Жажда за нови места. Разговор с Радослав Свирецов
„Всяко пътуване е замислено от гледна точка на това кога и къде ще се получи по-добрият кадър.“ Оля Стоянова разговаря с Радослав Свирецов за това какво движи един фотограф, който обича градовете, но и природата
Фотографията ви е страст, както сам казвате, но пък завършвате архитектура. Защо?
Започнах да се занимавам с фотография, още когато бях в гимназията, на 16–17 години. Завършил съм Немската гимназия в Бургас и може би заради дългите ми разходки и близостта на морето у мен се породи любов към природната фотография и желание да запечатам красивите моменти. Постепенно осъзнах, че това много ми харесва, и всеки ден научавах по нещо ново. Впоследствие реших да уча архитектура – на пръв поглед тя има допирни точки с фотографията, но пък е съвсем различна. Просто прецених, че така ще се обогатя повече, вместо да се концертирам само върху образованието по фотография. Прецених, че обучението ми по архитектура ще допринесе и за двете изкуства.
А имали ли сте моменти, когато сте мислили, че можете да оставите фотографията настрани?
Не, по-скоро съм си мислил дали да не започна да се занимавам само с фотография и тя да стане основното ми препитание. Но на този етап архитектурата и фотографията се допълват чудесно – докато едното ме откъсва от градския живот и ми дава стимул да пътувам и да се запознавам с нови култури и места, другото ме придържа към града.
Трудно ми е да кажа от фотографиите, които видях, дали сте градски човек, или напротив – човек, който снима предимно природа.
По-скоро съм човек, който обича да прекарва времето си извън града. Чувствам се добре в големия град, харесвам София, за мен тя е един от най-красивите градове в света. Същевременно намирам удоволствие и да бъда сред природата, на палатка. Не обичам да спя по хотели. Така че, когато реша, просто взимам малко храна и двамата с жена ми тръгваме на път. Това са нещата, които ме правят щастлив.
А какво харесвате в София?
Много често казвам, че смятам центъра на София за задния двор на къщата ми. Звучи малко странно, но аз живея точна на два километра от центъра на София и го знам, защото много обичам да тичам. Да речем вечер, когато приключа работа, слагам късите гащи и маратонките и бягам два километра по улица „Пиротска“ до центъра, обикалям около Народното събрание и всички паметници на София. Това ме зарежда – да виждам жълтите павета, светлините на града, така чувствам София много близка. Особено когато знам, че Витоша е на една крачка разстояние. Като човек, живял край морето, планината винаги ми е липсвала. Да, имаме Странджа, но тя не е типичната планина. За мен Витоша е олицетворение на идеята за планина, с истинска зима и иглолистни гори. Много харесвам, че както съм в големия град, след двайсет минути мога да съм там горе. Прибирам се в Бургас три пъти в годината за няколко дни и всички мои приятели ми казват, че съм луд, че не прекарвам повече време там. Но аз предпочитам да бъда в планината. Обичам студа, лятото не е моят сезон.
Слушах ви как разказвате за тичането в града – това е погледът на човек, за когото визуалното е важно. В такива моменти носите ли фотоапарат със себе си? Предполагам, че не, но има фотографи, които никога не се разделят с камерата си.
Не, не нося. Има моменти, в които просто се наслаждавам на града. Не бих се определил като градски фотограф, но обичам да наблюдавам тези малки моменти в града. Много често, когато бягам, съм със слушалки и се изолирам от шумовете – виждам само картини, човешки съдби, общуването между хората, движението. Но съм сам с моите мисли, гледам и съчинявам истории.
Скоро ви предстои да се дипломирате като архитект. Ако погледнете напред – след 5–10 години, какво искате да правите?
Това, което със сигурност знам в момента, е, че искам да завърша този дълъг маратон, наречен следване, и да се дипломирам. А що се отнася до бъдещето, просто знам, че съм жаден да виждам повече от света, да се обогатявам като човек и да се развивам. За мен денят е успешен, когато си поне с 0.001 процент по-добър от вчера. Това, което със сигурност искам да постигна, е да бъда по-добър. А дали ще се занимавам повече с архитектура, или с фотография, това бъдещето ще покаже.
Значи не ви водят амбициите?
Не са водещи амбициите. Просто знам, че искам утре да бъда по-добър от днес.
И все пак какви са плановете ви по отношение на фотографията?
Искам да снимам природа, пейзажи, диви животни – там, където човекът до голяма степен няма намеса. Избягвам да включвам хора в кадрите ми и не снимам много портретна и улична фотография. Предпочитам природата, защото тези пътувания ми помагат емоционално и чисто психически.
Къде ви водят те?
До момента съм бил в около 15 държави и малката цел, която си поставяме със съпругата ми всяка година, е да посетим четири нови страни. Стараем се да не повтаряме, да откриваме нови места. Това не е лесно, тъй като дестинациите стават все по-далечни, все по-скъпи и по-трудно осъществими, но все пак успяваме. Наскоро се завърнахме от Виетнам, където прекарахме близо половин месец. Миналата година успяхме да сбъднем друга наша мечта – отидохме до Исландия и остров Мадейра, португалска територия на хиляди километри от страната. Много интересни места – различни като население, като климат и природа, но в същото време те най-много ме развиха творчески като фотограф. Защото всяко пътуване е замислено от гледна точка на това кога и къде ще се получи по-добрият кадър. Цялата концепция на пътуването, пътят и престоят на дадено място се диктуват от изгрева, залеза и кога е най-добрата светлина за снимане. В Исландия се съобразихме с това дали ще можем да видим северно сияние. Там имахме три нощувки до една много интересна планина, която имаше формата на шапка на магьосник. Останахме три дни, защото се надявах да хванем северното сияние, но благодарение на това, че се задържахме по-дълго, успях да снимам крайбрежието и три различни състояния на Атлантическия океан. В един от дните повърхността на океана беше замръзнала изцяло, беше станала като кора. Само след четири часа, когато отидохме да снимаме залеза, целият лед се беше напукал и беше станал като павета, малки плуващи късчета. Когато се върнахме след още няколко часа, ледът беше отплувал и водата се беше изчистила, но пък тогава се появи северното сияние. Мога да кажа, че при тези пътувания всичко е внимателно планирано, за да се уловят най-много локации.
Тоест правите това, което е типично за всеки фотограф – преследвате най-добрата светлина?
Да, защото знаем, че времето ни на дадено място е ограничено, и се стараем да вземем максимума. И особено с тази наша амбициозна цел да търсим нови места и да не повтаряме старите си даваме сметка, че поне пет години няма да се върнем на дадено място, затова се опитваме да гребем с пълни шепи.
Този вид пътуване не ви ли възпитава в търпение? Това е един от първите уроци, които научават wildlife фотографите – те хем са нетърпеливи да хванат всичко, хем знаят, че то не е в техните ръце.
Да, това е интересното в крайна сметка – отиваме с една нагласа, но трябва да бъдем адаптивни спрямо условията. Ето, в Исландия бяхме през март, точно на границата между зимата и пролетта. По това време все още има много снежни бури и се случва пътищата да останат затворени с дни – просто слагат знак, че пътят е затворен, и можеш да останеш блокиран в дадено селище.
Отговори ли Исландия на очакванията ви? Такава ли е наистина, каквато си я представят фотографите – мечтано място за снимки?
Напълно, защото това пътуване до Исландия го определям като връх в кариерата ми на фотограф, тъй като за петнайсет дни успях да видя вулканични пясъци, да ходя в пукнатините на глетчер, да снимам северно сияние и вулкани. Там е сякаш друга планета. Това място те кара да се връщаш пак и пак, защото знаеш, че има какво още да видиш.
Само снимането ли ви води на тези места? Имате ли нужда да разказвате за тях, както правите сега?
Честно казано, писането на текст го намирам за малко досадно. Обичам да разказвам, както говоря с вас в момента, показвайки снимките. Когато участвам в някой конкурс и там има условие да се напишат няколко изречения за снимката, това всеки път ме изнервя. Същото е и със заглавията.
С какви снимки се върнахте от Виетнам? Защото снимате не само природа, но и хора, и традиционни занаяти.
Виетнам е страхотно място за фотографите, не само заради богатството на цветове, но и заради културните различия. Първото, което усещаш, щом кацне самолетът, са страхотната жега и високата влажност. Климатът е различен, но бързо си даваш сметка, че точно той е причина за богатата и пищна растителност. Във Виетнам, за разлика от Исландия, повече ми бяха интересни хората, традициите и обичаите, те го правят богат. Майсторите изработват много интересни неща – приготвят виетнамския соев сос в дворовете си, в глинени делви, направих много снимки, включително с дрон. Виетнамският соев сос е доста по-различен от този, който ние познаваме. Снимах как хората вървят сред стотици делви и с големи панери овлажняват соята, която е оставена да ферментира. Интересно ми беше и как изработват традиционните за Азия конусовидни шапки. За разлика от Китай и Япония, където те не са често срещани, във Виетнам буквално всеки трети носи такава шапка. Дори в големи градове като Ханой, където живеят над осем милиона души, навсякъде ще видите тези традиционни шапки. Много ме впечатли и как изработват традиционните кръгли лодки. Когато човек чуе за кръгла лодка, какво си казва – „Какъв е този панер или леген, с който плуват?“. Но те от векове изработват от бамбук кръгли лодки с диаметър около метър и двайсет и ги ползват за пренос на риба. Във Виетнам риболовът е един от основните отрасли. Имам снимка, направена с дрон, на която съм уловил хиляди капани за омари – простират се от теб до безкрая на Южнокитайско море. Видях как сутрин стотици корабчета акостират на 20–30 метра от брега и мъжете пълнят тези кръгли лодки с няколкостотин килограма прясно уловена риба, след това я пренасят на брега. Може би формата на лодките им позволява по-лесно да маневрират. На брега ги чакат жените и започва търговията с риба. Кипи интересен живот – разменят се пари, риба, има врява и всичко това е много интересно да го уловиш на снимка.
Това ми напомня за една поредица на бразилския фотограф Себастиао Салгадо, който снима труда на хората по света.
Да, тези истории наистина са много интересни. Срещите с местните хора и самите трудови обичаи са непознати и екзотични за модерния човек. Превръщат се дори в атракция, както е във Виетнам.
Има ли нещо от онзи свят, което си струва да се приеме – като живот по-близо до природата, повече простота или по-чиста храна?
Храната там е изключително чиста и свързана с природата – прясно уловената риба, кокошката, която се разхожда из двора, оризът, който хората сами си отглеждат. От гледна точка на добавките храната вярвам, че е по-чиста. От гледна точна на хигиената нещата са по-различни. Но в това е чарът на мястото.
Бързо ли свиквате с новите места?
Да, защото, когато ходя на подобни места, не тръгвам с предразсъдъци. Не тръгвам с идеята: „Това няма да го ям, това няма да го пипам“. Отивам там с желание да опитам от всичко – смело и безотговорно. Във Виетнам исках да опитам странна храна и ядох пържени скакалци.
А тази нагласа към пътуването откъде идва?
Като дете не съм пътувал много. Дори не сме обикаляли с родителите ми много из България. И вероятно този дефицит в детството е породил жаждата ми за пътуване в зрелите години. Аз просто искам да храня очите си с природата, с новото.
Фотографията достатъчна ли ви е? Казахте, че снимате с дрон, но мислите ли и за видео?
На този етап фотографията е моето нещо. Зная, че видеото може по-добре да пресъздаде определена идея, но аз предпочитам да замразя момента със снимка. Единствените видеа, които правя, са, за да доразкажа дадена история в социалните мрежи, тъй като там това повече се търси. Но когато ходя на дадено място, тъй като имам само две ръце, трябва да преценя дали да бъдат снимки, или видео, няма как да направя и двете качествено. Затова се концентрирам върху фотографията. Нямам планове за фотокнига, като че ли предпочитам да пълня багажа си с истории поне още няколко години. Така ще съм наясно кои истории си струва да бъдат събрани и разказани.
Имате ли учители, или следвате интуицията си?
Преки учители нямам и смея да кажа, че това, което съм научил, съм го научил с гледане, с питане и с „крадене“ – както казват, че се учи занаят. Има хора, на които се възхищавам, и гледайки снимките им, научавам много. При изкуствата това работи – да гледаш дадена картина, да я анализираш и да стигаш до собствени изводи.
Коя ще е следващата ви дестинация?
Седмица след като се прибрахме от Виетнам, си купихме билети за Мароко. Но ще пътуваме през март, когато се надявам, че вече ще съм защитил дипломната си работа.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук