Култура / Брой 3 (3016), Март 2025

Наскоро се запознах с изследване, основано на официални данни, че в последните почти десет години (1 януари 2015–28 октомври 2024) на големия екран на второ място след филмите от САЩ (1095) се нареждат българските (435). Това е добра новина. Лошата е, че зрителите са десет пъти по-малко от тези на американските (САЩ – 32 204 357/България – 3 058 980, без резултатите на „Гунди – легенда за любовта“). На този фон за един месец на големия екран излязоха седем нови български игрални филма, като в две поредни седмици имаше по две премиери. През март са предвидени още четири. Тогава за каква криза можем да говорим? Още повече че безспорният успех на „Гунди“ със своите над 740 000 зрители доказва, че има публика за българските филми. Според данни, изнесени от изпълнителния директор на Националния филмов център (НФЦ), за миналата календарна година са разплатени реално 35 милиона лева. Тоест проблемът не е само и единствено в средствата. Тук не коментирам художествените качества на нашите филми, а проблемния им път към зрителите – от тяхното производство до разпространението. Човек дори да не е предубеден към седмото изкуство в България, лесно може да види отвъд филмите спорадичните драми и кризи, които съпътстват родното кино след началото на демократичните промени. Те, разбира се, не са изолирани, а са отражение на проблемите в целия ни обществено-политически и културен живот, но в киното, като популярно и обичано изкуство, те са твърде видими, а авторите им – уязвими под светлината на прожекторите и оценката на зрителите.

Последните три години кризата се разрасна заради перманентното блокиране на сесии и съдебните спорове, поради които десетки филми стоят на трупчета в очакване на по-добри времена. Тяхното спиране (справедливо или не) ощетява цялата общност, а много семейства остават без препитание. Всеки проект за филм (игрален, документален или анимационен), който кандидатства за държавно финансиране в НФЦ, се оценява от комисия, съставена от експерти, определени чрез жребий от регистъра на НФЦ. Всеки член на Националната художествена комисия, която оценява проектите, трябва да попълни формуляр, наречен „оценъчна карта“, и да постави точкова оценка по зададени предварително критерии, както и да напише мотивация от минимум 300 знака за всеки един критерий. Този документ се предава на секретаря на комисията, за да изчисли средноаритметичния сбор точки за всеки проект. Към крайния сбор се добавят и т.нар. служебни оценки (изчислени на базата на участието на авторите и продуцентите с предишни филми на национални и международни фестивали, броя зрители и т.н.). Това е накратко технологията на оценяване и класиране. Броят на одобрените за финансиране филми зависи от предвидените за конкретната сесия средства, а бюджетът, заявен от продуцента, бива одобрен от финансова комисия.

Къде са пробойните? Нека да започнем с блокирането на сесии в НФЦ, което в последните години се превърна в пандемия. Какви са първопричините за хаоса, в който периодично изпада българското филмопроизводство? Разбира се, всеки има правото да защитава законните си интереси, като се обърне към съда. През годините е имало множество опити за ограничаване на това право, но те са парирани, защото са противоконституционни. Тъкмо с това си право продуцентите, несъгласни с резултатите на Художествената комисия, ги атакуват в съда. От друга страна, не бива да се подценява и злоупотребата с това право. Когато се упражнява недобросъвестно, това вече е злоупотребата с правото. За съжаление, някои продуценти се възползват от него не за да търсят справедливост или да коригират процедурни грешки, а за да забавят вземането на решения и да упражняват натиск върху администрацията на НФЦ. Понякога отношението към създадените правила е различно според интереса. Когато продуцентите не печелят с проекта си, атакуват недостатъците в законодателството, но когато печелят финансиране, удобно забравят за тях. Има частни интереси, които често се прикриват и представят като принципни разногласия или проблеми на гилдията. Това създава фасада на легитимност и същевременно маскира егоистични мотиви. Уместен е въпросът, който поставят някои колеги: защитават ли се принципни позиции, или става въпрос за стремеж да се спечели на всяка цена? Друг проблем, който провокира брожения във филмовата общност, са т.нар. служебни оценки. Според едни колеги тяхното въвеждане е положителна промяна в Закона за филмовата индустрия, защото дава относително обективна мярка за потенциала на режисьора да създаде стойностно произведение на изкуството въз основа на предишните си постижения. В нея обаче е залегнал и успехът на продуцента. Макар и логичен (все пак продуцентът прокарва проекта, търси и намира финансиране), този критерий недобросъвестно може да повиши риска от изкривяване на конкурентната среда. Чрез поставянето на акцент върху резултатите на продуцента системата може неволно да създаде привилегирована категория продуценти, ограничавайки възможностите на останалите и принуждавайки потенциално авторите на филми да се обръщат към малка избрана група продуценти, за да повишат шансовете за финансиране за своите филми. Други колеги са на мнение, че със служебните оценки се ощетяват продуцентите, които държат на зрителския потенциал на своите филми, за сметка на фестивалния. Това доведе до ново безсмислено разделение сред колегите – почитатели на „фестивалното“ (арт) кино и такива, които създават зрителското (комерсиално) кино. Дори миналото лято, за да потуши страстите, тогавашният министър на културата Найден Тодоров (в разрез със Закона) предложи да има две отделни писти за финансиране на филми – зрителски и арт филми. Не съм убеден, че има автори, които не биха искали техните филми да се гледат от възможно най-много зрители. Това е част от професионализма. Вярвам, че повечето колеги желаят да разкажат историята, която ги вълнува, с езика на киното. Фестивалната селекция също е важна, защото авторът е окрилен с професионална оценка, контакти и достъп до международния филмов пазар.

Друг сериозен проблем според мнозина колеги (за който има, общо взето, единно мнение) е промяната в Закона, според която членовете на комисия предварително оценяват филмите, а три дни по-късно се събират само за да съобщят мотивите си, без да има реална дискусия. Това обсъждане е напълно безсмислено, защото членовете нямат право да променят оценките вследствие на конструктивна дискусия и обмяна на мнения. Идеята на промяната беше да се спре порочната практика недобросъвестни членовете на художествените комисии да се договарят в полза на конкретни проекти вследствие на натиск, приятелски кръгове или неморални и користни подбуди. Сега обаче липсата на дебат между оценителите и това, че резултатът е отразен в оценъчните карти, създава друг порок в процедурата. Критериите за оценки също са важни. Пропуск в правилата е липсата на достатъчно тежест при оценяването на проекти, които вече са си осигурили финансова подкрепа от фондове в Европа или имат осигурена дистрибуция в чужбина, особено на големи пазари. Както и подкрепата за автори, които са във възход и не бива да бъдат спирани, както повелява добрият културен мениджмънт. Преди последните промени в нормативната уредба при изчисляване на средноаритметичната оценка се премахваха служебно най-високата и най-ниска оценка, за да може справедливо да се осредни крайният резултат. Това правило отпадна и днес това провокира множество конфликти (включително и на интереси), последният от които получи шумен медиен отзвук, предизвикан от продуцентите Иван Христов и Андрей Арнаудов по повод на техния проект „Емил“.

Банката (регистърът) с експерти също е опорочена, защото има оценители, които само формално отговарят на изискванията на Закона, в който ветрилото е твърде широко разтворено с цел криворазбрана демократичност. Между тях лесно могат да се различат колеги без нужния ценз, професионален опит и критерии за оценка на филмови проекти. Тук могат да се добавят и проблемите с разпространението и показа на български филми в една непосилна конкурентна среда, с неразвитата инфраструктура, която лишава малките градове от достъп до кино. Липсва и достатъчно грижа за разпространението на анимационни и документални филми.  

Повечето от споменатите проблеми и още много други изискват дебат и внимателно обсъждане от всички аспекти, за да се постигне най-доброто решение от гледна точка на професионалния и обществения интерес. Дали може общността да се обедини около каузата на българското кино, каква точно е тя и има ли изобщо общност? Къде тук е Министерството на културата, което сякаш стои настрана и очаква проблемите да се разрешат от само себе си? Мисля, че не е ясно какви са неговите приоритети не само относно развитието на киното, но и на културата ни като цяло.

Вероятно поляризирането в общество по естествен начин рефлектира и върху филмовата и културната общност и среда – това може да се опише със заглавието на филма на Вернер Херцог „Всеки за себе си, Бог срещу всички“. Докато филмовата общност се раздира от конфликти, на големия екран постепенно се появят квазифилми, които запълват създадения вакуум и формират нова публика…