Култура / Брой 9 (3012), Ноември 2024

„Екстаз от текста. Естетически опит с текста. Удоволствие и критика“, Петър Пламенов, София, УИ „Св. Климент Охридски“, 2023 г.

Това е книга както за екстаза, така и за нещо много по-всеобхватно. Изследователското намерение се простира отвъд тясното съсредоточаване върху темата. Петър Пламенов се придържа към един по-широк подход в писането си, защото мотивът изисква навлизане в най-различни сфери от световната култура – разглеждане на философските основания, религиозни и дори мистични конотации, както и основателно обсъждане на езика, литературата и изкуството. Навсякъде Пламенов демонстрира респектираща ерудиция – от виртуозното владеене на старогръцки и латински език, през тълкуването като познавач на византийското наследство и панорамното коментиране на цялата история на западната философия, феномените на Модерността и съвремието до кулминацията в задълбочените естетически и езикови анализи и блестящи пасажи литературна и художествена критика.

 Пламенов възприема продуктивната перспектива, основана на Аристотеловото понятие ентелехия, което му позволява да се докосне до сложната реалност на екстаза и систематично да я реконструира. Телеологичната енергия, която ентелехията едновременно освобождава и регулира, спомага разбирането на същността на екстаза и произтичащите от това богати идейни възможности. Същата перспектива дава необходимата яснота за озарението на екстаза, тоест за кръговата му безкрайност, свобода и способност да съзерцава първоизточника на живота и безсмъртието, съотносим само с Любовта и различните ѝ превъплъщения, и най-вече с Божествената любов и Благодат.

По различните измерения на екстатичното са организирани и главите: „Екстаз“, „Удивление“, „Език и екстаз“ и „Критика и екстаз“. Изследването завършва с две впечатляващи приложения: първото, посветено на пародията, в което се стига до извода, че „пародията е отчуждение от битието, което обезценява нравствеността, като неутрализира другия. Азът остава нероден, раждат се не личности, а единици, копия на все-едно-и-същото-то, но не и лица.[1] Второто, посветено на четенето, убеждава с реторически плам, че то е съпротива, лукс и свобода“[2]. Докато „във виртуалното доминира образът, а той представя идеите нагледно, то четенето не дава готови решения, а създава цяла палитра от мисловни възможности“[3].

Екстазът е отлично средство за извисяване на човешкото отвъд вцепенението на материята и баналността на все-едно-и-същото. Философският му смисъл е „освобождаването на духа от гнета на тежкото; заличаване на захласа от зрелището на света и външното и обръщането на погледа навътре и нагоре към трансценденцията. Едно стремително постигане на истината, мълниеносно откровение – без упорство, без усилие и без мъка, чист дар по снизхождение, благост и милост“[4].

За Пламенов основателно екстатичното откровение достига кулминация в християнското разбиране за Словото, любящия Логос като демиургична и озаряваща мощ. Становище, съществено за ортодоксалното метафизично мислене, опълчващо духовната будност на настоящия антихуманен ступор, маскиращ нищетата с фалшиви, но ослепително сияйни ценности.

„Екстаз от текста“ успява по елегантен начин да изгради теория на екстаза и да обърне внимание на редица актуални проблеми. Практическата ѝ значимост се долавя особено в споменатите приложения – „Нищетата на пародията“ и „Четене срещу зяпане“. Тук Пламенов повдига въпроса за посредствения безсъдържателен характер на съвременния живот, основан на дехуманизиращата роля на капитала, под чиито възторжени маршови звуци човечеството върви към сигурно саморазрушение.