Култура / Брой 2 (3015), Февруари 2025

„Комунизмът е зараза на колективната душа. Нанесените от него рани, ако не се третират по един или друг начин, не могат да зараснат от само себе си“, казва писателят Захари Карабашлиев пред Виолета Цветкова

„Рана“, „Неделя вечер“, „Лисабон“. Със заглавията на един роман и две театрални пиеси свързвахме най-често името на писателя Захари Карабашлиев през изминалата 2024 г. Премиерата на книгата беше в края на предходната, но именно през последвалите дванайсет месеца „Рана“ се превърна в едно от най-изненадващите и най-търсени четива в книжарниците у нас. Романът отвори незараснали, дълго потулвани рани от националната ни история и разказа за тях толкова затрогващо, топло и безпатосно, че затваряйки последната страница, вече ти се иска да се върнеш отново на първата. Четеш, боли те от раната на един интелигентен, обичащ, всеотдаен младеж, но не спираш, също като фронтовия подпоручик Сава Сотиров. Прегръщаш и бърбориш като четиригодишното Ленче, което вижда различно живота и смъртта. Чуваш екота на войната, питаш се за добрите и за лошите, чувстваш, живееш в сюжетите от Романа на годината.

Много преди декемврийския ден, в който бе обявена тази награда, театралните зрители живяха и с други герои на Карабашлиев. През март 2024 г. бе премиерата на „Неделя вечер“, реж. Бина Харалампиева в МГТ „Зад канала“, а през ноември – на „Лисабон“, постановка на Яна Титова в Младежкия театър. Две пиеси, вдъхновени и родени от лично преживяното или споделеното; вълнуващи по различен начин (през психологизма или през абсурда), но усещането е едно и също. Усещане за болезнена липса на любов, която води героите до екстремни преживявания.

Премислям отново и прочетеното, и видяното на сцената. И не мога да не поканя писателя за нов разговор. Говорим дълго, от време на време се отплесваме в някоя шега или спомен, но най-важното е тук – за свободата, страха и любовта, за лично преживяното и писането, за културата на общуване и раните български…

Всяка ваша книга е свързана с нещо лично, г-н Карабашлиев. Не го назовавате, но то е между редовете – лично преживяване е вплетено и в „Лисабон“, нали?

Необясними, а и неназовими са тези неща. Но да, спомням си чувството преди десетина години, когато пишех „Лисабон“ – от една страна, някаква екзистенциална самота, а от друга, сякаш плащах откуп за минал житейски опит. Такава е и ситуацията, в която са героите от „Лисабон“, но когато ги създавах, не съм го артикулирал така, защото самият аз го осъзнавам едва сега, докато говорим.

Текстът се роди след покана от португалски професор да напиша едноактна пиеса за Лисабон. Отказах, под претекст че никога не съм бил там, а той настоя: „Добре, напишете пиеса за град, в който никога не сте били“. И докато се чудех как да отговоря отрицателно, написах петнайсетина страници буквално на един дъх. Те са почти непроменени и в окончателния текст, който се разви, игра се и в Португалия, и в Ню Йорк, а сега и тук, на български – най-сетне в истинския си, финален вариант.

Споменахте самотата, но…

Не съм самотник, а обичам да съм сам. Да, знам, че създавам впечатление за социален, активен човек. И това е така. Но вътре в мен аз обичам самотата, уединението. Тя е нещото, което ценя, но и което сякаш не ми се дава. Уж я копнея, но рядко ми се случва. Нея винаги трябва да си я отвоювам. А когато успея, ми е трудно да повярвам, че ми се полага, и ме обзема чувство за вина. Вероятно е и заради характера ми, защото, от една страна, обичам семейството си, любими хора, компании, хубава храна, вино, разговори, но от друга – ценя самотата си. Искам да си чуя мислите (смее се). И тези две начала в мен са в конфликт, сякаш две души имам или, както пише Дебелянов, „през деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша“…

Та може би „Лисабон“ кореспондира с моето усещане за екзистенциална самота, споделена в пиесата с някой друг в изолирано неназовано място. Там обаче има и друга, по-дълбока екзистенциална самота, в която човек е напълно сам и при отсъствието на Бог това би могло да бъде най-ужасяващото нещо на света. Слава богу, при мен подобно отсъствие не съществува.

Ултимативната самота носи тежест, с която трябва да се справяш. Защото човек някак си е роден, за да споделя. Да споделя опит, да споделя мислите си, хляба, леглото и себе си да споделя. И ако попадне на място, където това му е отказано, той просто няма какво да прави с всичко, което притежава. То се превръща в непосилен товар…

… и всеки става пленник на собствените си мисли?

Напълно. Героите в „Лисабон“ са заложници, отвлечени, попаднали в някакво място, където от тях се очаква да платят, за да ги освободят. Те чакат похитителите им да се обадят, за да им кажат цената, която трябва да платят. И докато чакат обаждането, са осъдени да споделят своето заложничество. В пиесата ми те са завързани за столове, но в постановката „връзването“ е решено по друг начин – Яна Титова го измисли чудесно.

Не издаваме как са „вързани“ героите, но не мога да пропусна момента на скъсването. Образно казваме „да скъсаш синджира“ – какво е то за вас?

Това е усещането за свобода, която можеш да получиш само в някакъв екстатичен момент. При едни сигурно настъпва след употреба алкохол или наркотици, а при мен идва, когато вляза в руслото на писането, на работата си. Тогава наистина мога „да скъсам синджира“, тоест нещо се отваря, чувствам се по-свободен от всякога и съм в състояние, от една страна, да мисля, а от друга, да направя това, което искам, през моите герои. И още – при мен писането е начин едновременно да освободя мисълта си, но и да я дисциплинирам, да я структурирам. А това трудно ми се удава в говоренето, може би защото не го търся.

„Лисабон“ е пиеса за самотата и свободата, но има и усещане за страх – може ли той да е част от това да пожелаеш да си свободен?

Страхът, заедно с любовта, е най-могъщото човешко усещане. Нищо не е в състояние да го победи. Може би ако нещо изобщо може да победи страха, то това е само любовта. Към човешко същество, към Бог, към свободата… в края на краищата, е едно и също: любов. Любовта и страхът са двата полюса на човешкото състояние.

Любовта е в основата и на „Неделя вечер“, и на „Рана“ – в пиесата недостигът ѝ води героинята към екстремен избор, а в романа любовта по време на война сякаш дава криле…

Да, отсъствието на любов или нейната извънредна енергия могат както да убиват, така и да възкресяват.

Наскоро „Рана“ бе обявен за Роман на годината – удовлетворение или по-скоро тъга ви донесе наградата?

По-скоро тъга. (Замисля се.) Имах изключителна година с този роман, а трябваше да премина през глупави, неприятни неща. Обратната връзка, която срещам от читатели, е толкова осезаема и силна, че не може да се сравни с никоя награда. Но навярно ме питате за това, което се случи в конкурса „Роман на годината“, и се чудя дали изобщо да го коментирам.

Случаят бе публично огласен, разпалиха се страсти, но вашия глас не го чухме…

Нямаше как да коментирам каквото и да е в разгорещеността на момента… Знаете ли, при присъждането на наградата през май 2024 г. пръв подадох ръка и честитих на автора, който я спечели. Когато се прибрах у дома, стана ясно от социалните мрежи, че в журито е бил редакторът на наградения роман, а по-късно – че решаващият глас е бил неговият. Избухна нелеп скандал дали това е конфликт на интереси, или не е. Естествено че е конфликт на интереси. Естествено че това, което направиха Веселина Седларска и проф. Амелия Личева, тоест да осветлят един факт, всъщност беше зов за честност. Нахвърлиха се обаче върху Веселина, че е казала на глас истината. Добре, може би я е казала по нейния си експресивен начин, но е абсурдно да се коментира кое е и кое не е конфликт на интереси, когато то е ясно.

Няма вселена, където Веселина Седларска ще е член на жури в конкурс, в който се състезава редактиран от нея роман, а тя ще си мълчи и няма да си даде отвод, разбирате ли?! Случвало се е и с мен да съм в жури и да не участвам в гласуване, включително преди два месеца. Тук не коментираме кой какъв професионалист е, колко почтен е или колко честно сърце има. Тук става въпрос какво е и какво не е редно в конкретна ситуация. Когато попаднеш в такава, редно е да вдигнеш ръка. Но вижте как от шума на скандала се пропусна фактът, че това се случи само защото журито – мисля, че за пръв път, откакто е създаден този конкурс – беше неизвестно до последния момент. Подобна е непрозрачността и при конкурса „Христо Г. Данов“ и смятам това за порочна практика, въпреки че съм печелил неговата награда. Представяте ли си наградата Гонкур с анонимно жури?! Или Букър…

Нека не отделяме повече време на този инцидент, но искам да обърна внимание на стръвта, с която бе нападнат човекът, който каза истината. Това е много симптоматично за обществото ни – да санкционира тези, които казват истината.

Кои са раните ни български, които като че ли все ни тласкат към обругаване, към отричане? Това, че дълго сме били потиснати, повлияло ли ни е?

Не обичам да говоря ангро, „народопсихологически“, но мисля, че сякаш най-тежката рана е нанесена след 9 септември 1944 г. Пет века тирания и в края ѝ башибозушките зверства, кланетата, палежите и погромите след Априлското въстание не пречат на обществената енергия да възроди и разпали съзидателността на българина след Освобождението през 1878 г., да го извиси нравствено, образователно и икономически, да усили стремежа му към развитие, към Европа, към строителство на държавност. Стихийната жестокост след потушаването на въстанието не сломява колективната душа. Обаче е различна картината след 9 септември и последвалите комунистически репресии. На бял свят се вадят и овластяват най-тъмните демони на народа ни – всеки народ ги има. Организираното и координирано с Москва насилие подменя тогавашния политически, икономически и интелектуален елит. Но само да безчинстват не е достатъчно за комунистите; не са им достатъчни нито жилищата и спестяванията на имащите такива, нито животът на „бившите хора“. Тоталитарната отрова в онези години прониква в семействата, в отношенията между хората, мачка човешкото достойнство и изтръгва корените на родовата памет. Но най-страшното е, че амбицията на тази тирания е да нарани смъртоносно човешката и колективната душа. Комунизмът е зараза на душата. Родителите ни мълчаха, научиха и нас да мълчим. И тъй като мълчахме дълго, ние се научихме да затискаме с мълчанията си истината. Научихме се да не помним, свикнахме да забравяме. Навремето в моето училище подтикваха нас, децата, да стигаме до бащиното си име или да използваме името на дядовците си, а не фамилни имена, защото бяха „заредени“ с минало. Затова и в ученическите ми бележници пише Захари Захариев (на дядо ми Захари), а не „кулашкото“ Карабашлиев. А за прадядо ми и неговите 7 години концлагер в Белене не се говореше… Тези колективни рани, ако не се третират по един или друг начин, не могат да зараснат от само себе си. За съжаление, няма ясно и категорично институционално отношение към покварата на комунизма.

Иска ми се да надникнем и в днешната политика, където, за съжаление, са на показ невъзпитанието, агресията, липсата на култура – защо стигнахме дотам?

Успехите на отделните личности, които България излъчи в последните 35 години, от една страна, както и успехите на обществото ни като цяло, са несъизмеримо по-големи и несъответстващи на държавността ни. Обществото ни, което днес функционира сравнително свободно в донякъде пазарна икономика и демокрация, изглежда много по-различно от онова до 1989 г., когато сякаш изведнъж се събудихме и видяхме съсипаната икономика, бедността, тоталната национална катастрофа, за която обаче никой не говори като за такава. Защо, питам се, историците ни наричат национални катастрофи случилото се след Междусъюзническата и след Първата световна война, но не и последствията от 9 септември 1944 г., за които трудно намирам достатъчно силна дума. Ето, пак амнезията…

Факт е, че днес всички живеем по-добре от 1997 г., последната ми година тук, преди да замина за САЩ. Тоест ние, обществото и личностите, сме израснали много, докато като държавност сме може би под кота нула. Оказва се, че политиците са изоставащите, двойкаджиите, слабите ученици на България, с лошо поведение. Те не разбират какво са държавният интерес, нравственият дълг и морал, ценностите, които са в обращение до 1944 г.

Спомням си наш разговор за ваша среща с български ученици. Бяхте цитирали персийския мъдрец Руми, за да насочите децата към простичко правило: „Преди да кажеш нещо, отговори си на три въпроса: „Истина ли е? Необходимо ли е? Учтиво ли е?“. Сега пък гледаме „Лисабон“, където идеалният мъж „трябва да е спокоен, лек и учтив“, а идеалната жена е „тази, която в сетния ти час ще те погали по опакото на ръката“… До културата на поведение опира всичко, нали?

Така е. Няма нужда да изричаме думи, които не кореспондират с истината; думи, които нямат да помогнат на събеседника ти и са никому ненужен шум, както и такива, които не са достатъчно учтиви – ето тук стигаме конкретно до българската действителност. Има нещо, което ме вълнува отдавна. През соца в България бяхме много образовани. Бяхме все на първите места по средно образование на глава от населението, по висше образование и т.н. Но културата и образованието са две различни неща. Културата на общуване, която срещнах при хора в други държави, по-конкретно в американското общество, се оказа много различна от тази, която познавах тук. Културата да изслушаш събеседника си и да му кажеш спокойно: „Добре, но не съм съгласен с теб, защото…“. Именно за 17-те години живот в САЩ осъзнах какво е да си учтив. Културата на общуване беше може би големият ми американски шок. От една страна, беше непринудеността на свободния човек, а от друга – културата му на общуване.

Знам, някой сега ще каже: „Еее, те само се усмихват, ама не го мислят, лицемерно е“. Не е така. Има различни начини да се усмихнеш – не като лицемер, а като покана за отвореност, за разговор. Факт е, че мускулите, които участват в една усмивка, са много по-малко, отколкото тези, които се напрягат при нацупена гримаса (смее се). Всъщност това, което исках да кажа, е, че за съжаление, високото ниво на образование тук не ни гарантира добра култура на общуване. И тя не идва нито от Министерството на културата, нито от Националния фонд „Култура“ и т.н. Тя се гради от най-ранна детска възраст. А сега е дори по-зле и честно казано, съм обезпокоен за децата ни.

Какво имате предвид?

Две от дъщерите ми все още са малки и като баща наблюдавам различни ситуации в училище. Виждам колко важно е дисциплината там да е по-добра. Защото, така или иначе, децата ще научат откъде извира река Тимок или къде се влива Нил, но дисциплината?! Именно тя е свързана с културата на поведение. Да, някой отново може да каже: „Абе тя, културата, се учи вкъщи“. Така е, но ако едно културно дете учи в клас, в който има дори само три некултурни деца и те не биват санкционирани за неприемливото си държание, тогава се разваля дисциплината на всички. А ти като родител започваш да се чувстваш така, сякаш вкъщи на нищо не си научил детето си… Образование и култура трябва да вървят заедно, но това е една от очевидните и нерешими задачи пред обществото ни.

Когато пишете, обикновено се фокусирате в конкретен период – в кое историческо време ще живеят героите от следващата ви книга?

Работя по нова книга, а сюжетните линии отново ще са две. Едната е свързана със сегашното време, а другата – с нещо от 50-те години на ХХ в. Някак суеверно не разказвам повече, защото имам усещането, че когато го правя, част от енергията изтича. Просто изтича. После трябва да наваксвам, но то вече може и да не е същото. Знаете ли, сравнително скоро научих, че Йовков никога не споделял какво пише, а Емилиян Станев напротив, даже с подробности си разказвал всичко. Явно при всеки е различно, но за себе си съм забелязал, че когато разкрия нещо, заедно с думите изпускам и напрежение, което пък е необходимо за повествованието. Затова си мълча (смее се).

Добрият автор успява да вкарва личните си преживявания в разказа, но ги пречупва през обобщаващи ситуации, за да развълнува читателя – така ще е и в тази книга, нали?

Да, с единствената поправка, че използвахте глагола „вкарва“, а аз бих казал „изкарва“. Материалът, с който работя, е в моята памет и сърце. И аз ползвам това, което имам „на склад“, вместо да търся по чужди складове – би било пилеене на време, на автентичност, на истина. Всичко важно е в нас. Но всеки ден трябва да се работи. То е като строеж на къща, трябва да се започне, да се продължи, да се завърши. И докато не е готово, не е готово. Знаете ли колко строежи се започват и никога не се стига до покрива. А колко ръкописи…

И клишето „нищо лично“ за писането не важи…

(Смее се.) Така е. Не важи.

* * *

Преди пет години попитах Захари Карабашлиев коя ще е задължителната дума в романа му „Рана“, а той отвърна: „Достойнство“. Запомних я и я търсих. Има я: „Чувството за лично достойнство е сила“. Днес в България сякаш вкупом забравихме да живеем с достойнство, затова сме слаби и в мечтите си, и в сбъдването им. А коя ще бъде най-важната дума от следващия роман на писателя? Не питам, очаквам.

Захари Карабашлиев е писател, драматург и главен редактор на издателство „Сиела“. Автор е на романите „18% сиво“ (награди Цветето на Хеликон и Роман на годината, 2009), „Хавра“ (награди Хр. Г. Данов и Роман на годината, 2018), „Опашката“ (Цветето на Хеликон и Роман на годината, 2022) и „Рана“ (Златен лъв за най-значим издателски проект и Роман на годината, 2024); на повестта „Жажда“, на пиесите „Откат“ (Награда на публиката, Висбаден, 2011), „Неделя вечер“ (Аскеер, 2010) и „Лисабон“; на сборниците с разкази „Кратка история на самолета“, „Симетрия“ и др. Част от творбите му са превеждани и публикувани в САЩ, Франция, Полша, Сърбия. Постановката на Явор Гърдев по „Опашката“ спечели Аскеер за най-добро представление през 2023 г. От 2024 г. Карабашлиев е член на настоятелството на НБУ.