Култура / Брой 3 (3016), Март 2025

Йермина се прибра в апартамента, закачи старателно палтото си и седна на дивана. Поинтересува се как е минал денят му. Отговори ѝ: „Нищо особено“ и отвори бутилка вино. Седна до нея, подаде ѝ чашата. Тя плъзна крака си върху коленете му и каза: „Искам да ме заведеш в България. Искам да видя твоите паяци, твоите есени и всичко, което е било преди мен. Искам!“. И отпи дълга глътка. Той започна да масажира бавно ходилата ѝ, а времето лъкатушеше през пролуките, които не го задържаха на едно място.

Улица „Зелена“ стихваше, мъглата пълзеше, покривайки околните сгради като балдахин. Той протегна ръка към Луната, сякаш всичко беше на една ръка разстояние. Понякога, когато времето се разваля, планината изглежда толкова близо. Какво означава, когато Луната е близо?...

Йермина, загърната по халат, се изправи и застана до него на балкона. „Колко е студено – отбеляза тя, опряна на рамото му. – Не разбирам как можеш да харесваш студеното! И тази мъгла...“ Замълча, след което добави: „Писмото пристигна днес. Другата седмица заминавам за Дания. Ела с мен“.

***

Той завъртя ключа и прекрачи прага. Лампата освети коридора в топло жълто. Събу се и остави якето на закачалката. Миризмата на познато, на дом, го обгърна. Холната врата се отвори със скърцане. Всекидневната бе обзаведена със секции, които се издигаха почти до тавана, пълни с книги: Стайнбек, Достоевски, Балзак, Стендал. Малки книжлета с поезия – Ботев, Вапцаров. Телевизорът, покрит с каре, а над него – малки книжки от „Библиотека Галактика“. Във витрината блестяха като семейна реликва чашите за шампанско, завързани с бяла панделка – спомен от една сватба. Таванът бе бял, а орнаментите – гипсови. В центъра висеше полилей с бледорозови сфери, свързани със златиста спирала. Завесите бяха плътно спуснати. Той ги дръпна.

Балконът откриваше гледка към съседните блокове. Жената на последния етаж отново миеше прозорците. Поостаряла е и леко напълняла, но все още с пламъка на някогашната хубост. Над панелните блокове контурът на планината кафенее, прилича на гърба на мечка.

Часовникът на стената бе застинал около 7 часа вечерта. Всичко в този апартамент изглеждаше да е замръзнало около седем вечерта. Той посегна към библиотеката, изтегли „Фабрика за абсолют“. Спомените му оживяха – както тогава, когато пътуваше с нея до южния град. Извади от витрината шише с кехлибарена течност. Лъхна аромат на узрели сливи. Споменът от горещото лято премина в есента. Сливовицата на дядо му. Наля си в чаша, седна на фотьойла и загледа полилея. Отпи. Парливата течност го сгря и отпусна. Погледът му се спря на грамофона, покрит със сребърен прах. Два фотьойла, две табуретки. По стените – картини. Имитации на Шишкин. В ъгъла фикусът на баба. Листата му започваха да изсъхват, но растението бе издържало без грижи. Тапетите бяха разлепени, кафяви, с геометрични фигури. Атмосферата беше непроменена цели 30 години.

Той пусна грамофона. Прозвуча нежна италианска мелодия, не разбираше думите, но предположи, че се пее за любов. Винаги се пее за любов. Тази болка и радост едновременно.

Загледа се в ъглите на тавана. Висяха паяжини. Паяците – тези самотници, тези егоисти – можеха да чакат с месеци. Преди време наблюдаваше един паяк, който живееше на тавана омотан в своята самота. Самодостатъчен. Чудеше се кога ли ще му омръзне и ще го измете, но вместо да му досажда, паякът го успокояваше. Показваше му как да чака и да плете нишките на живота си.

Затвори очи. Един въпрос стоеше зад клепачите му. Защо не замина с Йермина?