Култура / Брой 3 (3016), Март 2025

„Носталгично дивертименто“, спектакъл, посветен на поезията на Цочо Бояджиев, сценична адаптация Маргарита Младенова, сценография Ивайло Николов, музика Христо Намлиев. Програма „Незабрава“. Участват: Албена Георгиева, Антонио Димитриевски, Вяра Миланова, Димитър Крумов, Иван Николов, Лора Тенчева, Мартина Пенева, Мартин Проданов, Надежда Колева, Преслав Търпанов, Рашко Младенов, Стефани Андонова, Цветан Алексиев. Премиера 17 февруари 2025 г., Театрална работилница „Сфумато“

Труден за улавяне е поетичният спектакъл, крехък и ефимерен, той с чувствителна ярост открехва портите на позабравения, помътнял от днешното безсмислие смисъл. През открехнатия прорез е пусната червената нишка на преждата, за да помогне на препускащото съзнание да не загуби ориентира си, а да настига задъхания прочит на човешкото присъствие в небивалото място, наречено живот.

Полетът на „Носталгично дивертименто“ е основан на стиховете на Цочо Бояджиев с онази фина същност на приглушения тон, бледо туширан в контура на съществено състоящото се. Спектакълът е стъпил върху поезия, кодирала в себе си един малък Ренесанс, който преминава под знака на етични и естетически идеали, на хуманизъм, противостоящ на засилващото се варварство. В представлението на Маргарита Младенова са възпети всички феномени на вътрешния живот, очертани са „общите места“ на човешката душа, намесени са големите теми – любовта, самотата, смъртта…

Изпълнението на стиховете придобива тежестта на поставените „вечни въпроси“, излиза се от интимното и емоционално четене на поетичното творчество, разигран е монолитът на стихотворната форма, като в тази идея се съдържа начин на изразяване на общата философия за човека. Мизансценът на представлението е положен в зрителната зала – в коридорите на сценичните редове, асоциация за придвижването в коловоза на динамичната повторяемост на човешкото битие. Диапазонът на движението в пространството е насочил вектора си нагоре в опит да достигне възможно най-високата си точка на пребиваване. Метафорична и надграждаща общия смисъл на словесния материал е актьорската пластика. Хореографията е измъкнала действената основа на стихотворната форма, като са обиграни възможностите, които салонът предоставя. Особено находчив елемент за постигане на движението нагоре е поставената извън зрителното поле люлка, посредством която се развива динамиката в отношенията между персонажите. Актьорското изпълнение в представлението е сложна, хомогенна единност, привидно наситена с индивидуални присъствия. Трудна е задачата на изпълнението, поместило в себе си спонтанното моментно откритие и наред с това отстраненото, коментиращо себе си присъствие. Усетени са контурите на думите, положен е скелетът на диалога за големия смисъл. А наред с това сценичният свят е „нарисуван“ с импресионистична пастелност (сценография Ивайло Николов). Цветовете и формите са присъщи на мрамора, създадено е усещане за раздвижени скулптури, особено изразено през женските костюми и мекотата на падащите материи. Реквизитът е минималистичен, игрово обобщен и ненатрапчиво обяснителен. Към края на спектакъла сценографското решение е включило и мултимедийна част с фотографиите на Цочо Бояджиев, които не са оставени само като презентативни пана, а са вписани в сценичното действие. Подходът сгъстява усещанията, но без да изплува сантименталното. По-скоро се създава визията за затворена рамка на творческото присъствие на автора. Синтезът е намерил най-цялостното си проявление, компонентите са деликатно обединени, неотделими и съществени при осмислянето на цялото. И понеже поезията се родее най-силно с музиката, този елемент от спектакъла придобива незаменимост в моментното си осъществяване на сцената. Композираната от Христо Намлиев музика, изпълнявана от Рашко Младенов, насища пространството със съзвучни на скритите смисли тоналности, задава ритъма на словото и обогатява спектакъла с песенното изпълнение на някои от стихотворенията.

Дивертиментото е изпълнило естетическата си същност, душата е намерила отдиха от всекидневното в полета на вечното.

Заглавието е цитат от спектакъла „Носталгично дивертименто“.