Култура / Брой 1 (3014), Януари 2025

„Тезеят в своя лабиринт. Дневникът на една П“, Красимир Димовски, издателство „Хермес“, 2024 г.

На Балканите, където мъжете не се славим с твърде прилично подсъзнание (но пък за сметка на това в съзнанието си сме свенливи и любовно плахи), като се стигне до П-то в подзаглавието на романа, ясно е какво можем да си помислим. Да, ама нищо подобно, ще бъдем излъгани. Но пък няма да бъдем разочаровани, защото „Тезеят в своя лабиринт“ на Красимир Димовски е едно такова българско писане, изразяващо всичките хубости на почерка ни: изненадващ, остроумен, своеобразен и разнообразен; неповторим. Уникален, по български уникален. Затова това П е толкова протеевско в романа, затова и го четем по всякакви начини, като всеки от тях му е верен и съответен.

Разбира се, най-напред се придържаме към сюжета, където П е Пагане, което отпраща към езическите източници на писането на Красимир Димовски – писане хтонично, подземно, подриващо езика и каращо го да говори извън себе си (това, от една страна). Сещаме се тук за „Предречено от Пагане“ – романа на Вера Мутафчиева, до която Красимир Димовски сякаш по-имплицитно прибягва (повече бихме открили от Николай Хайтов, от Йордан Радичков, от Янко Станоев), ала усещаме мощното въздействие на един неподправен и оригинален разказвач. П-то може да бъде още П като Плерома – онова понятие в гностицизма (и в ортодоксалното християнство), което обозначава всички божествени сили в нашия човешки свят (това, от друга страна). А Плеромата можем да отнесем към древноиндийската Прана, дихание, „живото-подкрепящата сила и жизнената енергия“; тоест е онова, благодарение на което не сме жалките червеи, по пръстта пълзящи, а сме същества със стремежи, към небето летящи. И тук идва третата възможност за това толкова многослойно (многопочвено, вероятно би казал Димитър Ганев) П да се преобрази в Психе, душата – тази Психея, която се влюбила в Ерос и се превърнала в пеперуда (това вече от трета страна). От четвъртата пък може да бъде П тъкмо като Пеперуда и да зачетем подзаглавието с препратка към едно заглавие на друг български писател, който също като Красимир Димовски (прочее, и той Красимир) дълго не се обаждаше, за да изригне художествено и вулканично с „Дневникът на една пеперуда“ – Красимир Дамянов. Макар че, ако искаме да намерим съответствия с днешни стилове, по-добре е да се сетим за Недялко Славов, чийто герой в „Камбаната“ е също като Тезея особен, различен и вярващ. Има другости обаче: Красимир Димовски е по-мек писател, заобикаля ни, за да ни „превземе“; докато Недялко Славов кара направо, директно, силом – не ти оставя дъх, не ти оставя Плерома.

Както и да е, по-важното в случая с „Тезеят в своя лабиринт“ е друго: как от едно само нищо и никакво главно П в подзаглавието се забъркваме в лабиринта на писателя Красимир Димовски, ошантосваме се и се овъртолваме. А какво да кажем за героя му, който намира дневника на брега на една река и от тази случка така почват да го подхвърлят събитията, че и сам той не знае на кой свят е. Красимир Димовски е майстор да ги заплита тия особени случки в особени места с особени хора – героите му са все чешити, които колкото са странни, толкова са и световни. Баш като нас. Във всичките си книги: „Момичето, което предсказваше миналото“, „Ловецът на русалки“ и сега „Тезеят в своя лабиринт“. И като се вгледаме в корицата на последната (художник е Георги Станков), виждаме родопски пейзаж, прозиращ през силуета на момичето с цигулка, а около нея – съзвездия, сума ти съзвездия. Такива сме в неговото писане: местни и звездни, тукашни, и космически, регионални и планетарни. Извисяваме се някак, извисяваме се, с което всъщност Красимир Димовски извършва една от най-главните (да не кажа най-главната) задача на литературата: да ни прави по-високи, по-възправени и поради това – по-истински. Като човеци по-истински… 

Ний всички сме Тезеи в свойте лабиринти… И всички ний копнеем звездите да открием… Е, Тезеят на Красимир Димовски ги открива.