Култура / Брой 2 (3015), Февруари 2025

Разговор с американския корнетист, тромпетист, композитор, художник и визуален артист Роб Мазурек, който свири и направи изложба в Скопие по време на джаз фестивала

Роб Мазурек създава ритуал на сцената. По начин, който малцина в съвременния джаз владеят – Сън Ра или Art Ensemble of Chicago преди него, или Крисчън Скот аТунде Аджуа след него. Exploding Star Orchestra на Мазурек е колективно изживяване за 10–12 виртуози на концертния подиум и 700–800 души в залата на Националната опера и балет в Скопие, по време на 43-тия скопски джаз фестивал – концерт като междугалактическо пътешествие с елементи на праистория, призоваване на духовете на предците, дигитална митология и могъщо въображение, което обаче не поставя преграда между вас като слушатели и това, което става на сцената, а напротив – кани ви в свят, доста уютен за вашето собствено въображение. И често всичко започва с един звук – разклащането пред микрофона на прословутите „кукерски звънци“ на Мазурек (макар корените им да са в друга култура), от което започват да се зараждат вселени. Понякога постепенно, друг път – с мощен взрив.

Подобно е усещането и ако се озовете на изложба на Роб Мазурек, макар там обикновено да е тихо, пространството да е организирано по друг начин, но изпитвате същото чувство за раждане на вселени. В залата сме само аз и авторът. Взираме се в серията големи картини „Радикални химери“ от изложбата на Мазурек, озаглавена концептуално „В Планетариума“.

Виждам, парадоксално – защото стилистиката, векът и техниката са други – светове като на Йеронимус Бош, които съчетават по толкова естествен начин безброй фрагменти от човешкото и от нечовешкото.

Интересен коментар... Всъщност всички тези произведения са родени от звука. Всяко от тях на тази изложба произлиза от две до четири мои картини, които фотографирам и после вкарвам образите в компютърна програма, анимираща образа чрез звук, като по този начин го разбива на множество фрагменти. След това посредством специфични периферни устройства „изваждам снимките“ и рисувам повторно върху тях. Двете картини, в които виждате намек за Бош, изобразяват всъщност счупен високоговорител, през който е преминала твърде много енергия и го е разбила на парчета. Привлича ме самата идея за разрушаването на нещо, от което да съградиш нещо друго. И това е отчасти причината, поради която изложбата носи името „Радикални химери“. Химерата в митологията е подобно същество: състои се от различни части – глава на лъв, тяло на коза и опашка на жираф... Тук имаме звук, картина и анимиран образ и тези хибридни форми доста ме занимават.

В друга група от картини виждаме гличефект (на дигиталната грешка, на дигиталния разпад), който в съвременния свят също доста се използва и в музиката.

Хубавото е, че хората виждат различни неща. Аз съм създал нещо, за което в един момент дори не може да се каже какво е, защото по-важна е била идеята, а не резултатът. Идеята за движещи се цветове, форми, плътност, за промяната на околността и създаване на различни нови същества, които навярно да направят точно това – да призоват въображението да създаде и почувства различни неща.

И няма грешен път, по който да тръгне посетителят в интерпретацията си?

Да, няма грешен път. Защото всеки от нас има много и различни видове опит. Аз сега описвам какво съм взел от реалността, за да създам тези творби, но източникът ми може да е и въобразената реалност... Може да е просто идея за цвят, който избухва на платното. Или ноти – партитури, които могат да те провокират да отидеш по-далеч, импровизирайки. И то не само музикално – защото може да се импровизира и с танц, с думи. И телата на посетителите се движат в изложбеното пространство, те също взаимодействат с обектите в инсталацията. Всичко е свързано с всичко друго и това ми е интересно.

Един цикъл от картини тук носи името „Скопски партитури“ – в него дори визуално са включени ноти, петолиния, обозначения за тоналност... Имате ли вече музика, която да носи същото име?

Цялостната изложба е създадена за това място и в този си вид не е показвана никъде другаде по света. Всичко в нея произлиза от звука на Exploding Star Orchestra, с който свирихме тук на фестивала, но както в музиката, така и при картините това е нов материал, който може да породи нови музикални записи. И е доста възможно един бъдещ албум да се казва „Скопски партитури“. Скопие е много... хроматичен град, смятам. Много интересни неща стават в него: за да изобразиш всички хора и неща, всички видове опит в него, трябва да имаш на разположение всички ноти през цялото време.

Виждаме и две минималистични картини, както и светлинен абстрактен обект на изцяло черен фон. Доста ми напомнят на стила на плакатите на Скопския джаз фестивал през годините.

Toва им е интересното на абстракциите – могат да те накарат да видиш различни неща. Не съм запознат със стилистиката на плакатите на фестивала, но ето че стигаме и до тях. Моята идея беше тези минималистични картини да бъдат първото нещо, което човек вижда, когато влиза в галерията – минималната светлина, резонирала върху принта, от която тръгва всичко – избухването, пълния спектър от цветове...

А музикалните първообрази доколко предшестват тези картини – тях и оригиналите, които сте нарисували и от които настоящите „химери“ произлизат, или по-скоро музиката и визуалното при вас възникват паралелно, влияейки си взаимно?

Донякъде всичко е едновременно. Виждате заглавията на различните цикли картини, в които прозират и музикалните албуми на Exploding Star Orchestra – серията картини Dimensional Stardust създадох по същото време, докато създавах музиката към едноименния албум (2020), същото е и с Планетариума и съвсем новия концертен албум Live At The Adler Planetarium (2024); по подобен начин можете да видите произведения, повлияни от музиката в албума Lightning Dreamers от 2023 г. Много от визуалния материал е създаден едновременно с музиката с цел да бъде използван за сценична видеопрезентация на самите композиции по време на концерт. Но после отидох много по-далеч, създавайки и картините, и генерираните от музика и картини принтове, като придадох на този визуален материал конкретни форми.

Важна част от изложбата ви са и едни триизмерни облаци. Как ще отнесем облаците към тяхната противоположност в пространството – към подземното, към ъндърграунда, цитирайки имената на две от знаковите ви формации – Chicago Underground и Sao Paolo Underground?

Те са двете страни на едно и също нещо. Независимо дали става дума за Exploding Star Orchestra, Sao Paolo, или Chicago Underground, или за соловите ми записи, „речникът“ ми е един и същ. Идеята за облака ни връща отново към троичността на химерата, защото съдържа три измерения – светлината, която пада върху него, светлината, задържаща се в самия него, и тази, която преминава през него. Също така образът на облака идва директно от идеята за „звуковия облак“ в интернет (SoundCloud). Затова и в самата изложба не звучи музика – защото различните картини, принтове, обекти не само произхождат от музиката, но и самите те са музика по някакъв начин. Свирил съм и на живо в пространството на някои свои изложби, но конкретно за тази не смятам, че е нужно, защото самата тя е звук. Може би по-скоро бих поканил някой друг музикант, който е тук на фестивала, да го направи – Матс Густафсон или Никол Мичъл – някой от тях да интерпретира „партитурите“, защото всъщност всяка изложба си е една партитура, способна да „извади от вас“ мисъл, чувство, прочит, които никога не биха се появили, ако не сте я видели.

А какво значение отдавате на силата на думите – думи като „време“, „бръчка“ и други, които изплуват от някои от картините ви?

Те идват директно от заглавията на конкретни пиеси от албумите, от които са възникнали тези картини. Обичам да използвам думите като още един канал за поетична интервенция, като още един начин да провокирам въображението на зрителя.

Какво е за вас ритуалът на сцената?

Цялата тази обредност за мен е много важна, защото тя е в основата на духовната връзка между звук, визия и чувство – ритуалът е връзка с Вселената... и със земята. Да не забравяме, че нашата планета също е част от Вселената, от което следва, че и ние постоянно сме в Космоса. Опитвам се да мисля за тези неща и да излъчвам светлина с изкуството си – красива, силна, мощна светлинна енергия, която е за всички – и за тези, на които им харесва, и за онези, на които не им харесва. А конкретно с хората, които решат да я приемат, изграждаме наистина взаимно изживяване.

Роб Мазурек (род. 1965 г., Ню Джърси) е американски тромпетист, корнетист, композитор и визуален артист, живеещ в Чикаго. Създател и лидер е на авангардните джаз колективи Chicago Underground, Sao Paolo Underground и Exploding Star Orchestra. Музикалният език в ранните му години търпи различни влияния (от Дон Чери до Мортън Фелдман), а от поне три десетилетия насам Мазурек се нарежда сред знаковите творци на съвременната чикагска сцена. Свирил е и е записвал с легенди от предишното поколение като Фероу Сандърс, Бил Диксън, Нана Васконселос, Роско Мичъл, Фред Андерсън и др., а собствената му музика е оригинална среща между джаза и различни други жанрове в съвременната авангардна музика. Като визуален артист е правил изложби в Rothko Chapel (Хюстън, Тексас), Galleria Coletivo (Сао Пауло, Бразилия), Le Grande Fabrique (Диеп, Франция), Naked Duck Gallery (Ню Йорк).