Култура / Брой 3 (3016), Март 2025

С проф. Пламен Антов разговаря Антония Апостолова

„Чистият симптом на всеобщата инфантилизация. Ето го беса, който най-сигурно води нашата цивилизация към пропастта. Защото какво може да се очаква от същество, чийто битиен хоризонт е „да се забавлява“

Да започнем от „теорията на жанра“ (знам колко настоятелно разсъждавате върху това във „Фрагментът, фрагментарно“, „Ерго“, 2020). Текстовете в най-новия ви сборник „нагоре по реката назад“ („Жанет 45“, 2024) са максимално оголени откъм сюжет, за разлика например от предишния ви сборник с разкази, и максимално натоварени идейно. Как да ги определим анотационно, като „за пред читателя“: пъте-писания, философски диалози, друго? Или смисълът е тъкмо в това едновременно жанрово отдалечаване?

Въпросът наистина е важен; и съвсем подходящ за начало. Понеже стана дума за фрагментите, там има, струва ми се, и такъв: как жанрът (или името в по-широк смисъл) отнема уникалността на именуваното. Най-примитивната версия отново, за пореден път, ни дават масовите медии и Холивуд: сигурно сте забелязали как по телевизиите всеки филм е означен по някакъв строго определен начин (точно така – анотационно, както казахте вие). Вкаран е в някое от квадратчетата на една доста бедна номенклатура: ако не е „екшън“, то ще е „драма“ или „мелодрама“, плюс още едно-две. И там, в тези няколко прокрустови квадратчета, е всичко – не само Холивуд, но и Тарковски. А всичко интересно започва тъкмо оттук нататък – онова, което не се побира, стърчи.

Та подобна роля в литературата играят жанровете. Жанрът е огромен теоретичен проблем; и той действително ме занимава в чисто изследователски план. Най-много ме занимава жанрът на романа – комай единственият, в който практически, като писател, не работя. Не знам дали е случайно, или има някаква дълбока зависимост. Но истината е, че не ми е интересно да напиша роман. (Със сигурност значение тук има и неговата комерсиалност – казано изобщо, извън собствените качества на конкретната творба, а като жанр, който минава за „най-четивен“, „най-касов“; особено пък днес, в ситуация на хегемония на масовата култура.)

На мен ми е интересно да вървя към романа отдолу, откъм сборника с разкази, но някак си да оставам на крачка от постигането му. Да не го достигам. Само един пример от последната книга: част от смисъла на разказа „Пътят към Дамаск“, кодът за разшифроването му, е в следващия разказ, въпреки че нямат нищо общо помежду си (освен че и двата са „пътеписни“ в най-чист вид, т.е. разказват напълно реални случки). А той от своя страна със самото си заглавие подготвя следващия. И двата последни сборника с разкази, които вие познавате (но и предишният – „Граници на забавяне“, 2013), са такова вървене-недостигане към романа, т.е. изграждане на едно цялостно, мрежовидно „вътрешно пространство“, с множество – видими и невидими – връзки, които го свързват и крепят. Но все пак да е така, че да остава незавършено. Да има достатъчно простор читателят да продължи на собствен ход в една или друга посока. Всяка по-плътна, по-сигурна цялост се саботира. Винаги съм уточнявал, че аз не съм автор на сборници с разкази или на стихосбирки, а на книги. Според мен и трите ми книги с разкази са съвсем различни помежду си – това, което бих казал за „нагоре по реката назад“, няма да е валидно за „Голямо червено слънце…“ или за „Граници на забавяне“, поне в моите представи. Това са напълно различни, самостойни поетики (доколкото мнението на автора тук изобщо има значение). Същото се отнася и за книгите ми с поезия, които не са стихосбирки.

Що се отнася до „нагоре по реката назад“, една от целите ми беше да саботирам напълно, по всякакъв възможен начин, обичайната представа за разказа като жанр.

„Това е само половината от истината“ е фраза, която в различни вариации се повтаря неколкократно в сборника, превръща се в своеобразно мото. А другата половина? Защото сякаш самият читател е топката в този пинг-понг, сам той не може да вземе решение зад чия категоричност вътре да застане. (Другаде и без това пишете, че при истината имаме един безкрайно обратим процес, че „всяко нещо се определя само откъм/чрез собственото си противоположно“…)

Да, лайтмотивните прозвънвания са част от този тип симфонично структуриране на книгата, което за мен е важно… Аз мисля, че читателят не трябва да бъде оставян в състояние на увереност… Дано да не прозвучи високомерно, но аз действително вярвам в релативността на всички граници вътре в една творба – включително и тази между автора и читателя. Самият аз, докато пиша, в процеса на писане, непрестанно се поставям в позицията на читател, т.е. оставям се да бъда изненадван от творбата. Това ми е интересното. А тя, Творбата, нехае за всякаквите квадратчета и етикетчета.

Впрочем метафората в заглавието на един от разказите (което вие цитирате) означава горе-долу точно това: спонтанната, интуитивна, подрационална реакция. (Случайно ли азиатците са най-добри на пинг-понг?) Не смятам, че изобщо има някаква обективна, „в себе си и за себе си“ истина; всичко е някъде там, в „между“.

Как този релативизъм е съзвучен с днешната постистина, с истината (особено в социалните медии) просто като нечия гледна точка или емоция?

Мисля, че това са различни, несводими и дори противоположни неща. Известно е, че нямам никак високо мнение за медиите, още повече за „социалните“. Опитвам се максимално да оставам извън тях. (Като казвам „известно е“, имам предвид не само, че е известно на близките и приятелите ми, а също, че е специално дискутирано и във „Фрагментът, фрагментарно“, и в последната книга с разкази…)

При прочита на тези ерудитски, културно „обременени“ разкази ни се струва и че всеки жест и фраза представляват сами по себе си символ, препратка. Усещането е за задъхваща се читателска недостатъчност, за невъзможност да се догони богатството от вложени смисли... А може би нищо от това го няма, може би става дума просто за „вечното скрито надлъгване между текст и интерпретация“?

Със сигурност и за това става дума, доколкото такова надлъгване е част от писането изобщо, от литературната игра. Какво е литературата, ако няма игра… Но да, може би точно в тази книга то е в малко по-голяма доза, част е от намерението на книгата. Както казах, едно от „авторските“ ми усилия тук бе да се разколебаят обичайните представи за разказ, за литературата като „външна“, формална жанровост и като „вътрешна“ същност, която в общия случай се крепи на фикцията. Тук „разказът“ едновременно е и пътепис, който разказва съвсем „истински“ неща, приключения, които наистина са ми се случили в определени места от географията. Но също така, в противоположна посока, е и сократически диалог… Първата (журнална, както се казва) публикация на един от разказите например бе в сп. „Философски алтернативи“, напълно според всички академични изисквания; впрочем самият разказ в заглавието си дискретно (но съвсем ясно за познавачите) реферира към един диалог на Хайдегер.

В джунглата, към изворите на реката, по незнайните пътеки на т.нар. от нас Трети свят, героят ви (вие) се опитва да излезе извън хронологичното време, да осъществи завръщането в абсолютната природа, сливането с дивака. Но този обратен преход, обраният кадър от цивилизацията/културата към началото/природата се оказва невъзможен...

Не, не мисля, че формулировката на въпроса е коректна: не аз се опитвам да се завърна в природата и да се слея с дивака, а и такова намерение изобщо отсъства в книгата. От една страна, налице е ясна, нарочна разлика между аз-повествовател и биографичен автор. И тази разлика е идеологическа, доколкото, от друга страна, стремежът е книгата да не дава отговори, а да пита. Да не се достига до крайни, еднозначни твърдения (независимо от личните пристрастия и каузи на писателя), а да се изпробват различни версии… Неслучайно диалогът, диалогизмът, дискусията е и формално изведен похват.

Но да спра. Рисковано е авторът да самообяснява намеренията си. Не че мнението му по принцип е меродавно; но все пак съществува риск така да предотврати далеч по-интересни прочити, които книгата обладава.

Има и друг риск: разсъжденията ми в момента биха били някаква бледа, анемична сянка, защото ще са лишени от обема – или холограмата – на цялата онази хоризонтално-вертикална свързаност, която съставлява „вътрешното пространство“ на книгата. Да, да допуснем, че всичко това, което вие предпоставяте във въпроса си, наистина е част от тревогата, от голямото питане или дори от терзанията на книгата; но то е там, вътре в нея. Да си представим книгата като джунгла – за да се усети джунглата, да се разбере истински тя (а не туристически), трябва да се премине през нея.

Но ако оставим настрана всички уговорки по-горе и ако все пак трябва непременно да се избере някой от етикетите, бих казал, че да, една част от проблематиката на книгата е екологична, ако в това понятие свързваме неща като „природа“ и „Третия свят“: невъзможният копнеж по завръщането към изгубената невинност на белия западен човек, но и вината – white man’s burden, както казва Киплинг…

Несъмнено в тези разкази е много ясна дистанцията между белия, западен човек и онова, което смело, директно все още наричате „дивака“. Валидно ли е, не стои ли остро и старомодно днес това колониално понятийно деление (почти носталгично – справка, някогашната ни юношеска литература). Нима не казвахте и досега, че „първа грижа на свободния човек трябва да е изплъзването от всякакви етикети“?

Наистина ли в това „все още“ звънти упрек в престъпване на някакви правила за „политическа коректност“? Знаете ли, много от онова, което ни се струва „старомодно днес“, ни е користно внушено като такова тъкмо от властващия дискурс, в случая – от неолибералистката идеология, която по този начин се освобождава от вината. Известно е, че едно от най-ефикасните средства за власт е езикът: именуването и още повече преименуването – смяната на етикета. В личен, сантиментален план аз съм на страната на дивака срещу белия човек. (Директно съм го заявил в изследването за Емилиян Станев и Хайдегер; самото то цялото е разгърната аргументация на това.)

Но книгата не е сантиментална. Книгата, разбира се, борави с уедрени категории. „Дивакът“, това просто е радикалният „друг“ на западния човек, с всички насрещнообратими релативизации, които са исторически и културно възникнали (и често размиват напълно чистотата на двете фигури, която може да е само идеална). Онзи, когото не разбираме, с когото обитаваме паралелни светове, и то въпреки глобализацията, която е работила в продължение на няколко столетия под формата на колониализъм (а днес още повече). Мога да ви дам множество – и безкрайно интересни – най-конкретни примери от емпиричната етнология. Впрочем такива има и в книгата, например в двата едноименни разказа – и в едната посока, и в другата: как индианците рисуват човешко лице например; или как започват да събират боклуците си… Но мога да ви дам и други премери, от които косата ви просто ще настръхне.

Окей, да започна от началото: „дивакът“ е преди всичко културна фигура – просвещенска утопия. Още от Монтен насетне. Идеализационната инерция е дълбоко залегнала в самия генотип на собствената ни цивилизация – именно като необходимата утопия: „дивакът“ като собствената ни контрапроекция. Има я и в българското ДНК, у Паисий (писал съм много за това, вкл. и в последната си книга „Любов и отечество“, 2024). Но макар че самият аз отчасти го правя, тя – фигурата на дивака – не бива да се идеализира. Чистият, незамърсен дивак е чудовище.

Такава, чудовищна, е и чистата природа – джунглата. Ако перифразирам един философ – Томас Нагел, бих казал, че ние изобщо не сме в състояние да си представим света, който той, дивакът, обитава: да си го представим като неговия свят, който да не е някаква обратна проекция на нашия. Не сме в състояние да предвидим реакцията му, ако го срещнем сами на пътека в джунглата – по-скоро бихме предвидили тази на тигър, отколкото неговата. Именно защото изглежда, че той е по-близо до нас от тигъра; но тъкмо в тази близост е същинската отдалеченост (както би казал един друг философ).

Наистина бих могъл до утре да ви разказвам конкретни туземни обичаи, които ще ви ужасят. Тук нашите скудоумни западни клишета за „политическа коректност“ и т.н. изобщо не работят; те работят само в балона на собствения ни свят, на собствената ни култура (впрочем все по-бюрократизираща се днес). Но това, че е „наша“, не я прави по-„легитимна“ от всички останали.

Моето усещане бе, че докато много други книги за срещата с „другия“ я сантиментализират и привидно я осъществяват (може би отново в един бял жест на благосклонна снизходителност), то у вас определено това не се случва. Егоцентричността на това пътуване е видима… но също така видима е и (в един от разказите, с уж изтървания полет) поразителната уязвимост и беззащитност на западния човек...

Стремя се единствено към безкомпромисна честност. Освен това имам инстинктивна, органична непоносимост към всички конюнктури. Аз съм най-неприспособимият човек на света (което не значи, че не ми се налага да правя компромиси; живеем в общество, овързани като Гъливер с хиляди невидими въженца). Искам да кажа, че мащабът на несвободата е много по-голям и много по-незабележим. Неясна е границата между „своя“ и „другия“ свят.

И тук правя голяма елипса, за да отговоря на конкретния въпрос: човекът винаги е беззащитен, уязвим в нечий чужд свят… Но в конкретния случай (а тъкмо това е особено показателно) беззащитността е в една междинна зона, която не е ничия, а точно обратното – двойствена: когато „нашият“ свят е полуусвоен от „техния“ и вече не е нито единият, нито другият. Именно в това полу-състояние се намира огромната част от света – състояние, което обикновено мислим под знака на глобализацията…

Проблематизирате многократно идеята за автентичността – автентичността като продукт за консумация от западния турист, изпаднал почти в зависимост от нея, настояващ да я открие на всяка цена, да бъде пътешественик off-the-beaten track. Абсолютна илюзия ли е това? Какъв собствен „статус“ вижда пътуващият в това самоотлъчване от тълпите туристи?

Да, тук има едно нерешимо противоречие, double bind. (To е и предмет на специална дискусия в поне един от разказите.) Автентичността може да се съхрани днес само във вид на симулакър, но точно това означава, че вече я няма. От опит зная, че автентичността – във всякакъв смисъл – наистина е най-бързо изчезващата „стока“ („стока“, ако я мислим в този „туристически“ ракурс); изчезва буквално пред очите ни, за броени години. А това е нещо необратимо: първичната невинност (ако щете – и „дивота“) е единственото нещо, което, веднъж изгубено, не подлежи на възстановяване (нещо както дефлорацията). Цивилизацията, или нашето консумативно общество, може всичко да произведе, но не и изгубената невинност. Не и природа, след като веднъж тя е унищожена. Както и да се опитва, кавичките винаги ще стоят от двете страни. Ще е резерват, а не природа. Говоря фигуративно, разбира се. Говоря за природата в широк смисъл – именно за „другия“ (това, което мисля като етно-природа и в крайна сметка – самата чужда култура като природа contra нашата „бяла“ цивилизация).

Книгата ви съществува около скелет от базови, архетипни дихотомии. Ако днес трябва да изковете една-единствена, която бележи съвременния ни свят/общество, коя би била тя? А един „бяс“?

Аз току-що очертах една, но тя съвсем не е единствената. (И да подчертая отново, че този симулакър няма нищо общо с така наречените „фалшиви новини“ – поредното клише на властващото статукво, което медийният слугинаж поддържа и което е в самото ядро на фалшификацията, най-перфидната част от нея.) Що се отнася до „един бяс“, знаете ли, ужасява ме изразът „да се забавляваме“: гигантска празнота, която назовава битийния (онтологичен) хоризонт на днешния бъдещ масов човек. Да, точно така: най-страшното е, че непрестанно – и все по-непрестанно – я чувам по всякакви поводи в невинните устица на дечица в предучилищна възраст. (Те са наистина невинни – чистите фигури на консумативното общество.) Чистият симптом на всеобщата инфантилизация. Ето го беса, който най-сигурно води нашата цивилизация към пропастта. Защото какво може да се очаква от същество, чийто битиен хоризонт е „да се забавлява“. Самоналагаща се е асоциацията с последните векове на Римската империя, преди да бъде разрушена от варварите. (От определена възраст насетне подобен скептицизъм е простим.)

Но ето… Казвате, че всяка книга трябва да бъде четена като приключенска. Защо? И ако представата за „приключение“ се променя с годините, кое представлява такова за вас днес?

Не отговорих ли вече: преминаването през една книга така, както се преминава през джунглата. Както Ореляна е преминал през нея – за пръв и единствен път.

Бихте ли се съгласили, че именно най-баналното (не е ли смъртта?) е материалът за високата литература, за най-големите ѝ прозрения и постижения?

Ако наистина смъртта е най-баналното – да, бих се съгласил. Да си спомним само „Смъртта на Иван Илич“.

Казвате, че има два вида автори – които вдъхновяват и които отегчават; наивни и хитри. От кои (бихте искали да) сте?

От третия вид – това е инстинктивният ми отговор (от типа пинг-понг).

Често напоследък става дума за това, че важният днес е не литературният текст, а личността на автора. Авторът като „изпълнител“ на своята творба, като импресарио, сводник, шут… На този фон какво е „успехът“ и какво би трябвало да бъде?

Имате предвид т.нар. нов биографизъм след края на структуралистката хегемония на Текста. Всичко това би било добре, ако не е поредното, неизбежно, разбира се, квадратче. И още повече, ако зад него не прозираше клоунското, силно гримирано лице на автора: в едно консумативно общество, което има съзнание за това и цинично, безсрамно се самоманифестира като такова, разбираемо е и той, авторът – реалният писател – да заиграе играта. Би било лицемерно, ако кажа, че успехът не е в това да те показват по централните масмедии. Но личните ми симпатии са на страната на отшелниците. Обичам старите отшелници мизантропи: Чоран, Хайдегер, Витгенщайн, Толстой.

Има значение кой те харесва, пишете. Ако в една от така модерните класации на книжарници, библиотеки и прочее редом един до друг по читаемост стоят (според литературно-критическия консенсус) създател на пределно масова, евтина проза и създател на най-висока проза, какво говори това и за единия, и за другия?

Единият възможен отговор е: нищо лошо; баланс, който все пак е оптимистичен. Но в личното си качество на автор бих се обезпокоил, ако видя своя книга да се продава не в „Български книжици“, а в някой мол, наред с пъстрокори женски четива и чиклит.

Кое впрочем определя „масовостта“, как го разбирате? Твърдите, че рядко харесваме нещо, което всички харесват, но може би бихме харесали същото нещо, ако не знаехме предходния факт…

Да, така е. Ала мига, в който го узнаем, инстинктът за самосъхранение се задейства… Но ми е неловко да влизам в ролята на интерпретатор на собствените си фрагменти. Най-малкото защото според моето определение (колкото и хлабаво, убягващо да е то) добрият фрагмент е незавършен, ако му липсва парадокс, ако не се самоотрича. В този смисъл той не подлежи на коментар – „по дефиниция“.

Надценени или подценени са читателите? И изпитвате ли нещо към тях в ролята си на автор?

Читателят е сложен вид животно. Има поне два вида читатели, да ги наречем идеален и емпиричен. (В момента импровизирам безотговорно, на базата на собствения си опит, не възпроизвеждам умни теории от рецептивистката естетика.) Първият съществува или не съществува, докато писателят пише. Той е по-скоро една литературна функция, какъвто е и авторът, и в този смисъл ми е интересен; както казах, сам обичам да се предрешвам в него. Вторият се появява, след като книгата излезе – стане пазарен факт, дето се вика. Към него мога да изпитвам само уважение и благодарност.

В разговора ми с Мирча Картареску той сподели, че писателите са загубили своя рай. Вече няма литературна история, литературно безсмъртие. Никаква надежда един автор да оцелее след поколението, света, епохата си. Споделяте ли това мнение?

Напълно съм съгласен с Картареску, дори повече. Имам – не усещането, а непоколебимата убеденост, че писателят е трагична фигура (а онзи, който не е, е само гримиран имитатор). Че всички ние, които се сражаваме на границата с безграничното и така нататък (blah-blah), сме последните от един изчезващ вид – на така наречения „висок“ интелектуалец, който трябва да е „външното“ (мета) съзнание на едно преживящо народно тяло. Имам една поема, „Орфей, или самотата“, където съм се опитал да разкажа това съзнание; да го разкажа без мрънкане и угнетеност, като ясна неизбежност.

Можем ли да открием днес апофатични изразители на колективния/народен дух (по един ваш фрагмент)? Хрумват ли ви имена?

Да, хрумват ми; вече споменах няколко. Рисковано е към тях да прибавя „живи“, от собствената ни реалност тук и днес, но ще го направя: Златомир Златанов.

Бихте ли казали, че в обществен план българите сме в състояние на непрекъснат ressentiment?

Да, бих. Понеже въпросът ви не предполага непременно обяснение, предпочитам да остана с тази констатация.

Феминизъм, ЛГТБ-дневен ред, глобализъм, американска so-called демокрация, политкоректност – отнасяте се към всичко това негативно, почти с погнуса. Изобщо към неолибералното общество като към враг на метафизичното. Пишете за „мекия, всекидневен тоталитаризъм на буржоазно-капиталистическата нормалност“… A в този смисъл намирате ли разлика например между самоцензурирането по времето на социализма и сега, по времето на cancel културата? Кое е „некоректното“ в днешната политкоректност?

Толкова съм разсъждавал наистина върху тези въпроси, че каквото и да кажа, ще изпадна в самоповторения. (Наскоро научих, че днешната наука – свръхбюрократизирана и тя, във вид на so-called наукометрия – си е измислила дори специален термин за това – „автоплагиатство“, и сериозността, с която бди около него, е най-голямото доказателство за това как абсурдът в собствената си смертелна сериозност става почти весел, съвсем весел.) Освен това темата е всеобхватна... Е, добре, ето един лапидарен опит за обхващане: в този филм няма каубои с бели и каубои с черни шапки. В едрия мащаб на нашия модерен свят отликите между „сега“ и „преди“, между едната и другата страна са само пренебрежими нюанси, и преди всичко ефект на идеологическа опаковка в езика. Не за нюансите трябва да е думата.

Войните днес… Кое всъщност предпоставя избора с кого да се идентифицираш, на чия страна да си, кого да припознаеш като жертвата/насилника? Възможно ли е мотивите за това да са само културни, философски, емоционални?

В този филм няма каубои с бели и каубои с черни шапки. Няма невинни, ако изключим, разбира се, хората, така наречения „малък човек“, който винаги, във всички епохи и всички геополитически контексти е неизменната жертва. Фронтовите линии не са по геополитическия хоризонтал; те са по вертикала. Идеологиите, независимо дали комунизъм, националсоциализъм, неолиберализъм, са еднакво брутални, няма „добри“ и „лоши“ тук. Дори екологичната кауза в сферата на политическата си употреба днес е компрометирана.

И ако нещо тук маркира фигурата на интелектуалеца (в същия онзи „висок“ смисъл, за който стана дума), това е да стои на равна, метадистанция. В свръхпозиция. Но отговорът никак не е лесен, еднозначен. Единственият почтен отговор, най-баналният – да останем винаги при по-слабия, при жертвата – често не върши работа, защото самият разказ (дискурсът), езикът, чрез който единствено можем да направим разграничението, не е прозрачен, неутрален, невинен; не е безкористен – това обикновено е идеологическият силно гримиран език на властващото статукво.

Според вас шейсетте са били последната героична епоха. Възможни ли са революции днес?

Отново ме биете с фрагмент от собствената ми книга. Ще отговоря с друг автоцитат – нещо, което другаде казах: всяко поколение има право на своята революция. Моето поколение имаше уникалния шанс да изживее своите „шейсетте“ през 90-те. Вярвам, че днешните млади хора също имат своя шанс. И че не ще го пропуснат – под една или друга форма. Това е оптимистично.

Лесният, ефектен афоризъм, акробатичният парадокс, мъдростта тип винетка – толкова се харчат днес. Какво бихте противопоставили на това?

Бих противопоставил дълбокия философски размисъл. Дълбоката саморефлексия. Говоря не във формален (жанров) смисъл, а в съдържателен. За да не бъдем лесно управляеми потребители на евтини манипулации и от едната, и от другата страна.

Впрочем и това е клише, което дали не тъкмо те, манипулаторите, са превърнали в такова?

Разказвате за впечатлението си от едно паметно честване на Малина Томова. Съвсем накратко: кой не искате да говори за вас, какво не искате да кажат след вас за вас?

Нямам такива илюзии – че някой изобщо ще говори за мен след мен. Но тогава човек тъй или иначе е безпомощен. Може да го защити единствено това, което сам преди това е написал. (Пак излезе патетично май…)

Наскоро се появи значим том текстове на проф. Людмила Стефанова. Преподавала е и на вас, нали? Дали личност като нейната не е била възможна именно във и поради онази среда, като нейно отрицание?

Странно е, че ме питате за проф. Людмила Стефанова (да, видях тома). Преподавател, когото изключително ценя – заради духовния аристократизъм, който стърчеше високо, високо над средата. А днес още повече стърчи.

В абсолютния шум на социалните медии, възможно ли е 4"33‘ днес – като състояние, като жест, като форма на съществуване?

Възможно е. Като личен избор – в крайна сметка, въпреки всичко, възможността на личния избор съществува. (Не говорихме ли за това през цялото време?)

Пламен Антов (1964, Монтана) е поет, белетрист, професор в Института за литература – БАН. Пътешественик. Книгите му с разкази са „Бягството на заека“ (1996, Свободно поетическо общество), „Граници на забавяне“ (2013, „Жанет 45“), „Голямо червено слънце, самотни електрически светлини“ (2019, „Ерго“) и „нагоре по реката назад“ (2024, „Жанет 45“). Последни книги с поезия: „Тотемът на вълка. Неполитическото“ (2013) и „Поетът е хтонично същество“ (2015). Автор на теоретични изследвания върху българския постмодернизъм (2010, 2016), Яворов и Ботев (2009), Емилиян Станев и Мартин Хайдегер (2019–2021), „До Чикаго и назад“ и „Бай Ганю“ (2021), „Любов и отечество. Изследвания върху българската възрожденска литература и култура“ (2024), както и на книгата „Фрагментът, фрагментарно“ (2022), отличена с Наградата на Портал Култура.