Култура / Брой 10 (3013), Декември 2024

През последния месец прокуратурата откри схеми за източване на държавните театри у нас. Започнали са разпити на около 30 души, които са били наети на фиктивни трудови договори в Смолян и Разград. В Разград всеки от тях е получавал по около 25 000 лв., а в Смолян сумите са наполовина. Двама служители на Министерството на културата са отстранени от работа, като срещу тях се води разследване.

Общата картина

Сценичните изкуства са сложна система. В нея работят творци, изпълнители и изследователи на музика, танц, театър и визуалните изкуства, мениджъри – импресарии, продуценти, персонал в сферата на публичната администрация, връзките с обществеността, счетоводители, финансисти, IT специалисти, системни администратори на данни, инженери, електротехници, звукооператори, кинооператори, производствени шивашки ателиета, техници – дърводелци, по металообработване, осветители, сценични работници, билетопродавачи… Те непрекъснато са ангажирани в представянето на живо, пред публика на спектакли и концерти. За да функционира нормално, системата се нуждае от прецизни настройки. И най-малкият дисбаланс създава силно токсична среда, която компрометира усилията на всички по веригата.

Границите на прозрачността

Организацията на работа в държавните културни институти е регламентирана в Наредба Н-6 от 2007 г. Обект на планиране и отчет са репертоарни планове, заглавия, автори (композитори, драматурзи, либретисти), постановъчни екипи (режисьори, сценографи, костюмографи, хореографи), изпълнители (диригенти, актьори, солисти – музиканти и танцьори), брой представления (премиерни и репертоарни), зрители, приходи, отстъпени и ползвани авторски и сродни на тях права, инвестиции в продукции, приходи от представления.

Дирекция „Сценични изкуства и художествено образование“ е задължена да анализира и следи за реализацията на задачите, посочени в репертоарния план, като анализите се публикуват на интернет страницата. Въпросната разпоредба обичайно не се изпълнява, с изключение на случаите, породени от външен натиск – в отговор на заявление за достъп до обществена информация или на парламентарен въпрос. Неслучайно и Програма „Достъп до информация“[1] отрежда на ведомството най-ниски показатели сред държавните институции.

Разходите за сценични изкуства устойчиво нарастват, като често излизат извън контрол. Всяка година, обикновено през октомври, парите свършват и правителствата покриват недофинансирането им с постановления. Вътре в системата се наблюдава все по-ясно изразено разслоение. Големите театри, опери и оркестри генерират все повече излишъци, а малките затъват в дефицити. Това оформя сложна верига от нерегламентирани кредитори на държавата в лицето на ангажирани творци на свободна практика, производители и доставчици на услуги, преобладаващо от дребния и среден бизнес в малките населени места. Някои от тях чакат с години да получат изработеното, като добросъвестно са си платили авансово данъци, осигуровки, акцизи и всякакви други такси. И тъй като са малки и са далеч от центъра, няма кой да ги чуе.

Дигитализацията – непозната и нежелана

Дигитализацията е отдавна изпитан метод за ефикасни управленски решения. Хроничната липса на анализи и реалистични прогнози мотивира преди година независим екип от експерти да потърси със заявление за достъп до обществена информация данни за репертоарните планове и отчетите на институтите за сценични изкуства. Състоянието на предоставените документи събуди допълнителни притеснения – нечетливи, с многобройни пропуски в попълването, с правописни грешки. Независимо от това Мониторингът на сценичните изкуства през 2022 г.^[2] направи опит да изготви работна класификация на сценичните изкуства; анализира предмета на дейност на държавните театри, опери и оркестри; представи данните за тяхната дейност, отразени в националната статистика; систематизира информацията за над 10 000 представления; обобщи разпределението на репертоара; изготви рейтинг на най-активните режисьори, диригенти, хореографи, художници, най-широко представените автори; идентифицира структурата на разходите за продукции; съпостави съотношенията между план и изпълнение за всеки отделен културен институт.

Докладът и първичният табличен файл с базата данни беше предоставен с официално писмо на Министерството на културата с предложение да се надгради и да подпомогне бъдещи анализи на сценичните изкуства. Отправят се и препоръки да се редактират и уеднаквят заглавия и имена; да се подобри системата за събиране на данни, включително и като се преосмислят някои дефиниции; да се създаде уеббазирана платформа със съответния софтуер, който да облекчи тяхното създаване и администриране.

Реакция от Министерството на културата не последва. Затова със заявление за достъп до информация и с депутатски въпрос бяха изискани данните за плановете и отчетите на сценичните изкуства за 2023 г. Изненадващо Министерството на културата отказа да ги предостави, като в отговора^[3] се аргументира, че Наредба Н-6 от 2007 г. вече не действа, а нова все още не е създадена. Странна ситуация, защото цялото оперативно управление на системата се крепи на нейните разпореждания. Така само няколко седмици преди скандалните разкрития Министерството на културата де факто признава, че държавните културни институти съществуват в условията на правнонормативен вакуум. Следователно и тяхното финансиране е незаконосъобразно, в нарушение на Закона за закрила и развитие на културата.

Капанът на делегираните бюджети

От 2011 г. държавата финансира сценичните изкуства с делегирани бюджети. Променени са стандартите, а щатните таблици със средни заплати са изоставени. Държавният бюджет вече финансира не работни места, а закупени билети. Освен че създават условия за комерсиализация, делегираните бюджети в този си вид правят невъзможно всякакво планиране. Никой никога по места не знае с какви финанси разполага.

Съгласно Постановление №88 от 1 юни 2023 г. всеки лев приход от представление на държавен институт се финансира с между 4,50 и 11 лв. в зависимост от това дали е театър, опера или симфоничен оркестър. Приетата наскоро със заповед на министъра Методика за разпределение на средствата не променя особено ситуацията. В опит да се ограничат злоупотребите с публични средства са предвидени куп съгласувателни действия, докладни записки, справки и отчети. Всичко това води до куп абсурдни ситуации. Няколко примера:

За да се ограничи източването на системата от комерсиални външни продукции, Методиката налага изискването за участие на поне 50% собствен творчески персонал на института. Подобно ограничение е играчка за всеки средно грамотен експерт по човешки ресурси, защото според Закона за закрила и развитие на културата директорът самостоятелно определя щатния състав. Необходимият брой служители може да се назначи по всяко време. Така всяка продукция веднага се обзавежда с необходим щатен състав. Отпадат пречките тя да се приобщи към репертоарния план и да получава държавна субсидия, независимо от кого, кога, къде и с каква цел е създадена.

Методиката предвижда ограничения и за т.нар. многожанрови концерти, в които симфонични и оперни оркестри акомпанират на популярни лица от шоубизнеса. Условието е те да са до 30% от Репертоарния план. В случая обаче мярката не е уточнена – дали става въпрос за брой заглавия в плана, брой представления или реализиран приход. Това очевидно също подлежи на избирателна преценка и отношение.

Концепциите за управление пък са друг ярък пример за обществена изолация на управлението в културата. С тях кандидатите за директори на държавни културни институти се явяват на конкурс пред комисия, назначена от министъра. След конкурсната процедура концепциите са своеобразен вход към четири- или петгодишен управленски мандат, в зависимост от вида на института. Вместо да се публикуват, незнайно защо те придобиват статута на служебен документ, обект на интелектуална собственост. Никой няма право да се запознае с тях без изричното съгласие на техните автори. Така Министерството на културата обосновава отказа си с решение^[4] в отговор на заявление за достъп до обществена информация.

Решенията

Безспорно Министерството на културата е създало през последните близо 15 години порочна система за финансиране на сценичните изкуства. Отчайващите пропуски в нормативната уредба са в опасно съжителство с липсата на капацитет за регулиране на създадения квазипазар. Така се отваря широко вратата за богат арсенал от злоупотреби.

Възможностите за излизане от недостойната ситуация, в която са поставени хиляди почтени труженици в системата на сценичните изкуства, са в „шоковата“ дигитализация. Това е най-прекият път към ситуирането на изчерпателни дефиниции, измерими показатели и качествени процедури, за да се осветлят деформациите и да се предложат решения с реалистични и обществено приемливи държавни стандарти. Голяма част от тях могат да залегнат в подзаконовата уредба – постановления, наредби, правила.

Законовите промени, за да не се работи на парче, се нуждаят от стратегия. Нейното изготвяне ще отнеме повече време, защото е под влияние на външна среда, белязана от дълбока политическа криза. Може да звучи като утопия, но не е ли културата най-непосредственият път към изграждане на надпартиен консенсус в стремежа за оздравяване на обществените отношения?