Култура / Брой 2 (3015), Февруари 2025

„Въпросът за сътрудничеството със злото винаги ме е занимавал, но престоят ми в затвора го задържа в съзнанието ми.“ Избягалият от родината си ирански режисьор Мохамад Расулоф спечели сърцата на събралите се в Люцерн за връчването на Европейските филмови награди

Социолог по образование и дисидент по душа, той е един от иранските режисьори с особено драматична житейска съдба. Проблемите му с режима на настоящата Ислямска република датират още от 2010 г., когато, след като е арестуван и обвинен, че снима без разрешение, е осъден на шест години затвор. Присъдата му е намалена на една година, но спокойствието му не продължава дълго – през 2017 г. режимът му конфискува паспорта и му забранява да напуска страната. Две години по-късно заради филма „Човек на честта“ отново е осъден от Ислямския революционен съд на една година затвор и нова забрана да напуска страната. В негова защита се обявяват редица имена от Иранската нова вълна в киното, между които Реза Дормишиян, Асгар Фархади, Джафар Панахи и др. През 2020 г. филмите му са категоризирани като „пропаганда срещу системата“. Заради епидемията от ковид нещата привидно се успокояват, но само до 2022 г., когато отново е арестуван. Този път заради острите си критики срещу терора върху мирно протестиращото население след фаталното срутване на сграда в град Абадан. Така през следващата година мястото му на член на международното жури в паралелния конкурс на Кан „Особен поглед“ остава празно. След като през 2024 г. става ясно, че заснетият в пълна тайна „Семената на дивата смокиня“ е номиниран за Златна палма, Расулоф тутакси е осъден на осем години затвор, бой с камшик и конфискация на имуществото.

Следва трудното му решение да напусне Иран окончателно. Без лични документи, след бягство, продължило 28 дни, с помощта на германските власти, които благодарение на някога взети негови пръстови отпечатъци успяват да потвърдят самоличността му. Днес Расулоф е гражданин на света.

След „Ръкописите не горят“, 2013 (Награда на ФИПРЕССИ за филм от паралелния конкурс „Особен поглед“ в Кан), „Човек на честта“, 2017 (Голямата награда на „Особен поглед“ в Кан), „Няма зло“, 2020 (Златна мечка на Берлинале) и „Семената на дивата смокиня“ успя да натрупа сериозни международни признания (Специална награда на фестивала в Кан) и номинации (Европейски филмови награди, награди Златен глобус, награди Оскар, предложен от Германия).

Филмът, в който две сестри неусетно се сплотяват в съпротивата срещу своя баща, съдия-изпълнител, поставил се в услуга на режима и издаващ смъртни присъди на невинни хора, бързо стана любим и на критици, и на зрители. Заради своята прямота и непримиримост.

На симпатия и съпричастност се радва и самият Расулоф преди и по време на официалното връчване на Европейските филмови награди в Люцерн в края на 2024 г. Единственият неевропеец в сърцето на Европа спечели сърцата на всички. С непринуденост и откритост. Ето какво сподели той за себе си преди и сега.

Кажете нещо за вашето семейство, за родителите ви? В Иран ли живеят? Какво е положението им, в опасност ли са?

Майка ми почина преди няколко години, баща ми живее в град Шираз, в иранската провинция Фарс. Брат ми и две от сестрите ми също са в Иран. Това, което се случва с мен, очевидно им се отразява. Независимо че в момента са в относителна безопасност, не се знае какво може да им се случи. Къщата на една от сестрите ми беше конфискувана, защото, когато ме пуснаха под гаранция, я използвах като обезпечение. Веднага щом избягах от Иран, властите се разпоредиха – понеже не съм в страната, не съм и в затвора, затова къщата трябва да се конфискува. Това не можехме да предвидим.

Напоследък проблемът за липсата на свобода за жените в Иран като че ли се измества от още по-горещи събития в региона. Какво е мнението ви за случващото се?

Ситуацията е много сложна. Иран на практика няма сериозни отношения на сътрудничество с международната общност. Главната причина за това е, че страната винаги се е смятала за нещо повече от другите, нещо като свръхстрана. И за да поддържа това свое положение на превъзходство, се намесва в политиката на други държави. Това неизбежно се отразява на хората, живеещи в нея. Те трябва да се оправят със собствения си живот или по-скоро с борбата си за живот, за базови граждански права, за най-обикновеното си всекидневие. Искам да е ясно, че това, което казвам сега, се отнася за Ислямската република и че между нея и идеята за Иран съществува огромна разлика. Иран е много по-голям!

Участвали сте в протестите през 2022 г.? Какво се случи след това?

Вкараха ме в затвора. Там бях поразен от хората, работещи в него и по този начин даващи своето съгласие да сътрудничат на системата, да ѝ помагат да съществува. Въпросът за сътрудничеството със злото винаги ме е занимавал, но престоят ми там го задържа в съзнанието ми. Често разговарях с един от служителите и той ми разказа много неща за семейството си, за отражението на работата върху живота му, за личните си травми, за кризите на критично настроените си деца, за намерението му да се самоубие. Постепенно в съзнанието ми се оформи идеята, че от това може да стане силен филм. С основен въпрос – до какво води подчинението на властта.

А вие как преживявахте в затвора, бяхте ли изтезаван?

Ако имаш пряк достъп до медиите, обикновено не те изтезават по начин, който да изглежда особено жесток. Но те изтезават по друг начин, който в Иран наричаме „бяло мъчение“. Например през първите две седмици в затвора ме държаха в ужасно малко помещение, в каквото е невъзможно да се чувстваш нормално. През следващите три седмици ме преместиха в още по-тясна килия и чак след пет седмици ме поставиха на „общ режим“. Това е един по-рафиниран начин на насилие над такива като мен. На всяка цена искаха да получат от мен признание за някаква виновност, но не го получиха. Същевременно около с мен в затвора имаше хора с отрязани пръсти или счупени ребра.

Вярвате ли, че някой ден ще можете да се върнете в Иран?

Всеки ден си мисля за връщане. И не само аз, а всеки, който го е напуснал. Независимо дали е бил принуден да си тръгне, или го е направил с облекчение и радост. Мисълта за Иран е постоянен рефлекс.

Мислите ли как ще снимате филми отсега нататък ?

Като всеки човек и аз съм ту във висините, ту в низините. Някой ден съм щастлив, друг – не толкова, някой път съм тотално разстроен от пълния абсурд на вселената, после пък ѝ се възхищавам колко е огромна и как аз съм тук и правя филми. Понякога се развличам, като гледам видеа с онзи робот, който се разхожда на Марс, и си казвам: „Това е страхотно“. В края на деня като че ли ставам по-голям оптимист.

Как се отнасяте към постоянното унижение на жените в Иран, като забраната да се ръкуват с мъже на публични места например.

Ислямът, наложен от режима, определя някакви правила за публично поведение, претендирайки, че те са част от иранската култура. Много хора не желаят да се съобразяват с подобни изисквания, но са принудени да се придържат към тях, особено на обществени места. Правят го, за да запазят работата си, да не бъдат притискани, да не им се измислят всякакви препятствия. В домашна среда те се държат различно. Но като цяло хората са принудени да преминават през множество компромиси. Вярвам, че с времето това ще избледнее. Нека го погледнем така: положението на жените днес е по-добро, отколкото преди десет години, тогава е било по-добро, отколкото преди двадесет години. Вярвам, че макар и бавно, все пак ще се нормализираме. Макар че точно сега в Иран подготвят приемането на нов закон, който още повече ще ограничи правата на жените и който разбира се, лицемерно са нарекли „Защита на семейството, духовността и жените“. Истината е, че това ще бъде един ужасно репресивен закон.

Това насилствено тласкане на обществото към един доста груб консерватизъм като че ли се случва и на други места по света. Какво мислите по този въпрос?

Мисля, че прогресът не е праволинеен, нямаме ситуация, в която проблемите да са решени веднъж завинаги. Един проблем се решава, явява се друг. Опасявам се, че така се движим и ще се движим, с криволици.

Филмът ви „Семената на дивата смокиня“ спечели доста престижни награди и номинации. Мислите ли, че те могат да накарат правителството да направи промени?

Мисля, че е добре, когато един филм е гледан от международната публика, представяйки ѝ различен образ на Иран. Теоретически би могло да има някакво въздействие, но практически това почти не е възможно. От друга страна обаче, политическото равновесие в региона е толкова сложно и се променя толкова бързо, че никога в нищо не можеш да си сигурен. Ето, само за няколко дни Сирия се превърна в различна държава, която Башар Асад и семейството му напуснаха. Това идва да покаже, че няма нищо наистина стабилно, включително и за Ислямската република, която също би могла да се срути.

Приятелят ви Джафар Панахи гледа ли филма?

Да, в киносалон във Франция. Прати ми снимка на билета си.

На кой ред е седял, спомняте ли си ?

Не, това не си спомням, но снимката я помня. Като гледам филм на Панахи, с удоволствие ще му изпратя снимка на моя билет.

Как бихте определили душевното си състояние днес?

Тъжен съм, когато се появява акт на насилие от когото и да е, където и да е. Щастлив съм, когато произведение на изкуството има потенциала да направи нещо добро, да предизвика някаква промяна.

Люцерн, 7 декември 2024 г.