Култура / Брой 2 (3015), Февруари 2025

„Аcqua alta. История на българските национални участия във Венецианското биенале 1910–2024“, галерия „Капана“, Пловдив, 13 декември 2024–20 февруари 2025 г. Куратори Светлана Куюмджиева и Пламен Петров

Изложбата Acqua alta в галерия „Капана“ в Пловдив е важна, историческа и мисионерска дори. Целта на кураторите Светлана Куюмджиева и Пламен Петров е да проследят с текстове, произведения и възстановки българските участия във Венецианското биенале. Те са общо 11 досега в 130-годишната история на този най-стар и престижен форум за съвременно изкуство, наричан още „майката на всички биеналета“.

По ред причини България се е представяла в него с големи прекъсвания. И не е случайно, струва ми се, че тази изложба се явява след участията в последните му три издания – през 2019, 2022 и 2024 г. Когато България започне да се представя редовно на Венецианското биенале, то ще влезе в обичайния дневен ред на съвременното българско изкуство и скандалите ще намалеят, предсказа Яра Бубнова преди много години. И се оказа права. Може би е настъпил моментът присъствието на България на тази международна арт сцена да се види и като история.

Общият текст в изложбата започва така: „Венецианското биенале, най-старият и престижен форум на изкуството в Европа, се явява неизменно драматичен „рубикон“ за българския художник. Историята ни с биеналето е по-дълга и сложна, отколкото мнозина предполагат“. Нататък се отбелязва, че Венецианското биенале е „моментна снимка“ на изкуството по света, но в нея българското присъства с паузи от 20, понякога 30 години. Че всеки пробив, независимо колко успешен е бил, е свързан с остри полемики, конфликти и критики в родната среда. И че едва в последните години националните участия стават регулярни: „Трите най-нови павилиона са единствените в историята с такава последователност, че участниците им са вече общност, която си помага и споделя опита си в газенето на високите води“. Като тук се пояснява и названието на изложбата: acqua alta означава „висока вода“ – феномен, типичен за Венеция и свързан с приливите, които периодично наводняват града.

Публиката, до която са достигали скандалите около българското представяне на Венецианското биенале през последните години, вероятно ще остане изненадана да види на първия етаж известни произведения на живописта и скулптурата, които отдавна са класика в нашите музеи. И това е обмислен подход от страна на кураторите.

През 1910 г. България се представя на Венецианското биенале с творби от над 20 художници, сред които са Иван Мърквичка, Антон Митов, Иван Ангелов, Андрей Николов, Харалампи Тачев… Младата българска държава, която само преди две години е обявила своята независимост, показва своето съвременно изкуство. А текстът към него отбелязва и интересни моменти от самото биенале – сред тях и премахването на произведение от Пикасо от испанския салон поради опасенията, че „новостта му може да шокира обществеността“.

Впечатлението, че класическите произведения доминират в изложбата Acqua alta, се дължи донякъде и на броя на участниците, предполагам. Защото следващото представяне на България във Венецианското биенале е чак през 1942 г. С произведения от над 30 художници, между които Владимир Димитров-Майстора, Васил Стоилов, Цанко Лавренов, Дечко Узунов, Димитър Гюдженов, Иван Фунев и др., а сред тях и Княгиня Евдокия Българска. Комисар на българското участие е Борис Денев, който отбелязва: „Днешната българска изложба, която е първа на Венецианското биенале, има за цел да покаже съвременното българско изкуство чрез по-голямата част от първите си представители“. Разбираемо, предполагам – минали са повече от 30 години и предишното участие вероятно е било забравено.

Но именно тук, в справката за историческите събития тогава, си дадох сметка как фактите, дори само с подбора си, волно или неволно могат да бъдат манипулативни. Например така: „През 1942 г. България е съюзник на Германия във Втората световна война. Неутралитетът е отстъпил пред националните амбиции за обединяване с Македония и Тракия и страната се е присъединила към Тристранния пакт между Германия, Италия и Япония за установяване на нов ред“. Припомних си трагичния избор на България в началото на 1941 г., когато след дълго отлагане трябва да реши дали да бъде окупирана от Германия, или да подпише Тристранния пакт и да се запази като суверенна държава. Избира второто – и така „кормилото на управлението“ остава в български ръце. Включително и за да поддържа дипломатически отношения със Съветския съюз до 5 септември 1944 г., когато той обявява война на България и съветската армия окупира страната ни…

След войната Венецианското биенале отново се завръща през 1948 г. – с ретроспекции на импресионистите и на Пикасо, и с произведения на Шагал, Клее, Магрит, Брак, Делво… В него България се представя с произведения на 17 художници, сред които Дечко Узунов, Илия Петров, Вера Недкова, Иван Лазаров, Ненко Балкански. Историческата справка посочва настройването на държавните структури на изцяло тоталитарен режим, прилагането на сталинизма в България, налагането на доктрината на „социалистическия реализъм“ в изкуството. Което ме подсети, че първите обвинения във „формализъм“ към българските художници датират от 1945, а към 1948 г. той все още не е преодолян – според цитираните думи на Мара Цончева. Личи ли това в представените на Венецианското биенале произведения? Като цяло не, по-скоро подборът за това участие, с комисар Веселин Стайков, е на реалистични произведения с подходящи теми.

Периодът на самия „социалистически реализъм“ отсъства – по простата причина, че следващото участие на България във Венецианското биенале е през 1964 г. Период на политическо „разведряване“, на „априлско поколение“ в изкуството, на прокламирано „многообразие“ в творчеството на художниците. И докато биеналето запознава художниците с попарта, а американецът Робърт Раушенберг печели голямата награда, България се представя с различни като индивидуален стил, но неутрални или идеологически „правилни“ творби на Светлин Русев, Величко Минеков, Найден Петков, Александър Дяков, Стоян Венев и др.

Участията на България през 1948 и 1964 г. са на втория етаж на галерия „Капана“, където трудно се съвместяват с тези от 1993 г. насам. Принципът на експониране е същият – с текстове и исторически справки, но тъй като става дума за изкуство, което е много различно от традиционните представи, не знам доколко публиката би могла да се ориентира в тях. Отделно и в борбите и скандалите около националното ни представяне на Венецианското биенале през последните три десетилетия. Започвайки от изненадващото участие на Стана Миланова през 1993 г., за което ще трябва да изчете публикациите във в. „Култура“. За трудностите около представянето на Недко Солаков (с куратор Яра Бубнова) през 1999 г. ще се досети може би от самото произведение – обещаващо България да участва подобаващо през 2001 г., което така и не се случва. За павилиона през 2007 г. с произведения на Правдолюб Иванов, Иван Мудов и Стефан Николаев (с куратор Весела Ножарова) от справката ще научи, че през същата година България е приета за член на Европейския съюз. Но едва ли ще разбере, че това представяне бе своеобразен подарък за страната ни именно във връзка с влизането в ЕС.

Разглеждайки произведенията на Греди Асса, Павел Койчев и Хубен Черкелов (с куратор Джордж Лукс) от българския павилион през 2011 г., зрителят няма да се досети за грандиозния скандал около него. И правилно всъщност. Защото проблемът не бе в художниците и в работите им, а в начина, по който тогавашният министър на културата Вежди Рашидов буквално „продаде“ националното представяне във Венецианското биенале. Което възмути българската арт общност и тя реагира удивително единодушно с открити писма. А междувременно Джордж Лукс смяташе, че е спасител на участието, както личи и от краткия му текст в изложбата.

Големи скандали имаше и около първото редовно, държавно финансирано, проведено по регламент и с конкурс участие през 2019 г. – на художниците Рада Букова и Лазар Лютаков (с куратор Вера Млечевска). Сравнително добре е представено в изложбата и следващото през 2022 г.– на художника Михаил Михайлов (с куратор Ирина Баткова). Но ето тук в историческата справка пише, че през 2022 г. „започва военният конфликт между Русия и Украйна“. Все пак нали не забравяме, че Русия нападна Украйна?... А националното участие през 2024 г. – проектът на Красимира Буцева, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова (с куратор Васил Владимиров), е буквално забито в ъгъла, показано само с триканално видео…

Но както вече отбелязах, изложбата е важна, историческа и мисионерска. Дори само с напомнянето, че всяко изкуство в миналото е било съвременно. А съвременното изкуство е художественото наследство на бъдещето. Тъй както е и българското, огледано в случая през Венецианското биенале.