Култура / Брой 3 (3016), Март 2025

125 години от рождението на Ханс-Георг Гадамер, един от най-значимите немски мислители на ХХ в. В интервю пред „Шпигел“, дадено след стотния му рожден ден, той говори за шансовете и ограниченията пред философията

Ханс-Георг Гадамер е роден на 11 февруари 1900 г. Книгата му „Истина и метод“, публикувана през 1960 г. (в превод на български от проф. Димитър Денков, изд. „Изток- Запад“, 2020 г.), е основополагаща за философската херменевтика през ХХ в. Основната тема на Гадамер е, че разбирането е изначално за човешкото битие, че е начин на съществуване за човека. Основният му интерес е насочен към античната философия и Платон, но също така и към Хегел, Хусерл и Хайдегер.

Херменевтиката възниква първо като учение за тълкуването на Светото писание, но през XIX в. тя значително разширява обхвата си: от тълкуване на текстове към самото тълкуване. За Гадамер езикът и светът са в същностно единство, ние разбираме света чрез езика. А разбирането според него винаги има структурата на разговор между партньори. „Само в разговора езикът е изцяло това, което може да бъде.“ Херменевтиката за Гадамер е изкуство и дори добродетел, изразяваща се в желанието за взаимно разбиране.

Ханс-Георг Гадамер е роден в Марбург, баща му е назначен през 1902 г. за директор на Фармацевтичния институт в Бреслау (днешен Вроцлав в Полша), където бъдещият философ прекарва детството си. Майка му умира, когато е само на четири години. Гадамер учи германистика, история, история на изкуството, философия в университетите в Бреслау, Марбург и Мюнхен. Ученик е на Николай Хартман и Паул Наторп. През 1923 г. посещава лекциите на Хусерл и Хайдегер във Фрайбург. Срещата с Хайдегер и неговата радикалност му е подействала като „пълно разклащане на твърде рано придобитото самочувствие“. Година по-късно започва да учи класическа филология при Паул Фридлендер, защото има чувството, че ще бъде задушен от превъзходството на Хайдегер. Трябва да си извоюва собствена територия, на която да е стъпил по-здраво от „този мощен мислител“. Хабилитира се при Хайдегер и Фридлендер в Марбург с труда си „Платоновата диалектическа етика“ и е избран за приват-доцент (1929). „Имаше хора, които умееха да разговарят с Хайдегер, аз не бях сред тях, можех само да се уча от него“, казва Гадамер десетилетия по-късно. За разлика от учителя си, той не е отдаден на нацисткия режим. Но не живее и във вътрешна емиграция като Карл Ясперс, за когото години по-късно, когато получава наградата на негово име, си спомня: „Развълнува ме най-вече хуманният тон на непринуденото му спокойствие“. През 1933 г. Гадамер е сред германските учени и преподаватели – над 900, подписали заявление в подкрепа на Хитлер, но като цяло остава аполитичен. През 1939 г. се премества в Лайпцигския университет, след войната дори става ректор, но за кратко. След като надеждите за демократизация на съветската окупационна зона се изпаряват, през 1947 г. той се премества във Франкфурт. През 1949 г. получава покана от Хайделбергския университет да заеме освободената от Карл Ясперс професорската катедра. Преподава там до пенсионирането си през 1968 г.

Херменевтиката, обича да казва Гадамер, е изкуството да можеш да грешиш, като се учиш от традицията или от своите събратя. И точно това продължава неуморно да прави: в разговори с колеги и студенти, в тесен кръг и по време на лекции. Винаги със стремеж към ясен изказ: „Аз съм против създаването на специален език, искам езикът, който обикновено използваме, да говори това, за което говори Хайдегер“. Умира на 102 години, през 2002 в Хайделберг.

Г-н Гадамер, как обяснявате на тези, които не са философи, какво всъщност правят философите?

Приблизително така: има въпроси, на които хората искат да имат отговори, но не могат да ги намерят. Суеверие е да се мисли, че тези въпроси могат да изчезнат с прогреса на науките.

Какви въпроси?

Много различни. За смъртта и раждането, въпросите на религията, но също така и други въпроси, например какво е съзнание. На този въпрос теорията на информацията не може да отговори.

Какви методи използва философията, за да разгледа споменатите въпроси?

Стремите се да убедите другия. Нарича се още реторика.

Но реториката не е философски метод, нали?

Не знам. Може всъщност да е единственият!

Много велики мислители – Платон и Имануел Кант например, не са смятали така.

При Платон бих си помислил така, но не и при Кант, разбира се. Ала дори и тогава щях да внимавам. Реториката като философски метод означава, че трябва най-накрая да се научим отново как да водим истински разговор. Това е много отговорна задача за философията. Разговорът предполага, че другият може да има право.

Има ли нереални очаквания към философията?

Едно напълно неоправдано очакване е, ако някой вярва, че философията може да замени определени науки, или ако смята, че тя трябва да даде нещо като обобщения на науките в светогледни представи. Би било още по-неоправдано да се мисли, че философията трябва или може да се превърне в наука. Доказуемостта по научен метод не е работа на философията. След Галилео Галилей нашата култура постигна безпрецедентен напредък в научното овладяване на природата. Сега тя си отмъщава, както се вижда от замърсяването на околната среда.

Какво може да направи философията в това отношение? Какво трябва да очакваме от нея?

Мисля, че една от големите задачи е да се научим отново да задаваме въпроси, да не приемаме всичко за установено поначало. При въпросите не трябва да се изхожда само от това да се получи важна информация. Думата „информация“ вече казва всичко: това е нещо, върху което не е нужно да се разсъждава повече.

Как хората могат да бъдат научени да задават такива основни въпроси?

На първо място трябва да се събуди потребност, любопитство. Това обикновено се случва най-добре при хора на възраст между 14 и 18 години. Вместо да регулирате всичко с правила и готови знания, трябва постепенно да събудите интерес към философската нагласа. От години изнасям лекции само пред горните класове в гимназиите и след това обсъждаме с учениците. Това е най-добрата възраст за достигане до хората.

Защо философията изглежда толкова абстрактна за обикновения човек?

Не знам изобщо дали това е правилна преценка. Дори хората, приемани за глупави, могат да имат съществени философски интереси ...

... но не и умения да отговарят на философски въпроси?

Е, философите го умеят дори още по-малко! Но поне могат да кажат защо не могат да отговорят на въпросите.

Въпреки това мнозина се страхуват от философията – защо?

Това е така, защото тя често е описвана като свързана с логиката теория на науките, като методология на науките. Това действително е много абстрактна област, като някои други. И обратното, всичко, което не е свързано толкова с абстрактност и прецизност, е определяно като „обикновена реторика“. Веднъж изпратих моя статия на един приятел, много известен физик, и после си я получих обратно. В полето на всяка трета страница пишеше: „Реторика!“. Това беше критика според него.

Имате ли нещо против логиката?

Не. Просто е погрешно логиката и научното мислене да се пренасят върху човешкия живот.

Защо?

Логиците трябва да приемат, че разговорите никога не протичат и не могат да протекат съвсем логично.

На какво се надявате самият вие във философията?

Би било много хубаво, ако най-накрая започнем да връщаме световните религии в разговора между нас.

Не очакват ли хората по-скоро нещо като заместител на религията? И не трябва ли философите да обяснят по-ясно, че тези очаквания са неизпълними?

Така е. От друга страна, може да се каже още нещо, а не само: „Не можем да знаем дали има Бог“ и т.н. Когато мисля за конфуцианците или будистите, съм в състояние да си представя, че с тях може да се говори за правата на човека. Или например да говорите за важността на религиозните ритуали, да се опитате да подобрите репутацията на ритуалите. „Ритуал“ вече е мръсна дума. Мисля, че това е нелепо.

Какво е значението на ритуалите?

Мисля, че ритуалите играят важна роля. Трябва да се извършват ритуали, за да се научи човек да мисли за важни неща като смърт или раждане. За да научи правилните въпроси. Точно както богословът прекарва целия си живот в съмнение. Той трябва да се научи да понася това.

Превод от немски Людмила Димова