Култура / Брой 3 (3016), Март 2025

„Няма нищо по-хубаво от физическата среща на хората. Да погледнеш другия в очите, а не само да се взираш в телефона си. Освен че предлагат филми, от които разбираш какво се случва по света, фестивалите са важни именно заради живите срещи. Напоследък сякаш забравихме какво е да седиш срещу някого и да разговаряш с него“ – казва в интервю за „Тагесцайтунг“ Тод Хайнс, председател на международното жури на Берлинале. И добавя, че е помолил организаторите на фестивала да не му дават предварителна информация за филмите. „Отказах да правя това, което прави обикновеният зрител на кино – прочита кой е снимал филма, кой играе в него, какви са отзивите, съветва се с приятели дори какво да гледа от стрийминг платформите. Сядах в тъмната зала и се оставях филмът да ме води.“

Не знам как Хайнс е приел цялата селекция на конкурса, но за мен имаше моменти на разочарование. Защото не само наградите, а и предварителният подбор очертава тенденции, търсят се важни теми или пък художествени предизвикателства. Тази година в конкурса имаше доста филми, които забравяш веднага. Освен това, с изключение на румънеца Раду Жуде и един украински документален филм, Източна Европа беше пренебрегната. Берлинале е замислен като мост между някогашния Източен блок и демократичния западен свят. Тази година се отбелязаха 75 години от основаването му, като годишнината беше отчетена с малка странична програма с филми от времето на Желязната завеса. В официалния конкурс обаче нямаше представителство на кинематографиите от Източна Европа. Разбира се, би могло да се каже, че след падането на Стената и особено след приемането в ЕС на повечето страни от бившия съветски блок разграничението е премахнато, но изборите в Германия показаха обратното: все още обществените процеси в политическите Изток и Запад протичат различно. Да се оставят филмите от тези страни най-вече за фестивала в Карлови Вари, не подхожда на същността на Берлинале. Освен ако с новата директорка Триша Тътъл тази същност не върви към основна промяна.

От неравностойната селекция, която Тод Хайнс е видял в тъмната зала, журито действително избра за Златната мечка най-доброто от доброто. Обикновено след обявяването на наградите тук-там из медиите се чуват недоволни гласове, този път такива нямаше. „Мечти“ – последният филм от трилогията, включваща още „Секс“ и „Любов“, на норвежеца Даг Йохан Хаугеруд, представлява сложен анализ на съзряването, първите любовни трепети, интимното им запазване и споделяне, превръщането им в литература, връзките в семейството, отделянето от него и осъзнаването на човек като отделна личност. Шестнайсетгодишна ученичка се влюбва в учителката си. Започва да си води дневник. Когато разбира, че любовната ѝ драма е достигнала до финала си, дава своите записки първо на баба си, после бабата ги дава на майката. Зрителят е воден от гласа зад кадър на момичето, като времевите пластове се разместват. Понякога разказвачката знае какво вече се е случило и връща действието назад, друг път не знае какво предстои и така създава напрежение. Така и не се разбира дали между тях се е случило „нещо“, или всичко е плод на въображението на влюбената разказвачка, изобщо играта между реалност и мечта върви по тънка линия, вие се като нишката на плетката на пуловерите, които учителката показва на момичето как се плетат. И така – от цялата история се получава книга, която е издадена. На момичето казват, че нищо не е изгубено, животът е пред нея, пак ще се влюби. Следва репликата: „Да се влюбиш нещастно, е банално. Да напишеш книга за това – също. Само не знам, ако пак се влюбя нещастно, пак ли ще трябва да пиша книга“. „Мечти“ е филм, който си заслужава гледането, направен е с чувство за хумор, нежност и дълбоко човекопознание.

Сребърните мечки като Голямата и Специалната награда на журито бяха съответно за бразилския The Blue Trail и аржентинския „Съобщението“. Режисьорът Габриeл Маскаро разказва за въображаема правителствена програма, според която възрастните хора биват изпращани в колония – от една страна, това се възприема като грижа за тях, от друга, да не пречат на младите, които градят бъдещето на страната. Така 77-годишната Тереза е уволнена насила от ферма за колене и дране на алигатори. Очевидно тази съвсем не привлекателна трудова дейност е давала смисъл в живота ѝ, който тя губи. Затова търси начини да се измъкне от системата. И успява за кратко благодарение на спестените си пари да пътува с лодка по Амазонка, отначало с лодкари, накрая дори сама управлява лодката. Тъй като е поставена под попечителството на дъщеря си и за всяко нейно действие, което изисква преминаване през гише, трябва разрешение от попечителя, накрая все пак служителите на системата успяват да я заловят. За краткото време на пътуването си обаче Тереза се слива с невероятната бразилска природа, където се чувства независима и щастлива.

„Съобщението“ на Иван Фунд също въздейства главно чрез природните картини, този път на Аржентина. Баба, дядо и внучка пътуват през аржентинската пустош и се издържат от дарбата на малкото момиче да общува с животните. Услугата, която предлагат на местното население, е момичето да разбере какво домашните любимци мислят за собствениците си. Не става ясно дали детето действително притежава подобна дарба, или всичко е измама, казва се само, че жените в рода са странни, научаваме, че майката на момичето е в психиатрично заведение. Красив филм, който доскучава, ако зрителят няма нагласата да гледа дълго време пейзажи.

Сребърна мечка за режисура взе китаецът Хуо Мън. „Да живееш земята“ е неговият втори филм, като първият също е бил на Берлинале, през 2018 г., но не в конкурса. Китай винаги е присъствал богато на фестивала, тази година в състезанието имаше още един филм от тази страна. „Да живееш земята“ е ясен, линеен, бих казала традиционен, но съвсем не лошо поднесен разказ за четири поколения китайци, които през 90-те години на ХХ в. понасят дълбоките социални и икономически промени в страната. От една страна, младите се запознават с вековните селскостопански традиции за обработване на земята, от друга, усвояват навлизането на новите технологии. Като трудовата дейност е придружена от всичко онова, което съставлява живота на човека – раждания, сватби, погребения.

След като преди четири години румънецът Раду Жуде взе Златна мечка, после оглави журито, сега се сдоби и с награда за сценарий, изненадващо и за самия него, както каза той, защото не намирал себе си за добър сценарист. Специално за „Континентал 25“ е прав, тъй като филмът се опира повече на импровизация и по-малко на твърд сценарий и съобразно тези условия е заснет с айфон. В него героинята, която е съдия-изпълнител, трябва да изгони от парното помещение на сграда бездомник, защото на това място ще се строи хотел. Но бездомникът се обесва на парното, жената се чувства виновна, търси съчувствие у роднини и познати, които обаче не я разбират. Липсата на емпатия, както и пълното разделение на обществото по всеки един въпрос са основното послание на този филм.

Австралийката Роуз Бърн бе отличена за най-добро актьорско изпълнение в „Ако имах крака, щях да те ритна“. Героинята ѝ е майка, която се бори за живота на болно дете, работи като психиатър, ходи на психиатър, съпругът ѝ не е при нея и не ѝ помага, на всичкото отгоре таванът на квартирата ѝ буквално се стоварва отгоре ѝ поради теч на горния етаж. Толкова много стрес, как да не искаш да ритнеш този несправедлив свят? Роуз Бърн заслужава своята Мечка. Наградата за поддържаща роля отиде при Андрю Скот от „Синя луна“ на Ричард Линклейтър, един от добрите филми, за които само това отличие е прекалено малко. Ако Берлинале бе запазило отделните награди за женска и мъжка роля, със сигурност втората щеше да отиде при Итън Хоук, който играе главната в „Синя луна“.

Сребърна мечка за особено артистичен принос получи френският „Ледената кула“ на Люсил Хаджихалилович (режисьорка с босненски произход). Красиво изглеждащ филм по приказката на Андерсен за ледената кралица, но столовете в киното трябва да са с лепило, за да се издържи човек до финала му.

Независимо обаче от недотам успешните филми присъствието на фестивал действително носи радост от физическите срещи и възможността да погледнеш света право в очите.

П.П. Без връзка с наградите: сред филмите, които не заслужаваха да бъдат в конкурса, имаше един със заглавие „Сигурният дом“, френски, разказващ за студентските протести в Париж през 1968 г. Макар че като цяло филмът беше недоразумение, в него имаше една забележителна сцена. Майката и бащата отиват на барикадите, детето иска да тръгне с тях, те го бутат обратно в дома на баба и дядо и казват: „Стой сега вътре на сигурно, ние отиваме да се бием за твоето бъдеще“. Запитах се дали това не е образ на всичките ни битки, предишни и днешни: да оправдаваме действията си с бъдещето на децата, които след време никак няма да са щастливи от тях. И да се окажем герои от кофти филм?