Култура / Брой 3 (2956), Март 2019

Александър Гаталица, „Голямата война“, превод Таня Попова, ИК „Изида. Светлана Янчева“, 2018 г.

„Голямата война“. Така са наричали в Европа и по света Първата световна, докато не избухва другата голяма война, още по-страшната Втора. В случая „Голямата война“ е име на роман, написан от сърбина Александър Гаталица. Голям роман: на титулната страница между името на автора и заглавието стои: „Романът събитие в Сърбия – 29 издания за 6 години“. Миленко Йергович обаче, може би най-добрият хърватски писател в момента, в своя критически блог отбелязва, че романът не бил посрещнат с кой знае какво въодушевление от сръбските читатели. Ние няма да завиваме към тази кривина, няма да обръщаме внимание и на количеството издания, защото в изкуството на романа (за всяко изкуство!) е много по-важно качеството. А качеството на „Голямата война“ на Александър Гаталица според мен е изключително (неслучайно книгата е носител на наградата НИН за 2012 г., най-голямата литературна награда в Сърбия).

Прочее мисля си, че роман, описващ едно от решаващите събития на ХХ век, ако не и най-решаващото, е орисан да порасне в събитие. Три империи изчезват след края на Първата световна, три революции избухват; а в България за първи път войници обръщат оръжие срещу собственото си правителство, слагайки началото на продължилата цели 25 години необявена гражданска война. Изобщо световен конфликт, нищо не разрешил, но оплодил бъдещето с още по-гибелни конфликти. Пол Кенеди, изследователят на възхода и падението на Великите сили, смята, че именно годините 1914–1918 определят картата на днешна Европа, поради което (твърди) Първата световна имала много по-ключово значение за процесите, развили се на континента, отколкото Втората (ние от Източна Европа, изтърпели комунистическо-болшевишкия тоталитаризъм и „развития“ социализъм, тук му намигваме – има ли корабче? – заради това убеждение). Макар че, от друга страна, може и да е прав: разпадът на Австро-Унгария води до създаването на първоначално три, а днес вече четири независими държави – Австрия, Чехия, Унгария и Словакия. Прибавяме към тях разкъсаната до 1914 г. между три империи – Австро-Унгарската, Руската и Пруската, многострадална Полша и ето как пред очите ни израства Вишеградската четворка (на която Австрия безспорно симпатизира и към която по вътрешна нагласа я тегли), прокарваща в момента европейска политика – доста инаква от оная, която изповядват Франция, Германия и страните от Бенелюкс. В Европа, струва ми се, винаги са можели сравнително отчетливо да се откроят няколко зони на социо-културно-манталитетно своеобразие: естествено, Балканите – този европейски регион, който е в същото време вътрешният, близкият Друг на Европа; толкова различните от Балканите скандинавски страни, които нито ни разбират, нито пък ние ги разбираме (охканията и ахканията по повод заплахата за децата (ни) в Норвегия са пореден пример); о(бо)собената Великобритания, която сега се гърчи, паднала в собствения си капан за британската изключителност; медитеранска Европа с Италия, Испания, Португалия, Малта, Кипър, донякъде Гърция, донякъде Франция; централната ос Франция (на официално ниво) –Германия и гравитиращите около нея Ниски земи, Фландрия, Валония, Люксембург и други присъдружни; и накрая Средна Европа с отломките от владенията на Франц-Йосиф I, император на Австрия, крал на Унгария, Бохемия, Хърватия, Галиция и Лодомерия, Велик херцог на Краков. В днешна „обединена“ Европа всички те се опитват по някакъв начин да намерят общ и взаимно приемлив modus vivendi на съвместно съществуване с различията и противоречията си – къде по-удачно, къде не чак. Преди 100 години обаче такъв modus vivendi не е открит (а и никой не е търсил) и започналата като европейска Голяма война завършва с крах на/за целия континент – не единствено за победените (сред които и ние, българите), а и за победителите. 

Завършва с крах и за хората на Европа, за изгубените обикновени хора на Европа. Именно техните злощастия, злощастията на обикновените хора, показва Александър Гаталица в „Голямата война“ чрез съдбата на близо стотина герои: от напълно неизвестни за историята като съдържател на публичен дом в Белград, модистка на германските войски, окупирали сръбската столица, руски лекар, загубил съпругата си в безстрастната баталия, турски продавач на подправки, който по това кои от тях се купуват най-много, съди накъде върви светът – към зло или към добро; през фигури икони на авангарда като Гийом Аполинер и Жан Кокто (както и споменатия, но непоявяващ се Пикасо, когото един германски летец неистово дири да убие); до държавни глави и победоносни генерали (трогателни са страниците за изгнания в Гърция престарял крал Петър I Караджорджевич). Точно в характеристиките на героите обаче Миленко Йергович открива малкия кусур на романа: били предсказуеми и предвидими. Не на личностно, а на национално ниво: тук, смята хърватинът Йергович, сърбинът Гаталица би могъл да подкопае поне донякъде сръбския мит за Голямата война, ала не се осмелявал да го стори. И може би в това се крие една от причините българите едва да се мяркаме в книгата (сърбите не воюват с дребосъци, само с големи империи) – веднъж превземаме Ниш, втори път сме разбити при Добро поле. Но епизодични герои или не, сме също тъй потърпевши от касапницата, колкото всички други индивиди и нации, описани в романа: „Голямата война“ все пак няма за цел да изчерпи всичко, станало в ония безумни години, иска единствено да покаже година по година лудостта, обхванала човешкия род и хвърлила го в окопите на Западния и Източния фронт, по фронтовете на Дойран и на Дарданелите, в крушенията на „Лузитания“ и на Ютландския бой. Разказва ни Гаталица за свирепата научна добросъвестност, с която Фриц Хабер разработва отровния газ, получил по-късно името си от мястото, където е използван за първи път – иприт; за високомерната идиотщина на генерал Владимир Сухомлинов, отказал да оборудва руската армия със съвременно въоръжение; за сластните извивки на Мата Хари (Маргарета Гертруда Зеле), неуспели да я спасят от разстрела край Венсан… 

Преди време по повод на стогодишнината от началото на Първата световна издателство „Ера“ публикува две изключителни книги: „Тримата императори“ на Миранда Картър и „Лунатици. Как Европа прекрачи прага на Първата световна война“ на Кристофър Кларк. За жалост все още никое издателство не се е сетило за трудовете на една от най-интересните изследователки на периода Барбара Тъкман (Barbara Tuchman) The Guns of August („Оръдията на август“) и The Proud Tower („Гордата кула“). От многото книги, прочетени от мен за Голямата война, три са ми оставили неизгладими впечатления: разбира се, „Приключенията на добрия войник Швейк“, след това „Битката: красота и печал. Първата световна война в 212 кратки глави“ на шведа Петер Енглунд (УИ „Св. Климент Охридски“, 2015) и „Голямата война“ на Александър Гаталица. Последните две си приличат – разказана е епопеята през очите на малките хора: онези, които лежат в кални окопи, хапят ги ненаситни дървеници, а те си угаждат със затлъстели плъхове. Разликата е, че ако при Енглунд всичко е на документална основа – писма и дневници на участници в кланицата, Гаталица си позволява и писателско въображение, което сродява романа му с магическия реализъм: облаче иприт долита до дома на Фриц Хабер и отравя съпругата му; самонаписващи се посмъртни пощенски картички от фронта; руски войници, които – ранени, рецитират преди края си Гьоте в оригинал, и немски, проговарящи на руски…

Смятам „Голямата война“ за едно от събитията в преводната литература на български; книга, която се чете в захлас, с упоение, в самозабрава… Някога, преди 100 години, предците ни до самозабрава са се сражавали; днес, след 100 години, потомците им четем в самозабрава за техните сражения. С надеждата никога да не ги повторим… Защото сме се поучили от тях, нали така? Нали така????