Култура / Брой 1 (3014), Януари 2025

Разговор с американския саксофонист Дейвид Мъри на (не)състоялия се 27-и международен джаз фестивал в Панчево

Поради трагедията със срутилия се навес на гарата в Нови Сад, взела 14 жертви на 1 ноември 2024 г., и обявения тридневен траур Панчевачкият джаз фестивал прекъсна след първата вечер. А ние, международната джаз преса, останахме в капана на късната есен, в едно злокобно ветровито безвремие, между резервирани полети и автобуси за след два дни... и тягостното усещане за безпомощност. Тогава Воислав Пантич, човекът на когото дължим разнообразната програма на джаз фестивала в Панчево и на „по-големия му брат“ – Белградския джаз фестивал, уговори едно от неработещите концертни пространства да отвори за репетиция на квартета на Дейвид Мъри, за да подготвят няколко съвсем нови пиеси за повторното си идване след седмица. Пиеси за птици, както ми разкри самият Мъри. А по това време на годината птиците в Панчево са бухали. Високо, високо в клоните на дърветата, трябва да се взреш, за да ги видиш, но видиш ли един, постепенно и останалите изникват. Свидетели на нашето объркано човешко щуране долу в равното (Панчево е във Войводина, нека напомним)... А разговорът ни започна от достатъчно далечен момент във времето.

Връщаме се в 70-те, Ню Йорк, към пътуванията на 20-годишния тогава Дейвид от единия до другия край на Северна Америка, към историята на джаза между две примигвания на бухала...

Пристигнах в Ню Йорк през 1975 г., на 2 март, след като бях учил в „Помона Колидж“ (в другия край на Щатите – Клеърмонт, Калифорния, б.а.). Тогава Ню Йорк изглеждаше точно като във филма „Шофьор на такси“ на Скорсезе. Останах за няколко седмици в апартамента на моя добър приятел, тромбониста Рей Андерсън на 6-а улица – между 1-во и 2-ро авеню. Loft Jazz сцената тъкмо беше във вихъра си. И направо скочих в дълбокото. Тогава провеждах независимо изследване по една програма на „Помона Колидж“ и пишех статии за джаз концерти, които съм посетил, интервюирах музиканти. Една от целите на това изследване беше да интервюирам Сесил Тейлър, Орнет Колман, Джон Кейдж и Маккой Тайнър. По-късно същата година се върнах в Калифорния, за да получа документите си от колежа, след което пък се отправих към Чикаго заедно с един приятел, който живееше в Сидър Рапидс, Айова. Той ми каза: „Виж, ако дойдеш с мен на това дълго пътешествие с кола, имам под леглото чисто нов алт саксофон „Селмър“ и той е твой“. Баща му беше богат, той беше разглезено хлапе и не можеше да свири на саксофон, така че приех сделката. Стигнахме до Сидър Рапидс, където останах около седмица, а когато пристигнах в Чикаго, отседнах в дома на Дом Мойе, барабаниста на Art Ensemble of Chicago. И понеже беше дошло лятото, всички се занимаваха с някакъв спорт на открито. Тъй като бях oтседнал в музикантското общежитие на Чикагския университет, на спортната площадка човек можеше да срещне много музиканти. Аз се интересувах от баскетбол и така се запознах с Кахил ел Забар, който беше най-добрият баскетболист сред музикантите в града.

E, да, той е висок човек.

Точно така, но и мен си ме биваше. Запознахме се на баскетболното игрище и веднага станахме приятели. Той вече свиреше със своя Ethnic Heritage Ensemble – една от ранните му версии, говорим за средата на 70-те. После срещнах и много други хора от AACM (Асоциацията за напредък на креативни музиканти, създадена още през 1965 г. в Чикаго от пианиста Мухал Ричард Ейбрамс, б.а.), запознах се със самия Мухал... Дотогава от чикагската сцена познавах само Art Ensemble of Chicago и барабаниста им Дон Мойе, с когото в Калифорния за кратко бяхме сформирали един квартет с името Sun Family (заедно с Буч Морис и Роберто Миранда).

Вече споменахте редица музиканти, за работата ви с които бих искал да ви питам, но ще се спра на Буч Морис, с когото имах удоволствието да се запозная на един от концертите му с Nublu Orchestra преди 20 години. Помня любопитството му към света – веднага ме попита дали в България може да се сформира такъв оркестър от импровизатори, който да дирижира...

Той наистина беше любознателен човек, помня го винаги сред много книги. Когато се запознахме, свиреше основно на корнет, а после се насочи към развиването на собствен метод на символно дирижиране. Срещнах Буч още в „Помона Колидж“ през 1973 г. Вече познавах брат му  Уилбър Морис, с когото свирехме в групата Black Music Infinity, основана от Стенли Крауч, в много по-голяма степен писател, отколкото барабанист, и мен, с музиканти като Боби Брадфорд, Артър Блайт, Джеймс Нютън – за мен това беше звукът на движението Loft Jazz преди появата на самия Loft Jazz.

И като отворихме дума за любознателността, тя винаги е съпътствала и вас самия. Имам предвид импулса да откривате други видове музика – тук ще спомена и кубинската ви група отпреди 20 години, и албума ви опреди пандемията Blues For Memo, посветен на непрежалимия Мехмет Улу (създателя на фестивала „Акбанк джаз“ в Истанбул), в който съчетавате американския джаз с турски фолклорни елементи и успявате да „накарате“ Соул Уилямс дори да пее.

На първо място, аз самият исках да стана писател, когато бях млад – да пиша пиеси, да пиша поезия. Затова и ми беше интересен Стенли Крауч, който беше чудесен писател и посредствен барабанист. Така се запознах и с Исмаел Рийд – още в Калифорния. И съвместният ни проект с него, все още активен, е един от най-дълго просъществувалите литературно-музикални проекти, които срещат поезията на черна Америка с джаза.

Разкажете за квартета, с който свирите в момента.

През последните две години с квартета работихме върху албума „Франческа“, а сега подготвяме и втори, посветен на птиците. Verve Records се свързаха с мен с такава идея и аз отидох на 12-дневен отдих сред природата, за да слушам песните на птиците, каквито, разбира се, нямаше, защото беше зима, но се предполага, че албумът ще е посветен на птиците (включвам и Чарли Паркър). Вече съм написал три от пиесите и ги свирим пред публика. Смятам да се разходя из Панчево и да видя бухалите тук. Обичам бухали. Та за птици си мисля в последно време...

Птиците и духовете на предците, с Чарли Паркър като вдъхновение в новия албум. Но и в първия албум на квартета имате една такава песен – писана от велик пианист за друг велик пианист, единствената, която не е писана от вас.

А, Richard’s Tune на моя добър приятел Дон Пулен (посветена на Мухал Ричард Ейбрамс, б.а.). Да, Дон беше един от менторите ми и музикант, с когото много сме свирили. Много ми липсва. Той и Джон Хикс бяха любимите ми пианисти. Свирихме тази пиеса веднъж с Д. Д. Джаксън, който е бил студент на Дон Пулен, и за мен беше голямо предизвикателство да се справя с бързото свирене на бас кларинет, защото на бас кларинет свиря доста по-бавно, отколкото на тенор саксофон. Инструментът е такъв – няма нужда да се свири бързо на него, той е огромен и във филмовата музика се използва, за да изобрази звуково например патешка походка. Аз лично релаксирам с него, свирейки бавно, той е въздишка на облекчение, след като съм бомбардирал публиката с половин час крясъци и ръмжене на тенор саксофона. Но тази пиеса сменя донякъде перспективата. А аз, когато стигна до препятствие, до нещо, което не мога да изсвиря от първия път, обикновено се ядосвам и свиря, докато не „победя“ пиесата. Мухал Ричард Ейбрамс е много важна фигура в музиката и е отворил възприятията на много хора. Не бяхме особено близки, защото никога не съм го харесвал особено като човек – харесвам музиката му обаче, такова е и отношението ми към личността и музиката на Майлс Дейвис.

Тук сте с Марта Санчес, Ръсел Картър и Люк Стюарт, но знам, че сте отворен за работа и с музиканти дори по-млади от тях.

В този квартет музикантите ми са родени през 80-те. Но ме търсят и доста по-млади от тях хора, да. Предполагам, че е дошло времето и аз да бъда ментор. Moята кариера навремето започна рамо до рамо с музиканти като Джулиъс Хемпфил. Отраснах, свирейки с най-добрите, които бяха 15–20 години по-възрастни от мен. И може би сега е мой ред да предам това на най-младите. При мен в Ню Йорк идват младежи, завършили реномирани учебни заведения в цяла Америка, които технически са много добре, но имат нужда да пият от извора. Аз така и не завърших „Помона“ през 70-те, защото се хвърлих в Loft Jazz движението, в практиката. Но точно там преди 12 години ми присъдиха почетна докторска степен, така че вече мога и официално да преподавам.

Дейвид Мъри (род. 1955 г., Оукланд, Калифорния) е американски тенор саксофонист, бас кларинетист и композитор, автор и съавтор на над 120 албума от 70-те години на ХХ век до днес. Стилът му на свирене е повлиян от легендите на фрий джаза Албърт Айлер, Орнет Колман и Арчи Шеп (негов ментор навремето, с когото са близки и до днес). В края на 80-те печели Грами за албума Blues for Coltrane (1988) като участник в групата на Маккой Тайнър. Десетилетие по-късно записва и свой албум по Колтрейн със собствения си октет. Съосновател на World Saxophone Quartet, лауреат на стипендията Гугенхайм, на датската награда Jazzpar Prize и на Наградата на Калифорнийския съвет на изкуствата. Мъри е свирил и записвал с легенди от няколко поколения.