поеме обратно към Америка, разговаряме с него за актьорството, за изкуството, малко и за политиката, която преобръща личния му свят.
Поредно завръщане в Народния театър – след „Август в Оклахома“ през 2011 г. отново работите с Бойка Велкова в „Куклен дом, втора част“, но и със Снежина Петрова, Цветан Алексиев и Радина Боршош. Как се чувствахте след премиерните представления?
Бях доволен. В първата вечер имахме малък проблем с видеостената, но до известна степен се оказа за добро, защото целият фокус отиде към актьорите. Просто първите зрители не видяха зрелищния ефект, идващ от нея във финалната сцена и правещ картината още по-въздействаща. Ако можете, елате след месец и ще откриете съвсем друго представление. Всеки път актьорите го правят различно.
Поздравления за работата с актьорите, за това, че гледахме един по-скоро тих, човешки спектакъл, в който крясъкът идва едва тогава, когато има повод. Бях на първия ред, виждах как контактуват с очи, с тела, а не просто изричат реплики...
Имам едно преимущество – наясно съм от какво има нужда актьорът в един спектакъл. Завършил съм актьорско майсторство, продължавам да работя това в театъра и киното, понякога играя, друг път режисирам и паралелно преподавам нашия занаят на младо поколение артисти. Не приемам, когато режисьорът налага неща, които сам си представя като картина, но те не се покриват с вижданията на актьорите. За мен те са сътрудници.
Има режисьори, които работят с актьорите като с боя – те са боята за тяхната картина. А моята картина става на живо заедно с актьорите. Може да не съм брилянтен режисьор, може дори да не съм добър режисьор – това други хора могат да го кажат, но знам, че притежавам нещо много ценно в тази професия. И то е, че знам как работят актьорите, знам как да им дам самочувствие, знам кога да ги вдигна, като са паднали, кога да споделя неща, които може би не им е добре да чуят – без нищо лично, без обиди. Винаги им казвам: „Повярвайте, моят радар за истинност е много остър. Винаги, когато не ви вярвам, ще ви кажа, защото, когато аз не ви вярвам, голям е шансът и публиката да не ви повярва. А когато публиката спре да ви вярва, тя губи интерес към историята, към внушенията, към всичко, което правите на сцената, и си казва: „Ами защо да идваме пак и да гледаме някакви хора, дето се надвикват, правят някакви си етюди помежду си“. Ето затова за мен актьорът е сътрудник.
А приемате ли и актьорската гледна точка?
В повечето случаи, но невинаги. Има неща, които те опитват, но аз ги виждам отстрани и ако усетя, че звучат извън нашата история и стилистика, реагирам. Водим диалози, понякога и битки. Пътят ни в „Куклен дом, втора част“ не беше осеян с рози. Да, завършили сме една и съща академия, при едни и същи хора сме учили или сме били режисирани, но сме различни. Имам съвсем друг опит и някои неща ги виждам по-трезво, усещам, когато нещо не принадлежи към това, което правя. И знаете ли, когато, примерно, ми кажат притеснено: „Ама да не е скучно“, отговарям: „Никога не бих направил спектакъл, който самият аз няма да мога да гледам. Защото трябва да го гледам най-малко двайсет пъти, докато го играете, така че“…
С Бойка Велкова (Ан-Мари) не се срещате за първи път, но със Снежина Петрова (Нора) и с Радина Боршош (Еми) не сте работили. Три поколения актриси – този факт беше ли ви интересен като режисьор?
Да, беше ми много интересно, защото всяка от тях носи нещо от своето поколение. Виждаш школата на различните професори, но и нишката, която ги свързва – спецификата на занаята и това колко добре са подготвени, как са научени да мислят… Така разликата между поколенията изчезва и те наистина много добре работиха една с друга. Интересна динамика беше.
Интересна беше и динамиката между Цветан Алексиев (Торвалд) и Снежина Петрова, защото са от един клас в академията и дето се вика, се знаят от деца. Работили са и в различната стилистика на „Сфумато“, затова нещата, които двамата създаваха, бяха различни от отношенията им с другите герои. Но в живота хората също се държат различно, така че това на сцената работи – те са двойка с три деца, която преживява заедно проблемите си, и е естествено техният тип взаимоотношения да е по-различен от тези с останалите. Снежина и Цветан постоянно имаха предложения, някои от които доста необичайни, но интересни. Направихме първата им сцена по три различни начина, докато накрая се върнахме на това, което зрителите виждат.
Не познавам Лукас Нейт като автор, но пиесата му е интересна – защо я избрахте?
Той е относително млад драматург, малко над 40-годишен. Има няколко пиеси, но тази беше големият му удар. Веднага я поставиха на „Бродуей“, спечели много награди…
Вече сте я виждали поставена на сцена?
Не, не съм я виждал, но (смее се) играх в постановката в нашия театър Steppenwolf през 2019 г. Пиесата беше представена на художествения ни съвет, от който бях част, и като видях заглавието, си помислих: „Боже, колко арогантен трябва да бъде човек, че да реши да дописва Ибсен?!“. Но седнах да я чета и ме увлече. Героите са много интересни, конфликтите са пределно ясни, езикът е съвременен. Прииска ми се да я режисирам, но ме попитаха: „Защо не изиграеш Торвалд?“. И… изиграх Торвалд. Но честно казано, не мисля, че постановката ни там беше успешна, защото не влезе в тези дълбочини, в които влязохме тук.
А вашият Торвалд различен ли беше от този на Цветан Алексиев?
О, със сигурност. Радина Боршош ми зададе подобен въпрос, доста мислих, мислих и не можах да ѝ дам конкретен отговор (смее се), защото… просто трябваше да забравя това, което съм правил там. Не исках Цветан да го повтаря. Но мога да ви кажа, че неговият Торвалд е много по-различен – моят не беше толкова мрачен. Беше повече обиден и с чувство за справедливост, отколкото мрачен.
Еманципация, семейство, деца… сега трактовката им в обществото е полярна на тази от времето на Ибсен, но какво кара мъжете, автор и режисьор, да говорят по темата?
Това е много хубав въпрос и между другото, пиесата на „Бродуей“ също беше режисирана от мъж. Тя обаче се играе из цяла Америка и навсякъде режисьорите са жени. Колкото до мен, не знам… мисля, че винаги съм бил привлечен от драматургия, в която има силни женски образи. Както и от доста пиеси, написани от жени. Имах период в Steppenwolf, когато поставих последователно три пиеси, написани от жени. Заради обществено-политическите нагласи сега е абсурд това да се случи отново, но то е друга тема.
Да се върна на вашия въпрос – без да се смятам за експерт, мисля, че всички сме свързани с нашата хуманност. Не е толкова важно да разбираш другия пол, а да разбираш човешкото и хуманното във всеки герой. И естествено, винаги оставям актьорите да водят с техните импулси, а не аз да налагам нещо, което си мисля, че те трябва да правят. Всички сме хора и разбираме тези проблеми, независимо от коя страна сме – актрисата и актьорът трябва да изиграят това, което е написано. Аз ще им посоча каква е историята, какви са отношенията, какво може да се направи, но то ще дойде от тях – затова казвам, че сме сътрудници в процеса.
Често говорим за силната жена или за силния мъж, но в пиесата става дума и за силното дете. Дъщерята Еми (Радина Боршош) е от поколението Z и надминава родителите си в своята изобретателност…
Абсолютно! И не само защото е дете на разведени родители. Това са човешки взаимоотношения, които докосват всекиго по различен начин. Един ще каже: „Хайде стига, американци ще ми разправят на мене!“. Друг: „Точно така се чувствах и аз, когато майка ми и баща ми се разделиха“. Трети: „Ей това исках да кажа на жена ми, като ни напусна“. Четвърти: „Ето това искам да кажа на мъжа си: ти гледаш през мен, мога да сложа която и да е друга на мое място, но никоя няма да ти готви, да те пере, да те глади – толкоз, това ти трябва на теб!“. Общочовешки са темите, съществуват навсякъде по света.
Но да се върна на силната Еми. Самият аз имам 16-годишна дъщеря и виждам отблизо колко са различни тези деца. Те нямат истински умения, защото всичко е тук, в телефона, но са доста прагматични, знаят какво, как и къде… Такава е и най-младата героиня: умираш, край, няма проблем, измислих как да стане. Дори с цената на това да извърши нещо нередно…
От затръшването на вратата в драмата на Ибсен до разбиването ѝ в пиесата на Нейт повече от век по-късно (нищо че според текста са минали едва 15 години) – метафора на какво е това?
Просто е край. Но всеки край, мисля, остава отворен, докато сме живи. Защото Нора тръшва тази врата, но след 15 години тя се отваря и същата Нора е на прага. Часове по-късно цялата къща избухва, вече нищо няма да е същото, но пак е отворена – той тръгва на едната страна, тя на другата, но знаем ли…
Да, и в последните им думи имаше нещо, което аха-аха…
Нали?! Така и трябва да бъде.
В САЩ сте и преподавател – каква е разликата при работата със студентите там, в Илинойския университет, и тук, в НАТФИЗ?
Огромна. Първо, НАТФИЗ е академия, в която се изучават изцяло дисциплини, свързани с професията. А в Чикаго, въпреки че имаме обучение, приемано като консерватория, студентите ни задължително изучават и много дисциплини, които нямат нищо общо с актьорството. Тоест часовете, които ние имаме на разположение с тях, са малко. Преподаваме два пъти по три часа актьорско майсторство на седмица – не знам как е сега тук, но когато аз бях студент, имахме пет пъти в седмицата по четири часа. Двайсет срещу шест?! Обучението там няма как да влезе достатъчно дълбоко за толкова кратко време, защото студентите трябва да изпълнят и задължителните си часове по всички други дисциплини. Имат магистърски степени, но за мен магистърска степен по актьорско майсторство е виц. Актьорството се научава до третата година, после трябва практика. Артистите тук работят много по-подробно, защото така сме научени – да погледнем едно нещо от всяка страна.
Освен това ние имахме един професор, който водеше актьорския ни клас. В Чикаго сме няколко професори по актьорско майсторство и се въртим. На първокурсници съм преподавал начални етюди или адаптации; на второкурсници – Чехов, на третокурсници – Брехт, Бекет, Пинтър и т.н. В момента един преподава само Шекспир, друг – само американска драма, аз – само Чехов…
Пренесохте ли там нещо от вашите преподаватели проф. Крикор Азарян и Тодор Колев?
О, да! Пренесох тяхното умение да учат студентите си как да играят образно, как да мислят нестандартно, как да създават интересни образи – това ги уча. Коко все ни казваше: „Не преставайте да се учудвате!“. Винаги го споделям с моите студенти в САЩ. Даже написах едно есе, което задължително чета на първокурсниците. Общо взето, обяснявам моята философия, говоря за моя професор…
Какво означава за един български актьор да се реализира в Америка? Все пак за други професии е по-лесно…
Трудно е. За всеки чуждестранен актьор е много трудно. Късмет имах дотолкова, доколкото благодарение на първата ми съпруга успяхме да се изнесем след първите свободни избори в България през 1990 г., когато комунистите отново спечелиха. Оттам нататък всичко беше… не знам. Имах двайсет долара в джоба си, като пристигнахме в Чикаго – оттам нататък всичко си беше работа. Честно казано, бях готов да се откажа от професията си. Вярно, знаех английски, защото съм завършил английска гимназия, но ми беше много ясно, че говорейки с акцент, да се състезаваш с хора, които са родени там, ще е много трудно. Но към края на първата година започна да ме гложди отвътре, явих се на един кастинг и ме взеха. Влязох в спектакъл и разбрах, че за да оцелея, просто трябва да правя това, защото не можех без него.
Актьорството е нещото, което знам, че мога да правя най-добре. Не казвам, че съм най-добрият, но от всички неща, които мога да правя, то е, което наистина мога да правя професионално – и като актьор, и като режисьор, и като професор. Оттам нататък за мен целта беше ясна. Трябваше да се стигне до момента, в който да мога да спечеля и пари от него. Дълги години работих безплатно, даже направих собствен театър, с който банкрутирах, но всичко това ме научи на много неща, срещна ме с различни хора. И когато един ден стигнах до Steppenwolf, нещата започнаха да вървят нагоре и нагоре, последваха и участия в киното, в телевизията… Първите седем години обаче бяха трудни, през деня работех друго, а вечер отивах в театъра, репетирах, играех през уикендите за никакви пари – такъв е пътят на повечето американски артисти. В нашия театър акцентът престана да бъде проблем, но в киното и телевизията винаги съм човекът с акцент, затова и такива роли играя, за автентичност…
Покрай Steppenwolf всеки би ви попитал за срещите ви с Джон Малкович, но моят въпрос е друг: алчен ли бяхте за роли, или ви беше важно те да са по-скоро вълнуващи, а не много на брой?
Алчен бях дотолкова, доколкото не съм отказвал роля в киното и телевизията. В театъра съм отклонявал предложения. За мен киното и телевизията продължават да са това, което бих искал повече да правя – там не спирам да уча. Имах възможност да работя в 15 епизода от сериала „Госпожо държавен секретар“ и ми беше любопитно да проследя параболата на героя. Пали ме тази работа, интересно ми е, но си е въпрос на късмет. Преди години имах щастието да работя с Робърт Олтман в „Трупата“ (2003), а неотдавна и с Брадли Купър в „Маестро“ (2023)…
„Маестро“ е посветен на Ленард Бърнстейн, а вие играете неговия духовен баща, руски диригент, също реална личност…
Точно така, Сергей Кусевицки е руски евреин, който е бил на голяма почит. Първо бил само музикант, но имал богата жена и заминал за Германия, където наел оркестър, за да се учи да дирижира. Накрая, вече диригент, пристигнал в Щатите и създал Tanglewood, събрали се млади музиканти от целия свят. Сред тях бил и Бърнстейн, който бил в лоши отношения с баща си, и Кусевицки му станал ментор, духовен баща. Той го лансира. И когато е на смъртно легло, Бърнстейн сменя три самолета от Мексико до Бостън, за да се видят за последно… Брадли Купър видя мен в неговия образ, но не мисля, че беше само заради моя акцент. Разговаряхме за много неща и…
Навярно и за вашия проф. Азарян?
Да! Първо ми направиха пробно видео, след това имахме онлайн среща. Тогава му разказах за моя професор и Брадли Купър ме слушаше, слушаше, слушаше… Беше интересно – двама актьори си говорят за работа, за занаята, за актьорството. Но аз също бях проучил Кусевицки, даже намерих един запис, който Брадли не беше гледал. Накрая на разговора ми каза: „Много искам да бъдеш в този филм“. Отвърнах: „И аз много искам да съм в този филм“. И това беше.
Добре, но ето, тук сте отново 35 години по-късно – как ви изглеждат София, България пред поредните си, седми избори за три-четири години?
Идвам всяка година, така че не бих могъл да кажа, че съм шокиран. Големият ми шок беше по-скоро, като се прибрах първия път, през 2000 г. – имах чувството, че в града уличните кучета са повече от хората; колите бяха паркирани навсякъде, всичко беше запуснато, боклуци… Казах си: „Боже, това ли е нашата страна?!“. Сега е друго, започнахме да приличаме отново на нормална държава. А за политиката – не смятам, че живея достатъчно тук, за да давам съвети или да коментирам. Мога само да кажа, че ме боли, че се пропуснаха възможности и се пое път, който постави всичките богатства на държавата в ръцете на няколкостотин души, които, общо взето, задушиха средния бизнес; че се продаде всичко навън… Не го разбирам. Имаме невероятни природни ресурси за туризъм. Нали се оплакват в Гърция и Барселона от много туристи – те трябва да са тук, но не знам, ако дойдат, дали ще се върнат отново.
Понеже споменахте изборите през 1990 г., пред очите ми още е разплаканият Йосиф Сърчаджиев в онази изборна нощ в НДК – помните ли този кадър?
Как да не го помня!
Тогава ли се реши съдбата ни?
Да, тогава се реши съдбата на България, тогава се реши и моята съдба. Точно в тази вечер. Точно тогава с бившата ми съпруга решихме да заминем.
Трябва ли да се учудваме, че 35 години по-късно не е това, което всички тогава очаквахме?
Шокиран съм. Не знаех, че за една нощ могат да се създадат… Ако някой ми беше ми казал, че през 90-те години в България ще има мафия, щях да му кажа: „Иди се прегледай, моля ти се – откъде ще дойдат?!“. А то…
Не ви се говори.
Няма смисъл.
Добре, какво ви очаква през новия сезон в САЩ?
Започваме репетиции със студентите, правя спектакъл по кратките комедии на Чехов – „Предложение“, „Мечка“ и „Юбилей“. През пролетта ще поставя „Краят на играта“ от Бекет в един малък театър. Много го обичам, за пръв път ще ми е да работя върху Бекет…
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук