Култура / Брой 4 (3017), Април 2025

„Беше много магнетичен. Достатъчно е да размениш пет-шест думи с него, за да усетиш колко силно беше излъчването му.“ С арх. Венцислав Илиев, син на композитора Константин Илиев, разговаря Светлана Димитрова

Стогодишнината от рождението на композитора и диригент Константин Илиев (1924–l988) отмина, но събитията в негова памет продължават. В края на февруари се състоя среща в музея „Борис Христов“ в София, на която синът на композитора арх. Венцислав Илиев представи допълненото издание на автобиографичната книга на Константин Илиев „Слово и дело“, излязла преди година.

Изданието е обогатено и допълнено. Какво ново открихте и добавихте?

Първото издание е добре систематизирано. Сравнително малко е това, което допълних. Оригиналните текстове бяха запазени, сканирани и обработени. Печатното издание е дело на русенската фирма „Авангард принт“, която се справи много добре. Добавени са снимки от моя личен архив, коригирани са някои дребни неточности. Корицата е изцяло нова, тъй като предишната не ми допадаше. Това е малкото, което можех да направя за Константин Илиев. Идеята е на актрисата Мара Чапанова, съпруга на композитора Георги Тутев – приятел и съмишленик на Константин Илиев, двамата са родени през 1924 г. Творческите и човешки връзки на Константин със семейство Тутеви бяха почти всекидневни през 70-те и 80-те години – до смъртта на Илиев на 6 март 1988 г. Мара Чапанова ме подтикна да се захвана с второто издание. И така се започна – беше през август 2023 г.

Когато препрочитате текстовете, връщате ли се назад в годините?

Да, в тази книга е самият Константин Илиев. Той еднакво добре говореше и пишеше. Досега не съм срещал човек с такова дар слово, с убедителна и гладка мисъл. Това, което диктуваше, след това не се нуждаеше от поправки. Бях свидетел, когато се беше захванал с нелеката задача да пише монография за Лазар Николов. Казвам „нелека“, защото Лазар никак не е искал книгата да се издава. Защо? „Само той си знае“ – сподели тогава Константин и ходеше напред-назад в кабинета, диктувайки на съпругата си Валентина Илиева, а тя пишеше търпеливо и усърдно на машината. И всичко оставаше на листа почти без поправки. Мисля, че малко ползваше записки. Зная, че е имал дневници, които много ревниво е пазел. Не знам къде са тези дневници. Може би някъде се съхраняват, но не са в Националния държавен архив, където е събрано композиторското му творчество. Някои извадки от дневниците бяха публикувани през 1996 г. в алманаха за изкуство Et cetera, предоставени на изданието от Валя. Константин често ми повтаряше: „Ако нещо ти е направило впечатление, запиши го веднага, защото утре няма да е същото. Ако един ден седнеш да пишеш мемоари, годините ще са минали и написаното ще е изгубило свежестта на спомена. Когато го напишеш на момента и го прочетеш след някакъв период, сътвореното на хартия може да ти се стори глупаво, но тогава така си усещал нещата, такава е била действителността“. Ето затова са били дневниците му, които със сигурност са безценни.

Колко жалко, че не можем да ги прочетем.

Да, жалко е. На мен ми се иска да има ново издание и на писмата между него и Лазар Николов. Съставител и редактор на първото издание от 2005 г. е проф. д-р Юлиян Куюмджиев. Тези писма са картина на времето, представена чрез писменото общуване между тези две личности, което е безкрайно любопитно. Интересно е да се види как са мислели, какви професионални и житейски проблеми са имали тези младежи на двайсет и няколко години и какъв емоционален и литературно издържан стил са използвали. Кореспонденцията е много интензивна от 1945 до 1955 г., а после – с по-големи интервали – от 1956 до 1986 г. В периода до 1955 г. те са си писали почти всекидневно – Илиев е бил в Русе или Варна, Николов в София или Бургас. Приличат на днешните имейли, но не са с две-три думи, виждаш какво ги е вълнувало в музиката, в културата, пишат например за Ждановското постановление от 1948 г. Много добре беше, че през 2023 г. излязоха спомените на Лазар Николов по повод 100 години от рождението му.[1] Любопитно е да се четат двете книги едновременно – „Слово и дело“ на Константин Илиев и „Разказ за преживяното“ на Лазар Николов. Така можеш да си представиш тези двама творци и приятели, да сравниш начина им на мислене и да ти стане ясно, че колкото са близки, толкова са и различни, понякога изненадващо, шокиращо различни. Но въпреки това духовната връзка между тях е била изключително силна. Аз съм първородният син на Константин Илиев, не съм живял при него, но благодарение на майка ми винаги сме поддържали връзка.

Аз завърших строителния техникум в Русе, после архитектура в София. След това се върнах в родния си град, където живея и работя и днес.

В различни периоди преките ни контакти с баща ми са били повече или по-малко дълготрайни и интензивни. Така може би е по-интересно, отколкото ако човек живее непрекъснато с някого – тогава го приемаш като даденост и не обръщаш внимание на важни неща. Сигурно затова впечатленията ми са много силни, особено младежките. Константин не беше много словоохотлив, що се отнася до музиката и до проблемите в тази сфера, той ги коментираше с приятелите си музиканти и не знам да е занимавал децата си с разочарованията и драмите, които изпитваше и търпеше в професионалните си и служебни дела.

Има ли при вас съхранени документи, които бихте издали в отделна книга?

Не. Имам писма от него до мен, но те са твърде лични. Пазя много пощенски картички, които той ми изпращаше от всичките си пътувания. Някои от тях са абсолютно нечетливи. Той пишеше толкова грозно, че нищо не можеше да се разбере. Любима ми е една картичка от негово гостуване като диригент в Буенос Айрес през 1985 г. В началото разбирам, че се е срещнал с много хубави, слънчеви хора, колко добре се чувства човек там, и след това нищо не мога да разчета. Маестро Веселин Байчев, който беше негов ученик, ми даде превод на отзиви в известни аржентински вестници за концертите на Константин Илиев в театър „Колон“ в Буенос Айрес.[2] Но най-ценното, което притежавам, е една негова диригентска палка. Когато съм се родил на 14 май 1951 г., той е дирижирал спектакъл на „Продадена невеста“ в Русенската опера. След спектакъла подарява палката на майка ми, Людмила Сакакушева, за да остане един ден на сина му.

А вие самият имахте ли отношение към музиката?

Израснал съм в семейство на културни и музикални хора – майка ми е следвала пиано в Консерваторията, дядо ми по майчина линия беше адвокат и меломан, изследовател на музикалната история на Русе. Оперният режисьор Евгени Немиров, вторият съпруг на майка ми, беше изключително интересна и комплексна личност, от него съм научил много неща в областта на културата. Както е прието, трябваше да започна да уча пиано. Аз обаче не проявих интерес към този инструмент. Накрая майка ми разбра, че от мен няма да стане пианист, и престана да се занимава с мен. Имах други интереси. Много рисувах и четях, интересувах се от история и археология и така се разви всъщност животът ми. Но се оказа, че съм доста музикален, явно от звуковия фон около мен, тъй като от дете съм бил непрекъснато на концерти и опери. Признавам, не с особено желание в началото. След това, без някой да ме кара, започнах да се интересувам от музика. Оказа се, че имам доста силна музикална памет.

Казахте, че като студент често сте се срещали с Константин Илиев. Говорехте ли за неговата работа?

Като студент не съм успявал да го провокирам, за да разбера какво мисли за връзката между двете изкуства – музика и архитектура. Той като че ли нямаше специално отношение към архитектурата. Но много се интересуваше от изобразително изкуство и особено от творците на ХХ век. От него още в най-ранна възраст научих имената на Пабло Пикасо, Салвадор Дали, Паул Клее, Де Кирико, Кандински. От чужбина през 60-те години ми носеше албуми с техни произведения. Спомням си, че по време на следването ми в тогавашното ВИСИ (Висш инженерно-строителен институт) само един-единствен път стана въпрос за архитектура. Каза ми: „Знаеш ли, че имаш един колега, който е и архитект, и композитор. Казва се Янис Ксенакис. Грък е, живее в Париж и пише електронна музика“. И това беше. Аз се позаинтересувах от този творец по-късно. И се оказа, че Ксенакис е работил в ателието не на кого да е, а на Льо Корбюзие и в съавторство с него има две известни неща. Очевидно името му е повече известно в музиката. Е, трудно се излиза от мощната сянка в областта на архитектурата, хвърлена от великия творец Корбюзие.

Следяхте ли концертите на баща ви?

В Русе винаги, когато е идвал. Когато бях студент (1972–1977), той беше напуснал Филхармонията и диригентската си дейност упражняваше като свободен артист из страната – Видин, Габрово, Толбухин, Русе, Пловдив, Бургас. Имаше гастроли и в чужбина – Япония, Турция, ФРГ, Унгария, Румъния, Чехословакия. През тези години живееше и работеше върху своите партитури повече в Толбухин, днешния Добрич, отколкото в София. В столицата идваше, за да преподава на студентите си, с които той освен авторитетен професор беше и приятел. В „Слово и дело“ пише с много любов за толбухинския период и го нарича „най-щастливите години от моя живот“. Свързан е тясно с Камерния оркестър в Толбухин, където диригент по същото време е ученикът му, маестро Йордан Дафов. Пак по това време и в този град Илиев създава ежегоден фестивал за камерна музика, в чиито програми задължително присъстват творби от български композитори. След период на затишие фестивалът е подновен и днес носи името на създателя си. Когато директорката на Регионалната библиотека г-жа Теодора Денкова ме покани да представя книгата там, фестивалът беше минал, но за следващото издание задължително ще отида, защото този форум очевидно е интересно явление в музикалната ни култура. Освен това в прекрасната Художествена галерия на Добрич известно време като уредник е работил брат ми, художникът Димитър Илиев, който, за жалост, почина още през 1992 едва на 33 години. Димитър работи там 3–4 години в началото на 80-те, след което продължи на същата длъжност в Софийската градска художествена галерия. Срещнах се с г-н Недко Недков, директор на Добричката галерия, който ме разведе из впечатляващите изложбени зали и ми показа платна на Димитър Илиев, които са експонирани там. Казах, че ще подаря на галерията малкото запазени картини и графики от него, които притежавам. И така книгата „Слово и дело“ доведе до интересни срещи и открития за мен. Запознах се с много личности, които са познавали баща ми и са общували с него.

Споделяше ли баща ви вашите стремежи?

Имал съм и други мечти. Исках да следвам история на изкуството и той направо ме помисли за луд. Тогава, през социализма, тази дисциплина се изучаваше само в Москва и Варшава, а аз бях избрал Варшава. „Там отиват с връзки само деца на членове на ЦК и на Политбюро. Ясно ли ти е за какво става дума?“ Това ме разочарова и сигурно за пръв път съм разбрал какво представлява желязната завеса.

Когато чета книгата, имам чувството, че е бил непримирим човек, който не е склонен да прави компромиси.

Константин Илиев беше визионер и мисионер – роден лидер. Каквото поискаше, успяваше да го постигне. Въпреки всички препятствия. Беше изключително упорит и много амбициозен човек. Кога намираше време да пътува, да дирижира, да преподава в Музикалната академия! Много четеше, пишеше, слушаше, разучаваше партитури, много от тях на съвсем нови творби. Когато реших да преиздам книгата, помолих маестро Веселин Байчев да напише още един предговор освен този на покойната Киприана Беливанова. За заглавие използвахме един абзац от текста на маестрото: „Константин и неговите три живота“. Едва ли биха се намерили по-подходящи думи, които да характеризират тази неспокойна, динамична и експресивна личност.

Беше много магнетичен. Достатъчно е да размениш пет-шест думи с него, за да усетиш колко силно беше излъчването му. Когато идваше в Русе, винаги се срещахме – у дома или обядвахме някъде, обикновено в ресторантите „Рига“ или „Дунав“. До десетина минути пристигаха един-двама негови колеги музиканти или приятели, разбрали, че Константин е в града, и сядаха на масата. Уж за малко, но започваха дълги разговори – за новините в музикалния живот, за случки в т.нар. провинция и в столицата, гарнирани със спомени, обикновено весели. Присъствието на тези неканени гости понякога ме дразнеше, тъй като не можехме да проведем нашия разговор. А той беше интересен събеседник. Обичаше да се шегува, да провокира. Като момче през лятото ходех със семейството му в Чокманово, недалеч от Смолян. Прекрасно родопско село, което посещавах с огромна радост, защото там рисувах по цял ден en plein air акварели и графики. Бил съм 17–18-годишен, вече бях решил да ставам архитект. Отсядахме в наследствената къща на Петър Келбечев, приятел на баща ми и преподавател в Пловдивското музикално училище. Във великолепната старинна сграда с миндери и китеници се събирахме с брат ми Димитър и сестра ни Мария (пианистката Мария Принц), втората съпруга на баща ми д-р Лиляна Дренска, със сина и дъщерята на Келбечев – Димитър и Евелина Келбечеви. Константин обичаше да играе табла с Петър Келбечев, ходехме по планините, той се възхищаваше на чистия въздух с цигара в ръка, винаги с цигара. Там се докосна до родопските чанове и техния звук, който след това извая в музиката си, във Фрагментите – една от най-значимите творби в неговото творчество.

Там ли пишеше?

Не е носил нотна хартия и не съм го виждал да пише. Идваха много негови колеги музиканти и други семейни приятели. Там се запознах с Йордан Дафов, тогава 27–28-годишен младеж, все още студент или току-що завършил, с Антон Диков, който идваше със семейството си, а също и с Георги Бадев. Хората в селото познаваха Константин и го обичаха. Когато пристигахме от София, кметът ни посрещаше и рапортуваше: „Другарю Илиев, банята е запалена, заповядайте“. Баща ми разговаряше с всякакви хора и намираше начин да ги предразположи. Със сигурност мога да кажа, че контактите му с обикновените хора бяха желани и много по-сърдечни, отколкото с „необикновените и сложни“ интелектуалци. Всички преживявания и впечатления от Чокманово оставиха трайни спомени в непокварената ми юношеска душа. И тези лета ме вдъхновяват и до днес, обичам планината, да се разхождам из горите и ливадите и да гледам синьото небе. Често минавах десетината километра до Смолян направо през баирите, за да купя цигари, защото и д-р Дренска пушеше не по-малко от мъжа си. Бяха великолепни лета. Забавлявахме се много и сега, когато се връщам назад, усещам поезията в красивата обстановка, лишена от всекидневните житейски травми. Беше време да се радваме на живота. И днес толкова живо си спомням един момент. Къщата имаше голяма тераса. Топлите вечери предразполагаха към дълги разговори под звездното небе, а при липсата на осветление звездите бяха огромни. Аз, впечатлен, казвам, че са като в картина на Ван Гог. „Да – отвръща баща ми – прав си и ето виждаш ли колко е ясен Млечният път.“ Вдига ръка и проследява в небето Млечния път, а димът от цигарата му дублира звездите на земята. Прекрасни спомени. Ето такива отделни фрагменти са запечатани дълбоко в мен. Те ми помагат да събера и изградя един по-различен образ на Константин Илиев. Със сигурност той не съвпада с този, който другите имат за него.

И други градове са свързани с името на Константин Илиев – Варна, Видин…

Да, във Варна е бил четири години, от 1952 до 1956 г. Имаше ангажименти и в Габрово, идваше в Русе с Габровския камерен оркестър. Във Видин също е живял, имал е концерти с местната филхармония и там направи фестивал, но мисля, че не се провежда вече. В този град, откъдето е Валя, последната му съпруга, той получи първия си инфаркт и лежа в градската болница. Във Видин почина две години по-късно. Мисля, че там все още има хора, които помнят името му, а и стогодишнината от рождението на Константин Илиев получи широка известност сред културната общественост. Убеден съм, че това е повод за един своеобразен ренесанс на българския музикален модернизъм, на творбите от този период, които трябва да звучат в концертните зали, и повод за възстановяване на паметта за композиторите от втората половина на XX век.

Арх. Венцислав Илиев се дипломира в катедра „Обществени сгради“ на Архитектурния факултет на ВИСИ София през 1977 г. Работи в Проектантска организация – Русе от 1977 до 1995 г., след което преминава на частна практика като ръководител на архитектурно ателие. Общински съветник от 1995 до 2009 г. По-значими проекти и реализации в Русе: Руското консулство; Реконструкция и реновация на ОББ – Русе, Молитвен дом на Евангелската петдесятна църква, административна сграда на „Мегахим“, Акушеро-гинекологичен комплекс, Поликлиника и линеен ускорител към КОЦ – Русе, реконструкции на болнични сгради и на сгради – паметници на културата.