Култура / Брой 3 (3016), Март 2025

„Черно хайку“, Яна Букова, издателство „Жанет 45“, 2024 г.

Поетическите текстове в книгата са писани паралелно на български и гръцки, и издадени съответно в България и Гърция (издателство „Икарос“), а има и едно трето издание – в САЩ (Ugly Duckling Presse, превод Джон О’Кейн и Екатерина Петрова), което събира стиховете от предишната поетическа книга на Букова „Записки на жената призрак“, за която тя получи Националната награда за поезия Иван Николов през 2019 г., и новите от „Черно хайку“.

В едно интервю преди няколко години на въпроса ми дали сега е време за поезия Яна Букова отговори: „Поезията с качество винаги съдържа кризите в себе си, за нея не съществуват „спокойни периоди“ в историята“. И в тази нейна стихосбирка могат да се открият неспокойствието, съмнението и отказът да си пасивен наблюдател на ставащото днес, отказ от простото приемане на теории и практики. Можем да я четем и като предупреждение до какво водят забравата в историята, изтриването от паметта на „опита“, който би трябвало да е придобит в разломни и преходни времена.

„Черно хайку“ се движи в реалността на днешния свят, но и вътре в индивидуалната човешка реалност, непрестанно препрочита новините за света, търси и ни дава други предложения за значението им. Стиховете не „замъгляват“, напротив – „стрелят“ в сърцето на един или друг смисъл, разрушават втвърдения му, обрасъл с дълго трупани спокойствия и липса на въпроси уютен и удобен образ…

Заглавието съчетава, парадоксално сдвоява мрачното, тъмното, черното и в този смисъл и незавършеното, неразбраното, ужасното с чистотата и простотата, със завършеността и красотата. И това сдвояване постига едно различно разбиране за света, а и за човека – тяхната непознаваемост, непредвидимост, сложност и променливост. „Нещата, в които сме сигурни, се променят толкова лесно.“

Поезията в „Черно хайку“ е поезия на диалога, непрекъснат диалог с другите, със света, със себе си. Тя е поезия на въпросите, не на отговорите. „Какво щеше да се случи на реалността / при борба между злото и доброто / в съотношение две към едно? / Щяхме ли най-сетне да се справим / с тази арогантна убеденост, / че от цялата необятна страна в огледалото / тъкмо Аз-ът ни на преден план ще проговори.“

Какво виждаме, когато гледаме в огледалото собствения си образ, какво знаем за него? От изобретяването му („Не е ясно дали Ренесансът / е изобретил огледалото или обратното.“) до днешния свят на триизмерни повърхности, в който навсякъде можеш да видиш собственото си лице – дали сме разбрали повече, или напротив, все по-мътен става образът, все по-неясни очертанията му, все по-лъжлива себепредставата.

Големият, този на човеците, и малкият, моят си свят, едната реалност и другата се смесват в поетическото виждане на Букова. Войната, злото, насилието, дезинформацията, „стръвта на придобитата инерция“ и страхът от насекоми, „ужас от червеите“, тленността на тялото, крехкото и уязвимо човешко тяло. „Тялото с пречупен гръбнак, / влачещо се, / унизено“ в историята, но и моето тяло: „И болката някак си ме покани / да открия тялото си“. Бих нарекла тези прорязващи общата тъкан на стиховете лични моменти, моменти на уязвимост, на признание на страхове и болки „героизъм“, колкото и тази дума да не подхожда на стиховете на Яна Букова. Но способността да споделяш себе си е „героично“ човешко качество, мисля си.

„Черно хайку“ е сложна книга. В нея има множество препратки, исторически знания, факти от различни области на науката, политиката, литературата. Има буквално и метафорично, има логика и интуиция, преодоляване на рационалното с ирационално, има преплитане на жанрови форми. Поезията в тази книга е и предложение. Да не оставяме сетивата и ума да се захаросват, да мислим, да се вглеждаме в света около нас, в нас самите, да се питаме, да сме яростни и да крещим, когато е необходимо да се крещи, да сме в празното на тишината, когато можем да си го позволим, да страдаме, когато там някъде, в една война, страдат и умират. „Черно хайку“ е и честна книга. Много честна. Във време на безчестие и лъжи.