Култура / Брой 10 (3013), Декември 2024

Как се променя София, как се променяме самите ние? С Вихрен Георгиев, фотографа, който стои зад проекта People of Sofia, разговаря Оля Стоянова

От колко години съществува People of Sofia и как започна всичко?

През май станаха единайсет години. Идеята дойде от Humans of New York. Просто един следобед си казах защо да не направя People of Sofia. Вече имах албум People в личния си профил във Фейсбук. Имах над сто снимки и ги споделих в страницата. Много скоро след това – през юни 2013 г., започнаха протестите в София срещу Пеевски и правителството на Орешарски, а аз, като социално ангажиран гражданин, започнах да ходя на тях и да снимам. Качвах снимките в страницата, хората започнаха да ги разпознават.

Имахте ли съмнения дали ще намерите достатъчно герои и истории по улиците на София?

Никога не съм си задавал този въпрос. Винаги съм знаел, че можеш да срещнеш интересни хора по улиците. Но не съм имал за цел да търся определен тип хора. Всички, които съм снимал, са ми били интересни.

Предполагам, че трудно могат да се обобщят тези единайсет години, но все пак – какви са хората на София?

Трудно е да се каже, защото това е много субективно мнение и зависи от погледа на човека, който снима. Някой вижда усмихнатите хора, друг – тъжните. Много обичам да снимам възрастни хора и даже по едно време приятелите ме наричаха „фотографа на бабите“. Обичам лицата на възрастните, защото в тях има характер, има особени черти и нещо, което ме грабва.

Казват, че ние сме много мрачни, но ако човек разгледа албумите, които сте направили, ще види много шарени хора.

Да, вярно е – ние не се усмихваме. Но хората са много са различни. А и какво снимам, зависи от настроението ми. Днес мога да видя един тип хора, утре – друг. Не снимам с някаква цел, аз просто излизам, нося си винаги камерата и като видя нещо, го снимам.

Но пък вече имате няколко фотографски поредици.

Да, наскоро започнах поредицата City of Love и всяка неделя публикувам фотографии от нея. Това са кадри на влюбени хора, които срещам по софийските улици. И като ми хрумна тази идея, започнах да се оглеждам за влюбени хора. Даже сега, докато пътувах с трамвая насам, видях една двойка и си казах – ех, защо не съм с камера... Но това е като всичко в живота ни – когато искаш да видиш нещо, ти го виждаш. В същото време забелязвам, че българите са много угрижени. Живеем в бедна държава и как да се усмихваш, когато трябва да мислиш за прехраната си, как да облечеш децата, как да живееш и как да си платиш сметките.

Това много си личи в поредицата портрети, снимани в трамваите – може би в такива моменти човек потъва в себе си.

О, много обичам снимките в трамваи! Сигурно имам най-голямата колекция от снимки на хора в трамваи, но тях не ги публикувам, защото са наистина много. Когато кача някоя снимка, хората веднага казват: „О, колко са тъжни, колко са угрижени“. А една моя приятелка твърди, че когато се качи човек в трамвая, той просто се отпуска, отнася се. Но тук вече опираме до фотографията като илюзорно изкуство. Ние вадим една хилядна от секундата и избираме кадъра, който ни е любим, но това не означава, че хората отсреща са реално такива, каквито ги виждаме. Защото в едно движение на човек има много нюанси. Харесва ми да правя такива добронамерени провокации.

Не си позволявате да качвате снимки, които злепоставят, нали?

Не, не си позволявам. Макар че е много лесно да предизвикаш интерес с подобни снимки, да се присмиваш на хората и да събираш лайкове.

Лесно е и да се снима мизерията. Важни ли са за вас социалните теми?

Да, социалната тема винаги ме е вълнувала и по-специално ромската тема. Снимал съм в няколко ромски гета, качвам снимки оттам на страницата си, макар и по-рядко. Подобни снимки са много емоционални, на такива места разбираме колко много сме лъгани. Чуваме непрекъснато как различни управници говорят за народа, за родината, но като отидеш на такова място, виждаш, че нищо не се прави, за да се развият тези общности. Проблемът е много сериозен. Постоянно се повтаря, че сме застаряваща нация и как през 2050 г. няма да останат българи, но трябва да се работи повече за образованието на ромите, за да бъдем общество, в което те също ще живеят нормално и ще допринасят за икономическото развитие на държавата. Как да стане, като ги държат бедни нарочно, за да могат да ги манипулират? Това са сериозни проблеми и след като снимам в гетата, се угнетявам, защото се сблъсквам с несправедливостта. И аз обичам да снимам красиви неща, но фотографията е мисъл, тя е композиция, съчетание от много елементи, които я правят качествена. Както и вие казахте – много е лесно да се снима мизерията, да снимаш човек, който рови в кофите или спи на улицата. Но не е това е целта.

Каква е целта?

Да предадеш нещо повече с една снимка – тя да предизвика емоция, да ни накара да се замислим, да поискаме да променим нещо. Дразня се на масовото навлизане на фотографията в социалните мрежи – всичко се прави за събиране на лайкове, да се тупаме в гърдите какви големи фотографии сме. Не сме. Всеки може да снима ето тези дървета. Но с каква цел го прави? Защо подсилваме цветовете и ги превръщаме в нереални? За мен това опошлява самата фотография като изкуство. Хората спират да ценят истинската фотография. Затова и аз дълги години казвах, че съм любител фотограф.

Кога започнахте да се занимавате по-сериозно с фотография?

Когато направих People of Sofia, но преди това бях снимал почти всичко – храна, интериор, събития, сватби. Всичко започва от това да си любител, да обичаш това изкуство, да си любопитен.

Промени ли се вашето разбиране за професионалната фотография?

Винаги се съмнявам – тази снимка добра ли е, струва ли си да се представи. Миналата година имахме изложба, посветена на 10-годишнината от създаването на People of Sofia, и аз оставих избора в ръцете на кураторката Милена Едвиг, защото не мога да избера, не смятам, че имам достатъчно добър кадър за изложба. Когато получих покана да издам първата си книга, също се съмнявах – кой съм аз, та да издавам книга. Не съм прекалено скромен, но знам и какво не мога, за да продължа да се развивам. И това е по-важното.

Как искате да продължите? След уличната фотография, след портретите…

През последните няколко години съм се насочил към социални теми и различни каузи. Когато наблюдаваш хората толкова дълго, емпатията става начин на живот. В един момент си казваш – имам 200 000 лайка и какво от това? За мен е отговорност, когато станеш обществено разпознаваем. И както хората ми дават харесванията си, аз също искам да им дам нещо, да съм полезен на това общество. Защото виждаме, че има нужда от развитие. Всички виждаме колко е силна пропагандата да не се развиваме, да стоим на едно място, да затъваме... Колко години минаха от протестите през 2013? Вие представяте ли си – да минат 20–30 години от живота на един човек в такова безсмислие? През 1997 г. бяхме на протести. После отново. Ние постоянно протестираме. Често казвам, че национализмът е последният пристан на бедността. Ако живея добре, ако хората около мен живеят добре, градът е добре, държавата е добре, ще ме интересува ли кой е министър-председател? Няма да ме интересува.

Ще се биете ли в гърдите заради славното минало?

Не, ще се бия в гърдите заради славното настояще. Защото всички тези патриоти, които развяват байраци, не предлагат нищо за настоящето и за славното бъдеще. Затова една от основните ми цели е да представям теми и хора, които са слабо представени в обществото ни – хора, които ги няма по телевизиите, няма ги в пресата, няма ги в онлайн пространството и никой не ги знае. Вярвам, че тези хора допринасят да се променяме като общество, а това е непрекъсната битка. И се сещам за една книга – „Чумата“ на Камю, в която се казва, че срещу чумата трябва да се бориш постоянно.

Албер Камю обаче има предвид борбата, съпротивата срещу нацизма. Ако пренесем образа на чумата в днешния ден, какво ще открием?

Пак същото... Виждаме как руският фашизъм трови Европа, трови света. Знаем, че историята се повтаря и уроците никога не се научават, защото ние не помним вчера какво е станало, а какво остава за онова, което се е случило преди 70–80 години в Европа. Има и нещо друго – теорията за счупените стъкла, които се увеличават като следствие от липсата на ред. След един счупен прозорец се появява и втори, и трети. Ние оставихме Путин вече трета година да безчинства в Украйна. Следва разгръщане на войните на нови фронтове, защото за всички диктаторски режими това е знак, че не могат да бъдат спрени, след като светът не може да се справи с Путин.

Това, което ми разказахте, особено как търсите нови герои и теми, е работа на медиите. В People of Sofia има все повече истории освен снимки. Чувствате ли се като медия, като канал, който работи за социална промяна?

Като канал, който прокарва някакви мои виждания за нещата. Ще ви дам пример с мой приятел, който понякога ми иска съвети как да постъпи в дадена ситуация. И аз му ги давам, но дали той ги следва? По-скоро не. Но това ще ме спре ли следващия път да му дам съвет? Не, защото не е важно дали човек ще се съобрази с твоя съвет, важното е ти да го дадеш, да постъпиш приятелски, добронамерено. И аз съм сигурен, че това, което съм му казал, ще му остане в главата и един ден след години той ще се сети за него. Затова е важна работата ми. Да, може би няма да има ефект днес и като публикувам снимка на едно ромско момиче, всички няма да заобичат ромите. Това няма как да стане, но аз разказвам историята на това момиче, хората я четат и малко по малко започват да си променят мнението. Малко по малко променяме и стереотипите, но за това трябва да се работи. Няма значение дали ще променим нещо днес, важното е да се посее семето.

Как постъпвате с крайните коментари? Помня много агресивни коментари под серията ви със снимки на млади ромски момичета, които рано са станали майки.

Трия ги, разбира се. Тук опираме вече и до хигиената на самото модериране в социалните мрежи, много сериозен проблем. Според мен има два вида хора – едни, които харесват нещо, коментират или не, но отминават. Има обаче хора, които никога не виждат нищо хубаво, виждат все лошото. Виждат снимка на някой човек и питат – защо е с тази коса, тази коса мита ли е, защо не си е сложил вратовръзка, как могат да го снимат без вратовръзка?!... От друга страна, ако си е сложил вратовръзка – защо се прави на толкова официален? Едни хора постоянно недоволстват, може да не са много, но са най-шумните. И после като видиш под снимката десет такива обидни коментара, започваш да мислиш, че всички хора са такива. Затова винаги трия тези коментари. Защото те дават трибуна на лошите хора. Второ, те създават грешно впечатление. И трето, обиждат труда ми.

Други коментари обаче са добронамерени, не отричат правото да бъдем различни.

Да, но зад това стоят усилията ми да създам среда, в която няма търпимост към простотиите. И много държа на това. На когото не му харесва, може да не следва страницата. Но знаете ли защо много администратори не трият негативните коментари? Защото те им носят повече видимост и лайкове. Колкото повече се коментира дадена публикация, толкова е по-видима. Но на каква цена? Омразата изкривява средата ни. Виждаш само хейт и си мислиш, че всички хора мразят. Не искам да допускам изкривяване на общественото мнение, за мен това е абсолютно безотговорно.

Има ли моменти, в които не снимате?

О, разбира се. Аз съм изключително емоционален човек. Може цял месец да не снимам. Скоро излязох от такъв период. През зимата ми е особено трудно, защото съм много зиморничав и не обичам да излизам много-много. Но и не съм обвързан с график, както например един професионален фоторепортер, който не може да си позволи да се върне от събития без снимка. Свободен съм сам да взимам решения. Но тук пак опираме до критериите във фотографията, защото никога не публикувам снимка на всяка цена, трябва да има защо да я кача, да има нещо в нея.

На какви хора по софийските улици се спирате? И как разпознавате добрата снимка?

Не мога да го обясня, но търся нещо, което да ми е интересно. Иначе имам богат архив – много, много снимки, които не съм качил на страницата, защото мисля, че не са станали според моите критерии. Те може да са уловили интересен момент, но да не са добри в композиционен план. Не мога да правя компромиси.

Какви са обичайните ви софийски маршрути?

Аз съм малко мързелив и консервативен. Обикновено вървя по „Графа“, стигам до „Витошка“, пия кафе и там мога да прекарам цял ден да зяпам хората и да си мисля разни неща.

Има ли лица, които вече разпознавате, докато вървите по улицата?

Постоянно виждам хора, които са ми познати. Хора, които съм снимал преди години.

В стрийтфотографията имате ли учители, или разчитате на интуицията си?

Никога не съм гледал фотография нарочно. Знам имената на големите фотографи, но вървя по моя път.

София тясна ли ви е вече?

Да, тясна ми е, дори малко скучна. И затова понякога не ми се снима. Не мога да фотографирам постоянно НДК, Народния театър и Докторската градина... Колко пъти да се качвам да снимам София от Копитото? Качвал съм се вече пет пъти. Не мога да снимам един и същи кадър двайсет години, за да видя как се променя София. Тя не е някакъв динамичен град и това си личи. Малка е, провинциална, културата ни е локална. София е мръсна и сива…

От друга страна, вашите снимки изглеждат така, сякаш светът е тук и София е част от света.

Ами да, това е едно зрънце. Но от друга страна, не искам с моите снимки да рекламирам една красива, идеализирана София, която не съществува. Не искам да рекламирам некадърното управление на града. Точно заради това спрях да правя толкова активно тази страница.