Култура / Брой 10 (3013), Декември 2024

„Глад“ – 22 пространства в Казанлък, 23-ма художници, 19 октомври 2024–31 март 2025 г., ръководител на проекта Пламен Петров, второ издание на проекта в развитие „Навсякъде с изкуството“ на Художествената галерия в Казанлък

Интересните изложби се случват само в София, твърди студентка по дизайн, с която случайно пътуваме в едно купе на влака към Казанлък. Ами не, казвам, ето сега в Казанлък има интересни изложби, които отивам да видя.

„Нещо като Венецианско биенале в Казанлък“ – така определи директорът ѝ Пламен Петров изложбите в проекта „Глад“. И действително има не само формални, но и съдържателни основания за това. Разположени на над 20 места из града – галерии, музеи, заведения, магазини и др. – експозициите играят ролята на „павилиони“, които зрителят намира с карта в ръка. Включително и заради връзката на произведенията с контекста и функцията на мястото, която в повечето случаи е много добре намерена.

Веднага става ясно, че концепцията на „Глад“ далеч надхвърля буквалното физическо усещане. Тя тръгва от есето на Георги Марков „Пиеса за иките… и за българите“, прочетено по „Дойче Веле“ в 70-те години, в което писателят казва: „Когато има глад, няма разсъдък, няма религия, няма удоволствие, няма любов, няма достойнство или морал, няма възвишеност, поезия, изкуство, няма нищо освен инстинкти и празни куркащи или свистящи стомаси“. А после обобщава: „Твърде лесно човек би могъл да замени думата глад с думата терор или с думата робство, или безправие, или диктатура“.

В проекта „Глад“ участват международно известни български художници. Някои от произведенията в него са важна част от историята на съвременното ни изкуство, показвани са в изложби и форуми в чужбина, включително и на Венецианското биенале. Припомнянето къде и кога съм ги виждала за първи път допълваше преживяването ми. А съчетанията в инсталации на исторически музейни експонати и съвременни творби видях като препратка към проекта „Съседите“ на Красимира Буцева, Лилия Топузова и Джулиан Шехирян с куратор Васил Владимиров, с който България се представи на тазгодишното Венецианско биенале.

Билборд на фасадата на Художествената галерия в Казанлък посреща зрителя с произведението „Колко гвоздея в устата?“ (1995) на Лъчезар Бояджиев. Автопортретът на художника с два килограма 12-сантиметрови гвоздеи е част от серията му homages и е посветено на Гюнтер Юкер. Лъчезар Бояджиев оглежда/открива/ориентира себе си през драматичното творчество на друг художник. Видях го за първи път в Истанбулското биенале през 1995 г., с куратор Рене Блок под мотото „Ориент/ация“…

Във фоайето на Художествената галерия е творбата „Живот (черно и бяло)“ (1998) на Недко Солаков, представена през 2001 г. на Венецианското биенале. Този пърформанс, в който работници боядисват един след друг стените на залата в черно и бяло, говори сам за себе си сякаш. Тиражът му е 5+1АР и е притежание на музеи и частни колекции в Лондон, Чикаго, Виена, Франкфурт, Сен Гален… Видях го за първи път през 2009 г. в Софийската градска художествена галерия, в ретроспекцията на Недко Солаков, курирана от Мария Василева и Ярослава Бубнова.

В Художествената галерия е и видео документацията на Vanitas (1999) от Надежда Олег Ляхова. Работата ѝ е вдъхновена от популярните алегорични натюрморти от XVII в., свързани с преходността на живота – по Книга на Еклисиаста в Библията. В интерпретацията на художничката това са сладоледени отливки от собственото ѝ лице, гарнирани с плодова салата, които публиката е призована да изяде. Пропуснах първото представяне на това произведение в Созопол през 1999 г., но го видях и участвах в него през 2004 г. Когато Надежда Олег Ляхова след изложбата си в Япония го дари на СГХГ. И така постави началото на колекцията ѝ от съвременно изкуство…

Провокативните постери на Алла Георгиева от серията Alla’s Secret (2000) в Казанлък са представени в три заведения от веригата Bellezza Bar & Grill. Художничката позира в секси бельо в контраста на домакински дейности – на пода върху шопска салата, на маса сред стройни редици от кебапчета… Ясна, директна, ударна даже е критиката към рекламата, която отрежда на жената определени роли в обществото, употребява я, без да се съобразява нито с желанията ѝ, нито с възможностите в реалния живот. Видях това произведение при първото му представяне в София през 2000 г. в изложбата „Субекти и сенки“ на група „8 март“, с куратор Мария Василева.

В радикален феминистки ключ са работите на Искра Благоева. В рамките на проекта „Глад“ картината ѝ „Последното страдание“ (2017) е в музея „Ахинора“. И там попада в синхрон с общата атмосфера – включително и чрез препратката към „Тайната вечеря“ на Леонардо, а същевременно и в контраст с образа на саможертвената митична жрица в картината „Ахинора“ (1925) на Иван Милев.

Което ме повежда към другите музейни експозиции в рамките на проекта „Глад“. Минавайки из града през фотографиите от цикъла „Неомърсен /Неопетнен“ (ок. 1994) на Веселин Боришев в Общинската библиотека „Искра“. Покрай грамадния фотос „Ловец“ на Юлиян Табаков на стената на The Corner Shop – автопортрет на фона на безброй трофеи, който рекламно величае, но и поставя под съмнение мъжествеността, утвърждавана чрез насилие и убийства. През италиански ресторант с „комплект за гладуване“ от Дарина Пеева. През заведение за бързо хранене, в което салфетки с надпис „Глад за кино“ от Никола Вълчев напомнят, че там е било кино „Искра“. Покрай витрините на магазин за чанти и туристически център, където са кутиите с тактилно изкуство на Атанас Тотляков – не разбрах връзката им с общия проект и с местата на представяне, освен че ме подсетиха за ранно произведение на Недко Солаков…

Накрая стигнах до изложбите в къщите музеи „Дечко Узунов“ и „Ненко Балкански“ – впечатляващи като съчетание и съучастие на исторически експонати и съвременно изкуство. Именно те препращат към проекта „Съседите“ в българския павилион на Венецианското биенале. Доколкото създават условия миналото да се преживее в настоящето – не просто да се знае за него, но и да се почувства от поколенията, които не са го живели.

Инсталацията „Край масата“ в къщата музей „Дечко Узунов“ се гради около снимка от 1916 г. Представя войниците от Първи софийски пехотен полк, които посрещат Коледа на фронта. Оскъдната им трапеза е в окоп, а те седят на земята от двете му страни. Като нейно продължение в залата е витрина, в която си дават среща дворцов сервиз за хранене и войнишки съдове от двете световни войни. Експонатите са от Националния военноисторически музей и Националния политехнически музей. А „музиката“ идва от видео документацията „Варианти“ (1997) на Надежда Олег Ляхова. Помня тази нейна инсталация от множество висящи лъжици и вилици – при всеки полъх на въздуха те звънтяха в някогашния АТА център за съвременно изкуство в София. И ми говореха за глад от друго време – Жан-Виденовата зима…

В съседна малка стая е инсталация в памет на Георги Марков – „Гладът не е отвън върху лицето, върху устните…“. Тъмното пространство е осветено от настолна лампа върху бюро с пишеща машина, с телефон в съседство, с черен чадър, едва забележим в ъгъла. Обектите създават „сетивен контекст“, в който да положим знанията си за писателя и неговата съдба при комунистическия режим в България.

Съвсем минималистична е инсталацията „Чуй“ – стар радиоапарат присъства в пространството, поставен на постамент. Напомня за радиото като мощно средство за идеологическа пропаганда, но и като извор на оскъдни новини от свободния свят, чието слушане е тайно и рисковано, забранено от комунистическата власт…

В къщата музей „Ненко Балкански“ инсталацията „Дефицити и носталгии“ се гради около снимка на строящия се партиен дом в столицата от началото на 50-те. Във витрините документи и предмети от Музея за история на София говорят за репресиите и оскъдицата при комунизма. А зад тях видеото „Сега всичко е мое“ (2009) на Сигрун Гудмундсдотир представя като контрапункт настоящето – време на изобилие и преяждане.

В съседна зала е „семейната“ изложба „Яйце от крава, мляко от кокошка“ на Желко Терзиев, Калина Димитрова и Красимир Терзиев. Не успях да я видя в Добрич, но Казанлък ми предостави тази възможност. Както и да си припомня In the Name of God (2010) – позлатената месомелачка на Желко Терзиев, която видях за първи път в галерия „Академия“ в София…

Не видях всичко от проекта „Глад“ в Казанлък, още по-малко успях да напиша за него. Но поне време има – изложбите продължават до края на март 2025 г.