Култура / Брой 2 (3015), Февруари 2025

Репортаж на известния френски писател, който в няколко броя на сп. „Комет“ през 2024 г. описа впечатленията си от една страна, отстояваща независимостта си

Корабел

На 22 февруари 2022 г., в навечерието на онова, което украинците наричат „голямото нахлуване“, за да се помни, че войната е започнала още през 2014 г., Херсон е наброявал около двеста и осемдесет хиляди жители. Няколкостотин дни по-късно е трудно те да бъдат преброени, изчисленията се правят според броя на продадените симкарти или изхвърлените боклуци; вероятно жителите са около петдесет хиляди, но докато обикаляш града, ти се струва, че са и по-малко. Само от време на време минава кола. На всеки три минути виждаш минувач и се чудиш къде отива: не познавам такъв градски пейзаж освен по затварянето в пандемията. Впечатлението се засилва, щом стигнеш Корабел, където не живее почти никой. Корабел е най-близкото поселище до реката, която руснаците наричат Днепър, а украинците – Днипро, на чието устие е построен Херсон. Тази част от града е съсипана от водата и огъня. От водата, защото руснаците умишлено са взривили дигата в Каховка, предизвиквайки екологична и хуманитарна катастрофа, тъй като наводняват Корабел до първите етажи на зданията. Оттогава водите са се оттекли, но голяма част от жилищните сгради си остават необитаеми. След което идва огънят: Херсон е бил превзет в началото на така наречената от руснаците „специална военна операция“. Сетне украинците си го връщат след осем месеца окупация. Това е един от триумфите на украинската контраофанзива от есента на 2022 г., но руснаците се укрепяват на единия бряг на реката, откъдето периодично обстрелват града, намиращ се в „червената зона“ – Киев е в „зелената зона“, Харкив – в „оранжевата“, а в червено е всичко, което е в непосредствена близост до фронта. В седмицата преди да дойдем, Херсон е бил обстрелван със снаряди: преки попадения върху училище, автобусна спирка, библиотека, силоз за зърно, загинали са дванадесет души. Бродим из Корабел, екипирани с каски и бронежилетки, водят ни двама местни журналисти, които питат колко искаме да ни се вдигне адреналинът. Споглеждаме се. Аз единствен от нашата група никога не съм стъпвал в зоната на войната и съм единственият, който скача посред нощ от звука на противовъздушната система, за да слезе предпазливо в скривалището на хотела. Смотолевям нещо от рода на: „Е, да, малко, но не твърде много“, Володимир е съгласен, водачите ни се забавляват и два часа обикаляме из опустелите улици, като всеки път по даден знак се прилепваме до влажните стени, щом се разнесе тътенът на артилерията. Адреналинът ни се вдига до такава степен, че се спускаме към реката, тоест към руските позиции, въпреки че артилерийските залпове зачестяват.

На връщане попадаме на жена на около петдесет години, която рине падналите листа и ги събира на малки купчини. Трудно е да си представиш по-мирно занимание, обвързано с идеята за нормален живот, и по-миролюбива личност от тази жена, облечена в розова тениска и къс спортен клин – през цялото време времето беше хубаво и необичайно меко за сезона. Приближихме се до нея, чувствахме се смешно в нашите каски и бронежилетки пред тази метачка на есенни листа. Тетяна я попита какво прави тук. Какво прави тук ли? Грижи се за възрастна жена, толкова възрастна и немощна, че не е било възможно или не е искала да напусне квартала, и така е останала единствената жителка в цялата жилищна сграда, пред която се намираме, а най-вероятно и в съседните домове. Тя ни посочва с пръст три етажа по-нагоре, прозорците на нейния апартамент, чиито стъкла отдавна ги няма, и които, подобно на множество прозорци в Украйна, са заковани с дървени плоскости. Внукът на старата дама избягал в Германия в началото на руската окупация и плащал на нея, на жената с розовата тениска, за да идва тя през ден и да се грижи за неговата баба, да ѝ готви, да я къпе, минимумът от грижи, необходим за оцеляването на възрастна жена на легло. Жената в розова тениска нямаше кола, беше дошла пешком с торба с провизии. Лъчезарната невъзмутимост, с която ни разказваше всичко това, просто ни слиса. Старата дама щяла да навърши сто години през февруари и младата жена се молела тя да ги достигне, убедена, че ако това се случи, всичко ще потръгне добре. Ако старата дама прекоси този важен жизнен етап, тогава и Украйна ще оцелее през зимата: победата вече се виждала. Макар и атеист, аз също се помолих старата дама да преживее зимата и да навърши сто години. От всичко, което се говореше в Украйна в края на октомври 2024 г., аз долавях как едновременно се сливат увереността в пълната победа с по-тихия зов на страха, че тази победа нито ще бъде пълна, нито е сигурна. Правят се свръхчовешки усилия, за да се потуши този страх, да звучи само гласът на надеждата, на вярата в тържеството на справедливостта, но всичко това става все по-трудно.

Минибусът

С червени коси, живо и усмихнато лице, Тетяна Огаркова носи дъфълкот и розови маратонки. Володимир Йермоленко, нейният мъж, е изцяло облечен в черно. Усмивката също не слиза от кръглото му лице; неизменното спокойствие и на двамата е смайващо. Четиридесетгодишната Тетяна преподава в университета сравнителна литература, специалистка е по Чоран и по руския поет сюрреалист Даниил Хармс. Владимир пък е философ, специалист е по Жозеф дьо Местр и най-вече по Баланш. Ако не знаете, Пиер-Симон Баланш (1776–1847) е бил приятел на Шатобриан и според един от неговите биографи е „контрареволюционер прогресист“. Владимир припознава изцяло тази политическа и метафизическа позиция и винаги намира начин да ви обясни защо Баланш е един от най-важните мислители на XIX в. По време на „заключването“ Тетяна и Володимир решили да преподават онлайн. Всяка вечер, щом заспивали техните три дъщери, на 17, 7 и 5 години, те се настанявали в кухнята и записвали подкасти на литературни, политически и философски теми, които бързо се сдобили с много слушатели. „Мащабното нахлуване“ ги накарало да сменят посоката и ако днес потърсите в интернет „Украйна срещу войната“, бързо ще попаднете на тези подкасти – на украински, английски и френски – които са сред най-добрите източници на информация и размисъл за войната. Покрай техните академични занимания в Украинския ПЕН клуб, чийто председател е Володимир, не им остават и пет минути свободно време, но въпреки това един или два пъти седмично те напускат относително сигурния Киев, поверявайки дъщерите си на баби и дядовци, за да тръгнат с минибус към прифронтовите зони. Носят със себе си медикаменти, превръзки, батерии, по малко от всичко, а на връщане донасят филмирани свидетелства, документиращи опита на жителите от окупираните зони и руските военни престъпления. Запознах се с тях при първото си пътуване до Киев през юни миналата година. Ток на симпатия мина през нас и пет месеца по-късно аз вече пътувах в техния минибус. Сред другите пасажери бяха американският писател Дейвид Рийф (син на Сюзън Зонтаг) и трима украински доброволци, които, за мое нещастие, говореха само украински: Оксана, която е тридесетгодишна, в цивилния си живот ръководи комуникационна агенция; брадатият Олексий е с нас, за да снима свидетелствата; и накрая, Серхий, който няма определена роля: приятел е на Олексий, тръгнал е заедно с него. Неговото мълчание и набраздено лице, както и неговата аура ме интригуват. Напомня ми герой на Достоевски, бих искал да узная повече за него. Тетяна ми казва: той ще ти разкаже.  

След нашето пребиваване в Корабел напускаме Херсон, за да прекараме нощта в Миколаив, който е на около петдесетина километра и където е по-сигурно. Докато вечеряме в грузински ресторант в Миколаив, Володимир ми показва видео, което е получил на телефона си. Пламъци в нощта, развалини: по-малко от час след нашето заминаване снаряд е паднал в къщата, която напуснахме.

Превод от френски Тони Николов