Култура / Брой 1 (3014), Януари 2025

Може би най-поразяващото в жизнения път на Цветан Стоянов (1930–1971) е мащабният „дух на системност“. У него, както твърди философът Асен Игнатов, просто не е имало „период на незряла младост“. В една юношеска тетрадка от архива му, който тепърва ще бъде проучван, открих дълъг списък, в който младият Цвятко Стоянов (така е кръщелното му име) стриктно си е отбелязвал книгите, които е прочел, както и онази класици, към които му предстои да се насочи – Флобер, Дикенс, романтиците, Едгар Алън По. Огромен брой прочетени книги през годините на Втората световна война, когато той задълго е на легло поради тежко белодробно заболяване.

Историческото време след 1944 г. носи друг решаващ обрат. В най-трудните години на сталинизма той завършва право в Софийския държавен университет. В родния му дом на улица „Гогол“, където през януари 1920 г. е създадено сп. „Златорог“, отдавна са стихнали „хубавите разговори“. Въпреки това този висок и доста стеснителен младеж, който през юношеските си години става свидетел на репресиите на комунистическия режим, не губи надежда: завършва курсове по журналистика, задочно записва английска филология и започва работа в международния отдел на БТА, откъдето все пак се процежда информация за случващото се по света. В свободното си време превежда „Отело“ на Шекспир, новели на Джек Лондон и „Гъливер при великаните“ на Джонатан Суифт.

Започва да формира собствен „модернизационен проект“ и да приобщава около себе си съмишленици, сякаш той, а не всевластната марксистко-ленинска идеология може да казва какво е важно да види бял свят. В средата на 50-те години дори прокарва в два броя на в. „Народна култура“ огромна „просветителска статия“ за преводаческите задачи през следващите десетилетия – кои са онези класически творби, без които българската култура ще си остане духовна пустиня, обречена на еднокнижието. А институционално е „никой“ – най-обикновен редактор във в. „Литературен фронт“, впоследствие редактор в отдел „Критика“ на сп. „Септември“. Но около него и съпругата му Антоанета Войникова постепенно се събират най-ярките фигури от онова „изгубено поколение“, чиито пътища са толкова разнопосочни: Георги Марков и Васил Попов, Константин Павлов и Любомир Левчев, Ивайло Петров и Георги Мишев, Атанас Славов, Тончо Жечев и Кръстьо Куюмджиев, Асен Игнатов, Блага Димитрова и Йордан Василев, режисьорът Методи Андонов, художниците Иван Кирков и Александър Денков.

На 12 юли (Петровден) 1962 г. партийната власт остро реагира и попилява редакцията на сп. „Септември“, превърнало се в „островче на инакомислието“, каквото в СССР е било сп. „Новый мир“ на Александър Твардовски, дръзнало да публикува „Един ден на Иван Денисович“ на Солженицин. Две-три години Цветан Стоянов и съпругата му остават без работа и сигурни доходи. Тогава, разказваше ми Антоанета Войникова, той събира кръга от приятели и им казва: „Сега ще превеждаме. Няма да можем да прокараме друго“. И се изкачва за дълги месеци на хижа „Орфей“ в Родопите. Там той превежда Шели и Байрон, захваща се с Емили Дикинсън и Т. С. Елиът, а в „чекмеджето“ си пише диалозите „Орфей“ („Бълнуване с митология“) и „Втората част на разговора“ (спора между Каравелов и Ботев). Без да го интересува дали и кога тези текстове ще видят бял свят. Тогава създава и невероятната си „Китайска хроника“ – за извечните напрежения между Изтока и Запада и конфликта човек-маса.

И все бърза ли, бърза. Сякаш съзнава, че му остава малко време. А предстои да стане първопроходец (заедно с Асен Игнатов) на темата за отчуждението в българската култура – да обоснове що е алиенация в книгата си „Нишките, които се прекъсват“ (1967) и да доразвие тази тематика в кандидатската си дисертация, която защитава през 1970 г. Едновременно с това работи над своя шедьовър – „Геният и неговият наставник“, книга за сблъсъка на Достоевски с цензора Константин Победоносцев, която не успява да довърши, но като че ли смъртта му помага тя да бъде издадена през 1978 г. За нея Цветан Тодоров ще напише следното в послеслова към френското ѝ издание (2000 г.): „В тази книга като по чудо изцяло отсъства официалната идеология в България от онези години, самият сюжет сякаш е покровителствал автора, предпазвайки го от всякакъв вид компромиси“. Но и това си има своята висока цена.