Култура / Брой 4 (3017), Април 2025

В месеците, които все още наричаме зимни, Музеят на град Виена предложи изложба със заглавие „За изчезването на един сезон“ – носталгични снимки, картички на потънали в сняг улици, шейни из Пратера, снежни човеци… или Виена, каквато едно десетгодишно дете не е виждало. Изложбата някак поддържаше нервността, подкрепяна от телевизионната прогноза за времето, че Виена е един от мегаполисите, в които климатичните промени се отразяват особено зле. Статистиката казва, че през 2024 г. т.нар. тропически нощи (температурата нощем не пада под 20⁰ ) са били 53 – рекорд, който очевидно тази година ще бъде подобрен. Горещините са предизвикателство пред местната власт, а идеите за справяне с тях са от озеленяване до използване на системата на градската топлофикация за охлаждане на домовете.

Закриването на изложбата „За изчезването на един сезон“ съвпадна с откриването на друга в Музея на историята на изкуството – „Арчимболдо – Басано – Брьогел. Сезоните в природата“. В момента това е туристическият хит. Темата за човека и природата е плавно продължена. (На това място можех да напиша: както зимата минава в пролет, но всъщност става дума за точно обратното: как това плавно преминаване от сезон в сезон вече не съществува.)

Да се рисуват животни и ландшафти вместо хора, преди шест века представлява революция в изобразителното изкуство. Значението на природата в живописта става все по-голямо, първо, защото след края на Ледниковия период климатът на Земята драстично се променя и второ, защото развитието на науката предоставя възможност на хората да използват природата, вместо само да се страхуват от нея. Арчимболдо, Басано и Брьогел са съществени фигури от тази революционна тенденция в изкуството на XVI век. Дотогава жизненият ритъм на човека се определя от природата – има ясно разграничение между дейностите, извършвани по тъмно и по светло, в топло и в студено. Великите географски открития дават тласък на нови икономически отношения, което пък дава храна за науката. Светът вече не е същият.

„Сезоните в природата“ е разделена на 11 глави, започва с творби на Леонардо и Дюрер, в които за първи път се забелязва тази нова за епохата гледна точка към природата, минава през факти, отразяващи научните открития, през гледната точка на монархическите дворове към промените и стига до кулминацията си, а именно картините на тримата художници от заглавието.

Джузепе Арчимболдо произхожда от семейство на юристи и художници. Заедно с баща си работи по катедралата в Милано. От 1525 г. Милано е подчинен на Хабсбургите и тъй като Арчимболдо се прочува като добър художник, е поканен от император Фердинанд I да прави портрети на придворните във Виена. Остава и при следващите двама императори. При посрещането на новата 1569 г. той представя на император Максимилиан II своите два цикъла „Четирите годишни времена“ и „Четирите елемента“. Днес само две картини от тях са във Виена: „Лято“ и „Огън“, „Зима“ и „Вода“. „Пролет“ е собственост на музей в Мадрид, „Земя“ (аранжимент от бозайници) се намира в Лихтенщайн, а „Есен“ и „Въздух“ (състояща се от птици) се смятат за изчезнали, но пък са налични техни по-късни копия.

Арчимболдо рисува сезоните и елементите като човешки портрети, съставени от плодовете на земята. Картините са нещо средно между портрет и натюрморт, между научно изследване на природата и художествена алегория. Сезоните и елементите са възприемани в двойка: на пролетта е присъден въздухът, лятото се свързва с огъня, есен и земя вървят заедно, кръгът се затваря от зимата и водата. В „Лято“ са събрани плодове, зеленчуци и житни растения, зъбите са грах, устните от череши, до тях има чесън, на гърдите като украшение е поставен артишок. При „Зима“ се вижда дънер, обгърнат от дървесни гъби, на главата има венец от вечнозеления бръшлян, украшението е цитрусов плод. Цитрусите от императорската градина традиционно са поднасяни през зимата на трапезата на коронованите особи. Много от изобразените плодове и зеленчуци Арчимболдо е наблюдавал в тази градина. Изкуствоведите са идентифицирали в картините му 80 на брой растения, сред които спанак, салвия, няколко вида рози, вкл. роза дамасцена, каперси, пореч, лайка, лавандула, горчица. Някои от тях са нови за Европа. Например царевицата е току-що пренесена от Мексико. Патладжанът пък е донесен от Африка, първо е отглеждан в Италия, рядко се използва от средноевропейците. Освен за изобилието и лукса, на които се наслаждава император Максимилиан II, картините на Арчимболдо свидетелстват и за авантюристичния дух в кухнята на двореца. Самият император също е портретиран от художника, като главата му представлява композиция от риби и морски дарове. Днес Арчимболдо се смята за изявен представител на маниеризма – характерен стил за Късния ренесанс.

Якопо Басано е от градчето Басано близо до Венеция. В творбите му е запечатан животът в родното му място – край градските стени кротко пасат овце, голямата част от гражданството се издържа от щавене на овчи кожи и обработване на вълна. Но Якопо е свързан повече с кръговете на интелигенцията, отколкото със занаятчиите. По това време университетът в Падуа се утвърждава като един от най-важните европейски центрове в природознанието. Новоизградената ботаническа градина предлага поле за действие както за природоизпитатели, така и за художници. Семейство Басано (бащата на Якопо и четиримата синове на Якопо) получава поръчки за изработването както на природни картини, така и на потрети. Якопо тематизира връзката човек-природа във формата на библейски пасторални сцени. В творбите му пейзажите на Венеция се превръщат в място на действието за епизоди от Библията. Във виенската изложба са показани двадесет творби на семейството, а погледът е привлечен най-вече от широкоформатните изображения на годишните времена. Селският живот, овчарите, крави, овце, отглеждането на зеленчуковите култури – натуралистична „снимка“ на Италия от XVI век. При синовете Басано библейските мотиви изчезват, но натуралистичният поглед остава. Те преместват интереса си от пейзажа към продуктите на пазара и обработването им в кухнята. Във „виенския цикъл“, който Леандро Басано прави за император Рудолф II, са изобразени дванайсетте месеца, като във всеки от тях виждаме хора от всички социални слоеве във всекидневните им занимания, естествено повлияни от „времето навън“.

Питер Брьогел (най-известният от тримата) пък поставя самата природа в центъра на живописния си цикъл „Годишните времена“. Той възниква в началото на Малкия ледников период, когато се появяват и много други творби, изобразяващи хора на кънки или борещи се с вечния сняг. Подобни картини са предпочитани от богаташите за украса в домовете им. Поръчител на Брьогел е търговецът Николаус Йонгелин, който иска цикъла за имението си до Антверпен. Докато в късното Средновековие всички се стичат към градовете, сега тенденцията е обратната: имотните хора предпочитат къщи сред природата, а поставените на стената до прозореца картини дават тема за разговори в дългите вечери, като изображението се сравнява с реалната гледка. При Брьогел човекът се посвещава на всекидневната си работа независимо от студа и наводненията. Заплахите художникът открива не толкова в природата, колкото в обществените конфликти, в картините му се виждат бесилки или колела за екзекуции. Но хората в тях сякаш не се смущават, те карат кънки, ядат гофрети, наслаждават се на живота. И макар че Брьогеловите пейзажи изглеждат напълно естествени и дори натуралистични, те не съществуват в природата, не могат да бъдат видени, защото са плод на въображението му. И още една подробност: неговите годишни времена не са четири, а шест, добавил е предпролет и ранно лято. Сякаш още тогава е искал да ни каже: Нищо не е сигурно, дори годишните времена.

Кураторите на изложбата подемат мисълта му и подчертават, че предлагат главно на младите посетители насищаща очите разходка през пищните градини и тучните ливади на Ренесанса с надеждата, че те, младите, сами ще открият многото разлики с настоящето. Днес не сме зависими от тъмното и светлото, трапезата рядко е според сезонната местна реколта, не слънцето и снегът редят нещата, а човекът, който се опитва да ги победи. Но дали не е победеният?

В Природонаучния музей, разположен точно срещу Музея на история на изкуството, може да се види изложбата на фотографа Клаус Пихлер, наречена „Тук не само времето оставя своя отпечатък. Музейни бръмбари, молци, плесен и климатичните промени“. Различното време – показват фотографиите – води със себе си и промяна във вида и навиците на обичайните вредители в музеите. Мухъл се появява там, където не го очакваш, а буболечките се размножават по-бързо, стават по-многобройни и по-устойчиви. Нафталинът вече не помага при молците.

Така музеите влизат в диалог чрез изложбите си. Науката търси нови средства за опазването на творби като тези на Арчимболдо, Басано и Брьогел.