Култура / Брой 1 (3014), Януари 2025

„Брехт изправя актьора пред огромни задачи – да борави едновременно с истината и с измислицата по еднакво честен начин“, казва Албена Павлова в интервю на Виолета Цветкова по повод премиерния спектакъл на Сатиричния театър „Майка Кураж“

Началото на театралния сезон 2024/2025 бе белязано от очакван скандал и истинско събитие. И двете с мирис на война. Но ако случилото се пред Народния театър по повод постановка на „Оръжията и човек“ от Бърнард Шоу отшумя, то спектакълът „Майка Кураж“ от Бертолд Брехт в Сатиричния театър още дълго ще привлича публика. Режисиран от Стоян Радев, той е зареден със сатиричен вопъл, от който в ума се смесват въпроси не толкова за самата война, а за това, което тя изтръгва от човека, поставен в нейните условия. Изтръгва и крайни избори от главната героиня.

Актриса Кураж е Албена Павлова. От първия до последния миг е другата, онази от пиесата, като изпъната тетива, за която не подозираш с каква мощ ще изпрати стрелата. С крехката си физика изнася целия спектакъл, върти тежкото колело на човешкото бреме. Живее живота на другата така, сякаш не би могла без него. А когато влизам в гримьорната ѝ малко преди поредно представление, пред мен застава усмихнатата актриса, изправена пред предизвикателствата, които театърът ѝ предлага.

Ролята на Майка Кураж е сериозен товар за една актриса – имахте ли колебания дали да приемете подобна отговорност? Имахте ли съмнения, или по-скоро бяхте уверена, че можете да я понесете?

Винаги имам съмнения, независимо колко е голяма, носеща и движеща ролята. На моменти те даже граничат със страхове, а в случая това бе умножено от първите думи на режисьора, че „Майка Кураж“ е женският „Хамлет“. Но знаете ли, аз не мога да работя с чувство за отговорност – обичам да работя, без да си давам сметка колко е важно това, което ме очаква, да го работя в лекота и свобода. Тогава най-пълноценно разгръщам потенциала си, въображението ми се отключва. Бидейки дисциплиниран човек, не искам изходната ми точка да е чувството за отговорност.

Впрочем срещате се с Брехт още в началото на кариерата си, нали?

Точно така. Първата ми работа с негов текст беше с режисьора Иван Добчев в „Добрият човек от Сечуан“ – две огромни роли, Шен-те и Шуй-та (женска и мъжка), а аз на крехка възраст. Там има едно изречение, което винаги нося със себе си: „Товарът на добрите намерения ме смаза и до земята ме преви“. Затова винаги тръгвам без намерения, без очаквания, без отговорности. Искам да тръгна на път, по който не знам спирките, не знам крайната точка. Тя обективно се знае, но при Брехт две и две не прави четири, тоест крайната точка, към която вървиш, може да се окаже само спирка към… крайната точка. И затова в „Майка Кураж“ исках да се наслаждавам на процеса, на общуването, на безобразните си предложения, които срещаха доверие, партньорско отношение от страна на Стоян Радев и на моите колеги. Исках малко по малко да откривам колко всъщност е интересно, важно и забележително това, което ми предстои, а не от самото начало да се изправя пред планина, която трябва да катеря. Това винаги ме стопира, плаши, обърква – искам всичко да е спонтанно и естествено.

Освен актьорско изпитание този спектакъл е и изпитание за физиката – как се постига подобно нещо?

Повярвайте ми, сама не подозирах какво ме очаква и бях напълно неподготвена за това. А как се постига? С Божията помощ навярно. Нямам друго обяснение. Защото аз се храня изключително аскетично, а знаете, че храната дава сила. Някак си обаче огромното ми желание, духът ми, радостта ми, дълбоката ми вяра в това, което правя, са били за мен горивото да издържа, включително физически. На репетиции заради изключителната динамика на действието понякога ми причерняваше. Буквално. Но когато започнах да работя по ролята, си формулирах три думи, които да ме водят, ако се уплаша и разколебая: смирение, радост, вдъхновение. При първите признаци на тотално физическо изтощение добавих към тая моя мантра още една дума: смирение, сила, радост и вдъхновение. Просто ми трябваше физическа сила. Но истината е, че дълбоката ми вяра и огромното ми удоволствие от процеса бяха моето гориво, за да не се плаша от това дали ще издържа физически.

Връщате се към Брехт 33 години по-късно – Брехт променя ли актьора?

Брехт категорично изгражда актьора. Изправя го пред огромни задачи, да борави едновременно с истината и с измислицата по еднакво честен начин. Истина и измислица ръка за ръка, това е Брехт. И изисква максимална вяра и в двете. Звучи малко шизофренично, но е постижимо. А след работа по пиеса на Брехт според мен излизаш значително по-добър актьор, по-уверен и по-убеден в смисъла от професията си. Той наистина те връща към въпроса: „Защо исках преди толкова години да бъда актьор?“. Ами ето, за да преживея нещо такова. Заради тези мигове съм мечтала да бъда актриса.

На Брехт можем да погледнем сериозно, но може и да ни е забавно. Самият той казва, че „дори когато се занимава със сериозни теми, театърът носи развлечение“. Дойде ли моментът в този наш съвременен свят, в който всички искат да се забавляват, да си поговорим през забавата и за важните неща?

Да, дойде това време. Но не упреквам хората, че искат да се забавляват. Радостта и лекотата са ни отнети и е нормално да се обърнем жадно към забавлението. А Брехт е прекрасна възможност през забавлението човек да се изправи пред онова, което е негово всекидневие. В началото, когато имах притеснения дали Брехт не е много дидактичен, режисьорът ни каза: „Смятам, че Брехт, Брехтовият подход, Брехтовият театър търпят своето развитие, своята промяна във времето. Ако във времето, когато той е творил, е било възможно назиданието, поучението от сцената в прав текст, аз мисля, че съвременният човек не е склонен да възприема така това, което искаме да му кажем. Затова нека му го поднесем през чувството за хумор, през осмиването. Тогава той ще се отключи и за смисъла, който то носи“. Затова и мястото на „Майка Кураж“ е в Сатирата.

Казвате го по повод недоумението на мнозина, нали?

Да. Този избор беше голяма изненада за повечето хора, запознати с Брехт: „Ама как така в Сатирата?!“. Хора, четете ли името на театъра?! Сатиричен театър пише там. А „Майка Кураж“ е социална, антивоенна сатира.

Сюжетът е от XVII век, пиесата е писана през XX, а се играе в XXI, когато недалеч загиват хора във войни – това влияеше ли ви при анализите на текста?

Стоян подробно ни запозна с времето, в което се развива действието. Той има теория, че точно 30-годишната война е подредила Европа такава, каквато е, и е заложила конфликтите такива, каквито са. Но за мен лично в пиесата войната е само повод да се разгледат човешки поведения. Тя е нужното екзистенциално събитие, което да извади от нас неподозирани характеристики и реакции встрани от характера ни, от поведението ни; да извади качества, които сме смятали, че не притежаваме –неподозирани разкрития прави човек, когато бъде изваден от стереотипното си живеене. Войната е предизвикателство, пред което хората проявяват крайността в себе си, в изборите си, в компромисите, които могат да направят, в горчивината, която могат да преглътнат. Защото много често казваме: „О, аз това никога не мога да го направя!“. Не, хора, можем! И много повече можем, просто не сме били поставяни при такива обстоятелства. Слава богу…

Пиесата се занимава с човешката природа. И няма значение дали ще е 30-годишната война, 100-годишната война, Троянската война, чернобилската катастрофа, земетресението в Хаити – това е поводът да оголим човешката си същност, да покажем на какво наистина сме способни; на какви изумителни подвизи и на какви неподозирани мерзости сме способни.

Една от темите, към които ни води вашата героиня, е моралът – по време на война всичко ли е за продан?

Брехт е категоричен – да, всичко е за продан. При това „независимо от цената“. Майка Кураж плаща най-високата цена за своето оцеляване – живота на децата си.

Оцеляването – като че ли забравяме какво означава това в днешното време, когато наглед си имаме всичко?

Общо взето, наистина трябва да сме разтърсени от нещо, трябва да сме застрашени, за да се връщаме страстно и безкомпромисно към ценностите си. И да, в някакъв смисъл Брехт е прав, че мирът като определение за един спокоен и уреден живот приспива, разглезва, изнежва и човек осъзнава важността му, едва когато сам е застрашен.

А от какво най-много сме застрашени в разглезения ни свят?

От загубата на солидарност. Защото доволният човек някак си прекалено много отдава признание на себе си, склонен е да каже: „Ами да, аз живея добре, защото мога това и това“… И забравя, че добрият живот зависи и от връзката му с околния свят, с хората, с природата. Много се вторачваме в себе си, загубваме реална представа колко значима е ролята на другите в живота ни, колко сме свързани с всеки човек и с всяко събитие. От това сме застрашени. Губим чувството си за принадлежност.

Като в „Майка Кураж“… Днес като че ли най-често чуваме думата „искам“ – с какво бихте я заменили?

Със „съм“. Категорично. Има една сентенция, която много ми допада: Make things, not doing, but being, тоест да постигаме нещата, не правейки, а бъдейки. Правилната, логическата редица за мен е „съм, правя, имам“. А не „имам, правя, съм“. Така че смело и убедено бих заменила „искам“ със „съм“.

Играете и в по-различни спектакли, да ги наречем по-леки за възприемане от публиката, но винаги сте отдадена, независимо каква е ролята…

Да, така е (смее се). Спомням си как веднъж Иван Добчев ни каза: „Сега, правим едно въртене и няма да играем, а маркираме. Искам чисто технически да го маркираме, за да си наглася някои неща“. Започнахме и в един момент чух: „Албенааа! Маркирай!“. А после ми каза: „Ти не можеш да маркираш“. Сега в „Майка Кураж“ имахме същия случай. Правехме едно въртене преди представление и отдолу Стоян Радев крещи: „Албенааа, спри да играеш!“ (смее се).

Сигурно ще ви прозвучи превзето, но като отивам на представление, не отивам да играя в „лек“ спектакъл. Аз отивам да изиграя представление. Няма значение дали ще е „Вражалец“, „Шаферки завинаги“, или „Майка Кураж“ – отивам, за да изиграя едно представление, в което да бъда максимално честна към театъра, към хората, които са в залата, към себе си, към собствената си представа. Мисля, че ние, актьорите, трябва много често да се връщаме към въпроса „защо съм искал/а навремето да бъда актьор/актриса“, защото той ще ни върне към идеализма, към ентусиазма, към почтеността – мечтата винаги е почтена, нали? И по тази причина, когато отивам да играя в един спектакъл, не се интересувам кой е жанрът, интересувам се… какво ще се случи. Искам да се случва.

В реалността имате обич, добро семейство, деца, съпруг – в каква степен личният живот влияе на една актриса, когато трябва да изиграете подобен или различен образ? Може ли нещастна актриса да бъде автентична в нежна, романтична роля?

Ако е добра актриса – да (смее се), актьорите могат всичко. Но много е важно и режисьорите, когато ни разпределят в роли, да са чувствителни към това в какъв етап от живота си сме, какво преживяваме в личен план, за да знаят кой е максимумът, който могат да вземат от нас. Защото колкото и да сме добри актьори, в крайна сметка боравим със себе си – да, и с въображението си, но и със собствената си биография. Има роли, които човек не може да изиграе, ако няма биографията за тях. Добре, ще го изиграе, но няма да добие мащаб и автентичност.

Ще ви разкажа един случай, който знам от Стоян Камбарев. Става дума за руския режисьор Анатолий Василиев, който преди години поставя пиесата „Васа Железнова“. Героинята е властна, смела, силна, решителна жена, управлява съдбата на семейството и той избира за ролята доайенката на трупата, радваща се на щастлив семеен живот, с деца, които я обичат и почитат, с много добра кариера – едва ли не да изиграе себе си. Спектакълът е блестящ, но тази жена преживява лична катастрофа, съпругът ѝ я напуска, самочувствието и увереността ѝ изчезват, превръща се в объркан, наранен човек. И какво прави Анатолий Василиев? Събира екипа, започва репетиции наново и прави Васа жертва, уязвимата, наранената, платилата невероятна цена жена, за да има статут и т.н. Това за мен е абсолютен режисьорски шедьовър. Така че да, можем да си въобразим щастлива героиня, ако не сме щастливи, но много по-пълнокръвно би било, ако режисьорът има чувствителност към теб и борави с реалната ти природа в момента, за да създадете магията на образа, за да създадете от думите жив човек. Не казвам, че щастливи героини трябва да се играят само от щастливи актриси – това е несериозно, но помага (усмихва се).

Нова година, нови мечти, нови роли?

Знаете ли, повтарям си, че съм щастлив човек, на когото нещата му се случват, без да му се е налагало да мечтае за тях. Е, не съм изиграла Жулиета, нито Офелия, нито лейди Макбет, но това, което съм изиграла, е било точното за мен в точния момент. И съм взела максимума и съм му се насладила пълноценно. Затова не мечтая за роли, аз мечтая за срещи. Понякога в една много малка роля можеш да срещнеш прекрасен режисьор, вдъхновяващи колеги, триумфален резултат и да извървиш много по-дълъг път, отколкото с голяма роля, с неподготвен режисьор, с демотивирани колеги и съмнителен резултат. В тоя смисъл води ме не ролята – води ме какво става, какво се случва.

Пожелавам ви интересни срещи през 2025 г.

Благодаря, държа много на това.