Култура / Брой 1 (3014), Януари 2025

„Може би утре“ (2017), режисьор Мартин Илиев, сценаристи Мартин Илиев, Георги Иванов, оператор Александър Станишев

Любопитно е, че в две последователни години на българската киносцена се появяват филмите „Как да надебелеем здравословно“ (2016) на Кеворк Асланян и „Може би утре“ на Мартин Илиев (2017). И в двата филма имаме главен персонаж, който не може да напусне пределите на своя дом. В първия случай поради външни причини, а във втория – поради вътрешни. Тези две заглавия образуват своеобразен диптих на отчуждението и неврозата на нашето съвремие, но също така и забавна интертекстуална връзка. Можем да си представим, че в света на „Може би утре“ по телевизията дават именно другия филм.

Следвайки тази линия на разсъждение (вътре-вън), се озоваваме пред парадоксалността на човешката ситуация, която се изразява в несъответствието между реалността на нашите желания и действителността на нашето тяло и взаимодействието му с другите тела, с обществото. Телесността, мислена не просто като сложна организация на кости, органи и биохимични процеси, а като комплексна система, обвързваща тялото и психиката в неделимо и все пак често хетерогенно единство. Както волята не може да се осъществи без изправен двигателен апарат, така и човешката физика не може да преодолее вътрешните граници и навици, докато бариерите не бъдат разбити. Тялото, което се противопоставя на желанията, но и психиката, която бута по пътя на най-малкото съпротивление и така оковава човек. Сам (Марий Росен) е млад мъж, който не е излизал от дома си почти три години, тъй като не е готов да посрещне агресивността на външния свят. Състоянието му все повече се задълбочава в режима на живот, въдворяващ го в илюзорната сигурност на неговия дом-затвор. Всекидневните ритуали, безупречният ред, повторението, воайорството, малките фигурки на водолази, всичко това му осигурява някакво спокойствие, но все повече го изтръгва от действителните му нужди и желания. Той е намерил заместители на общуването с останалия свят, но докога ще трае този крехък баланс и какво ще го изведе от нездравата му черупка?

Отговорът е банален, но може би тъкмо поради тази причина автентичен – любовта. По-скоро представата за нея и привличането към друго човешко същество – и все пак любовта, от която се страхуват дори боговете, която отнема волята от човек, превръща го в слуга на тяло извън него. През своя далекоглед Сам вижда как в отсрещния блок се нанася ново момиче (Симона Халачева), което е жизнено, усмихнато и социално – абсолютен негов антипод. В този момент балонът е спукан и вече няма връщане назад. Той ще трябва да се изправи пред цялото онова прилежно изтикано някъде в шкафовете на съзнанието му съдържание на тялото и душата. Но как? Как да пребори трупаните с години навици, страхове и илюзии. Той знае какво му е нужно. Съвсем на място се появява бурканът с надпис „Смелост“, от който пие вода всеки ден. На този етап обаче Сам се изправя пред съкрушителната съпротива на тялото си. Твърде дълго го е оставил, без да упражнява контрол над него. Затова отново стига до пътя на най-малкото съпротивление – нова илюзия. Клин клин избива, нали така? Ако не днес, може би утре…

Заглавието на филма е ключът към него. В комбинация с името на персонажа ние разбираме как Сам е стигнал дотук. Отлагайки това, което трябва да свърши днес, за утре, отлагайки излизането за по-нататък, отлагайки промяната за след месец, отлагайки любовта за когато е събрал достатъчно смелост. Но тези моменти така и не идват, защото действието може да се случи само тук и сега. Куражът идва не от волята му, а когато вече няма време за отлагане. Финалът на филма е с двояко значение. Слава богу, няма класически хепиенд, това би убило сюжета, но не е и поредният разказ на отчаянието. Все пак има надежда, Сам е намерил онова, което ще му помогне, което ще го изведе от летаргията, и се е осмелил да свали доброволно нахлупения скафандър на самоизолацията. Най-големият противник на човека е самият той, но дали Сам ще успее да преодолее себе си, остава отворен въпрос.