Култура / Брой 2 (3015), Февруари 2025

Спомням си парализиращия шок, когато на 22 февруари преди три години научихме, че Русия е бомбардирала Киев и огромна военна колона е навлязла на украинска територия и се насочва към столицата. Преди това имаше струпване на руски войски в близост до границата с Украйна и говорителят на Кремъл Захарова твърдеше, че това са военни учения и само луд човек може да си помисли за някаква заплаха. Направи ми впечатление изразът „Само луд човек може да помисли това“. Преди това бях прочела някъде, че Путин искал да си възвърне сферите на влияние от 1997 г. Бях го прочела като в просъница и с инстинктивния рефлекс, с който отхвърляме сънувания кошмар, веднага го бях забравила. Само луд човек би си помислил, че европейска България може да попадне отново под съветско владичество, си бях казала. И ето – от 22 февруари ние буквално се залепихме за екраните на лаптопите си. Не можех да повярвам на очите си. Не смятах такава агресия изобщо за възможна и за допустима. Така, както не можех да повярвам на очите си, когато на 13 март 2020 г. обявиха карантинните мерки за ковид и започна ужасът на епидемията, която отне живота на 40 000 българи.

Изведнъж си дадох сметка за много неща. Първото от тях беше, че онова, което е било, се случва отново и отново във видоизменена форма. През 2019 г. излезе романът ми „Поразените“, който се занимава с кървавия терор непосредствено след деветосептемврийския преврат. Сега онова, за което бях писала, се случваше на живо пред очите ми, руска армия нахлуваше безогледно в почти съседна на нас държава, след това тази армия можеше да нахлуе по същия начин и в Румъния, след това и тук. А тук щяхме да я посрещнем със смесица от милозливост и страхопочитание, така присъщи на нас, българите, стане ли дума за Дядо Иван. Щяхме отново да покажем покорство, липса на съпротива, липса на солидарност, безучастност, бездушие и страхливост както непосредствено в дните след деветосептемврийския преврат. Това е основният ми упрек към нас, българите, в „Поразените“. И сега този упрек се материализираше отново, когато с недоумение установявах как вълната от възторг пред Путин увлича все повече и повече мои сънародници. Та ние дори нямаше да чакаме Дядо Иван да мине през Румъния! Та ние щяхме да се завтечем по въздух, суша и море да го посрещаме, да го каним с хляб и сол на трапезата си, да му се кланяме с благодарност, че най-накрая се е сетил за нас, че не ни е забравил и изоставил, че пак е дошъл да ни прибере под крилото си, без което ние сме се чувствали безродни, бездомни и сираци. Като че ли появата на „Поразените“ беше някакво неволно предчувствие, интуиция за предстоящия катаклизъм. Второто поразяващо нещо, с което с горчивина трябваше да се примиря, беше, че до този момент съм възприемала мира в света като естествено състояние, като даденост, въпреки че локалните войни никога не са спирали, но са били по-далеч от нас. Ние сме цели поколения, които безгрижно и безхаберно бяхме научени, че мирът ни се дължи, че да, имало е две световни войни, но те са ни научили колко безсмислено и грозно нещо е войната, че тя никога повече по презумпция няма да бъде допусната, че всички управници са извлекли поуката си от нея. В онези първи дни след руската агресия си дадох печална равносметка, че съм била в неопределено сънно, сомнамбулно състояние относно историческата повторяемост на събитията и отношението ми към такива ценности като мира, като свободата не са изстрадани и осмислени. Не съм била будна. Не съм била трезвомислеща. Не съм виждала ясно, в перспектива. Мирът и свободата се оказаха най-крехките, най-чупливите, най-нуждаещите се от ежеминутна защита ценности. Този извод ме зашемети, преобърна пластове в мен и ги пренареди.

През 2023 г. посетих Одеса. Бях поканена от генералния директор на БТА Кирил Вълчев да представя книгата си „Молитва за Украйна“ при откриване на българския кореспондентски пункт там. Многохиляден и многонационален град, пъстър, шумен, красив, с богата и приветлива архитектура, със скрит чар, който не можеш конкретно да назовеш, но го усещаш навсякъде. Екатерина Велика го превръща в международно морско пристанище, една четвърт от населението се състои от еврейски общности, има още общности от гръцки и италиански моряци, чиито потомци и до днес живеят там, както и около триста хиляди бесарабски българи, намерили убежище там от много поколения назад. По своята космополитност и етническа толерантност прилича на Солун. Крайбрежната зона и пристанището, което се води за сърцевината на града, беше недостъпна, затворена поради повишена опасност.

Някои от музеите работеха, но прозорците им бяха облепени отвътре с шперплат. Сгради без прозорци, слепи сгради. В просторното фоайе на хотела бяха разлепени листове във формат А4 със стрелки и указания към скривалището. Още първата нощ чух сирените. Протяжен и дълбок вой, все едно че идваше от центъра на земята, нямаше начин да не се събудиш от него. Излязох в коридора, готова да хукна заедно с всички останали посетители към бомбоубежището. Коридорът беше пуст, жива душа не тичаше нататък, а сирените продължаваха да предупреждават за въздушна опасност. Тези секунди в коридора се разтеглиха до часове, те се оказаха пълни някак си с много повече време, отколкото други секунди и часове. Прибрах се в стаята и разбира се, не можах повече да заспя. В последния ден на престоя си посетих църквата „Преображение Господне“, най-големия православен храм в Южна Украйна. Месец по-късно централният ѝ олтар беше ударен от безпилотен руски самолет. Изглежда съзнанието ни има граници на възприятия, отвъд които думите стават безполезни. Няма да мога да опиша какво изпитах при вида на разрушенията на това станало ми любимо място, на което само месец преди това се бях молила за мир на тази изстрадала страна с несломим дух.

За три години сякаш свикнахме с тази война. Военните хроники и кадрите с разрушенията все по-малко ни вълнуват. След като милиони напуснаха зоните на военните действия, вече ги няма влаковете, претъпкани с бежанци. Така е било и през Втората световна война – когато еврейските квартали се обезлюдяват, другите граждани се правят, че не забелязват това, и не се питат какво се случва с техните съграждани. Хората притръпват. После стават безчувствени. После се примиряват. В началото войната в Украйна беше близо до нас, а после сякаш се отдалечи. В европейските градове се организират шумни протести против помощта за Украйна.

През изминалите три години политиците не спират да говорят за мир. Зад зазубрените клишета се подразбира Украйна да престане да се съпротивлява. Цинично се упреква жертвата, а агресорът се оправдава. Съпротивата на украинците се осъжда чрез фалшифициране на историята. Тази вулгарна пропаганда попива в преклонените главици, които сабя не ги сече. През изминалите три години душите на много хора бяха изпепелени като украинските градове и села.

През изминалите три години съпротивата на украинците не беше сломена. Загиналите са вече хиляди, страната е осеяна с гробове на млади мъже, над които плачат техните майки, жени и деца. Украинците живеят в страдание и лишение. Страната е разорена. Военната и икономическата помощ е недостатъчна. Но тези хора издържат. Ние нямаме и бегла представа каква твърдост е необходима, за да се издържа този тригодишен ежедневен ужас. Нямаме представа как издържат майките, чиито синове са на бойната линия. На кадрите виждаме, че войниците са усмихнати – може би тези усмивки дават кураж на майките.

От няколко месеца се заговори, че след няколко месеца войната ще бъде прекратена. Никой не може да каже каква ще бъде цената на мира. Войната е страдание. Несправедливият мир също е страдание. Той е и бомба със закъснител. Войната лесно може да бъде прекратена, трудно е да се установи справедлив мир.

Историята показва, че няма механизъм диктаторите да бъдат спрени. Не можаха да бъдат спрени нито Хитлер, нито Сталин. Говорим за силата на правото, но виждаме, че господства правото на силата. Това не дава основание да вдъхнем оптимизъм на украинците. Оптимизъм вдъхва единствено тяхната непреклонност да бранят родината си.