С френската писателка Аниес Дезарт разговаря Тони Николов

„Да не си спомняш е мъчение, но всъщност напредваме чрез забравата. Животът ни е тъкмо такова изтриване с гумичка, за да стигнем до крайната точка. Представете си хора, изгубили паметта си – в катастрофа или в някоя война. Те имат своето „сега“, но нямат никакво „преди“. Много им е отнето, но и всякакви непреодолими болки от миналото са заличени. Писателят работи със забравата.“ Аниес Дезарт беие гост на Международния литературен фестивал в София през декември 2024 г.

В романа ви „Вечният годеник“ откриваме едно от най-невероятните обяснения в любов – при това от четиригодишни деца. Момчето казва: „Обичам те, защото очите ти са любопитни“. А момиченцето отвръща: „Не те обичам, защото косите ти са рошави“. Никога не бях чел такова обяснение в любов.

Споменът за този невероятен диалог идва от детството ми. Писателите често черпят от склада със своите спомени. Бях съвсем малка, може би четиригодишна, когато едно момченце, което беше влюбено в мен, ми предложи да се оженим, когато пораснем, но аз не бях готова на такава стъпка. Не го харесвах, защото имаше множество червени пъпки по лицето. И то плака, плака, плака… Това, което е смешно, е, че го срещнах след години и този вече зрял мъж изобщо не си спомняше за онова обяснение в любов. Аз си го спомнях много добре, помня го цял живот, а той напълно го бе забравил. Как е възможно това? С времето чувствата се заличават, но аз помнех колко съм била жестока навремето към него. Наистина е странно това.

Не е ли тогава „Вечният годеник“ една въображаема автобиография?

В някакъв смисъл, да. Използвам декори и ориентири от преживяното, от неща, съответстващи на моя живот. Има спомени от лицея, от квартала, където някога съм живяла. Но всичко останало е пълна измислица. Измислени са и основните персонажи, като в хода на разказа си фантазирах какво може да се случи с тях. Романът задава структурата на една биография, вътре в която всичко останало е въображаемо.

Ала коя е отправната точка?

Отправната точка е нещо трудно обяснимо, дори тайнствено. Бях в колата си, когато по радиото прозвуча песента на Жак Брел „Следващият“. Това е песен за един млад войник, озовал се в квартала на проститутките, който в един момент обаче се влюбва. Песента е тъжна и докато я слушах, все едно електрически ток мина през мен. Изведнъж видях този персонаж, който се превръща във „Вечният годеник“ в книгата и който впоследствие търпи всевъзможни обрати, но не си спомня своята ранна и детска любов.

„Вечният годеник“ е една бързо или бавно писана книга?

Зависи какво разбираме под бързо или бавно. По принцип аз пиша бързо. Но работата ми над романа ми отне година-година и половина, което в моето разбиране е доста ускорено писане.

Усещането е, че книгата е написана на един дъх.

Не пиша със скоростта на Балзак, нито имам неговата работоспособност. Понякога стоя пред празния екран, на който е само заглавието на книгата. Идеята за биографичната нишка е нещо, което значително ме улеснява. Знаете, че също така превеждам и книги, тогава се потапям в нечий друг свят. А тук аз карам локомотива, определям темпото и спирките по пътя. Тоест трябва едновременно да слизам от влака и да нося отговорност за самото придвижване, което не е лесна задача. През цялото това време използвам „уловката“ на автобиографията – като че ли всичко се случва на мен самата. Затова ми се иска да вървя по-бързо.

Докато четях романа, имах усещането за поставена „клопка“. Че от една страна, имаме описание на „паралелен живот“, а от друга – „двойствен живот“. Така ли е наистина?

Интересното е, че щом напиша една книга, преставам да я разбирам. Докато пиша, все пак си мисля, че съм донякъде наясно с нещата. Литературата е паралелен живот. Но аз винаги се доверявам на читателите. Нещо в мен ми казва какво съм написала, но понякога самата аз не съм наясно. Завърших „Вечният годеник“ и една моя приятелка, която е драматург, в свой анализ съзря връзки, за които не бях и подозирала. Нейният анализ бе насочен към времето в романа, което може да бъде изразено по множество начини. Времето, което започва, не е като времето, в което завършва една книга. Имаме едно въображаемо време, винаги изпълнено с надежда. Въображаемият живот на героите в романа е важен за читателя, тъй като извършва обрат в собственото му екзистенциално време. Така съпреживяваме живота на другите. Имаме безброй братя и сестри, четиринадесет рожби и т.н. Времето на романа е разширяване на човешкото семейство от незапомнени времена. Всички тези блянове и мечти конструират една форма на съпротива. Чрез нея се разкриваме такива, каквито сме.

Романът ви трудно може да бъде преразказан. И все пак главният герой – „вечният Етиен“, онова четиригодишно момче – разказва живота си на една почти непозната, която е някогашното момиченце. Не е ли това историята на една невъзможна любов?

Да, това е любов, невъзможна във времето. Онова някогашно момче не помни, затова и не може да обича, а момичето помни, но няма кого да обикне. Те се срещат вече като възрастни, като абсолютни непознати. Затова може би Етиен ѝ разказва живота си. Ето я и цялата невъзможност на любовта. В това има нещо трагично. Защото от целия този разказ става ясно, че той го прави егоистично, заради себе си, а тя е наистина привлечена от него. Изтъкани се много нишки, които просто не могат да получат продължение. Лайтмотивът на любовта е невъзможност във времето. Лайтмотивът на музиката е също много важен. Музиката е предизвикателството, с чиято помощ се разрешават множество въпроси в книгата. Музиката прозвучава и си отива, но оставя някакъв радостен акорд в душите ни. Музиката е израз на онова, което убягва във времето. Тя е „спомнянето“, онова, което противостои на загубата но паметта.

А паметта е нещо, което е едновременно и ресурс, и мъчение. Зависи как я използвате, как прибягвате до нея.

Казвате, че музиката играе основна роля в романа. В него има и двама герои с името Менделсон – Фридрих и Фани, брат и сестра, които са реални исторически персонажи. Дали става дума за игра на двойници в романа?

Братът и сестрата Менделсон са съществували реално. Просто за Фани Менделсон знаем съвсем малко. Тя е била много талантлива, но изцяло е останала в сянката на своя брат. Напоследък има едно движене за преоткриване на творчеството на жени композиторки. Организират се концерти и така можах да чуя творбите на Фани Менделсон, които ме развълнуваха истински. В романа ми, както казах, има музикална линия и много исках да вплета в нея Фани Менделсон. Слушах нейни композиции, също в колата, и си дадох сметка колко сила, колко мощ, колко носталгия има в нейната музика. Тази музика ми помогна по-добре да структурирам разказа си тъкмо с преливането на различни времена – със забавянето и ускорението. Понякога от трийсет минути музика се формират три страници в романа.

С музиката са свързани и множество загадки в романа. Така се появява персонажът на един световноизвестен диригент, който също има сериозни проблеми с паметта, което не му пречи да дирижира. Що за персонаж е той?

Съвсем реален герой. Един ден гледах документален филм за този диригент и останах смаяна. След тежка катастрофа той губи непосредствената си памет – за всичко, което го заобикаля. Всеки път, щом види жена си, има усещането, че я вижда за първи път, приветства я, разтапя се в любезности. В същото време той е съхранил в себе си цялото музикално богатство на класическата музика и си го спомня до най-малки детайли. Много ме развълнува това разминаване със света и реших, че трябва да го вмъкна в романа. То по някакъв начин съответства на „любовната невъзможност“ на главния ми герой. Интересуваше ме как един човек може всеки да ден да открива и преоткрива най-близките си, а и собствения си живот, без да пази впоследствие някакъв конкретен спомен за него. Представям си колко смазващо е това за близките на такъв човек, но в подобен поглед към света има нещо вълнуващо. Представете си само как той дирижира най-големите световни оркестри, как с лекота запомня и разчита нотите.

Същите проблеми няма ли ги и главният ви герой Етиен? Той също не си спомня детството си. Заличена е отправната точка на романа.

Да, има паралел в тази амнезия. И едва стигайки в края на романа, започваме да разбираме началото – както става в живота. Да не си спомняш е мъчение, но всъщност ние напредваме чрез забравата си. И животът ни е тъкмо такова изтриване с гумичка, за да стигнем до крайната точка. Представете си хора, изгубили паметта си – в катастрофа или в някоя война. Те имат своето „сега“, но нямат никакво „преди“. Много им е отнето, но и всякакви непреодолими болки от миналото са заличени. По някакъв начин това им помага да живеят. Писателят работи със забравата. И нашите персонажи са само мимолетни спомени.

Понякога е важно да можеш да забравяш – за да продължиш напред. Интересува ме статутът на паметта, който е толкова ключов. Защото много важно е да си спомняме – нали това е историята, но в същото време спомените не трябва да пречат на бъдещето, на нашето по-следващо развитие. Носталгията е чувство, което признавам, че не ме интересува. Струва ми се, че тя ограбва развитието, съсипва нашето бъдеще.

Затова пиша и книги за деца, които нямат дълги спомени. И не вярвам на хората, които настояват колко хубаво е било „преди“. Най-хубавото винаги предстои.

Вие сте авторка на 13 книги за възрастни и на 33 книги за деца. Като добавим към това есеистичните ви книги за Вирджиния Улф или Морис Сендак, театралните ви пиеси и преводите на френски на Алис Мънро, Ан Файн, Лоис Лаури, няма как да не повторя въпроса на един швейцарски литературен критик: Аниес Дезарт, остава ли ви време за сън?

Спя много, и то добре. Дори смених издателя си, защото имам още много планове. Да, пиша есета, превеждам, непръснато пиша за деца. Освен това много обичам да готвя. Никога не съм се оплаквала от липса на време. Умея да се концентрирам, обичам да съм сред природата. Явно работя бързо. Нямам бюро, пиша на кухненската си маса. Правех го дори когато децата ми бяха малки, отиваха и се връщаха от училище. Това никога не е пречило на работата ми. Винаги съм в книгите си. А когато си „другаде“, се пише най-бързо.

Последният ви роман – „Замъкът на рентиерите“ (2023), е посветен на старостта, героите са потомци на евреи от Централна Европа. Какво за вас означава да остарееш?

Старостта означава много, толкова много неща едновременно. Идеята дойде от съдбата на моите баба и дядо, евреи от Централна Европа. При тях се смесваха множество езици – идиш, заедно с руски и полски, защото в тази част на Европа границите са нещо относително. Когато бях дете, те решиха да си купят един малък апартамент в Париж и поканиха мнозина свои познати, също евреи от тази част на Европа, да се сдобият с апартаменти в същата сграда. Убедиха ги колко това е модерно, практично, как ще могат да си общуват на воля. Така тези възрастни хора наистина прекараха старините си в приятелска среда. Когато бях малка, това силно ме фасцинираше. Беше толкова различно от отчуждението, което съзирах другаде. И още нещо интересно: тези хора, поне за себе си, не остаряваха, те са гледаха с очи, с които са се гледали, когато са били на осемнайсет години. Бяха остарели, а сякаш си бяха съвсем същите. Споделяха спомените си оттогава и ги прехвърляха в настоящето. Непрекъснато си припомняха хора, които вече ги няма – кой кого е обичал, коя жена от кой друг мъж е била привлечена и т.н. Казах си, че ако старостта е това, ако старостта е да можеш да живееш заедно и да споделяш свободно, защо тогава да не живеем в общност.

Опитах се да прехвърля всичко това във въображението си и се получи този роман. Сигурно това е утопия, но се опитах да си отговоря какво е била старостта за тях и дали така са избегнали смъртта, оставайки във взаимните си спомени. Това беше едно особено минало, не беше бъдеще. Но пък тази старост беше прекрасна, за разлика от старостта, която плаши мнозина в нашите общества.

Открих в едно ваше интервю, че много обичате една фраза на Исаак Башевис Сингер – „В литературата, както и в сънищата, смъртта не съществува“. В това ли се крие надеждата?

Да, и затова пиша. Онова, което сближава литературата и мечтите е, че смъртта не съществува. Знаете ли, около моята къща на село има прекрасна малка градина, оградена от стени. Много я обичам, но невинаги имам време да постоя в нея, тъй като работя в къщата. Литературата е нещо подобно – тя е градината на мечтите. Тъй като пиша книги за деца, веднъж ми възложиха да напиша ловна история. Аз много мразя оръжията и нищо не разбирам от лов. Чудех се как да постъпя и тогава реших – ще избера гледната точка на заека. Ще покажа как изглежда ловът през неговите очи. Това ме освободи напълно и ловната история придоби плът.

Струва ми се, че съвременната литература е твърде скована от реалното, чувства се липсата на въображение. Щом всичко е пределно точно изобразено и разпознаваемо, значи магичното си е отишло, него вече го няма. А посланието на Сингер е литературата отново да започне да символизира надеждата.

Аниес Дезарт е френска писателка, родена през 1966 г. в Париж. Баща ѝ е родом от Либия, но израства в Алжир, майка ѝ е от семейство, което през 30-те години емигрира от Бесарабия. Завършва английска филология, превежда на френски книги на Вирджиния Улф, Алис Мънро, Лоис Лаури и Морис Сендак. Авторка е на книгите „Няколко момента на абсолютното щастие“ (1993), „Добрите намерения“ (2000), „Заместникът“ (2009), „В кафявата нощ“ (2010), „Това променящо се сърце“ (2015), „Замъкът на рентиерите“ (2023) и множество романи за деца. На български език е издаден романът ѝ „Вечният годеник“ („Ентусиаст“, 2022, превод Силвия Колева).