Култура / Брой 3 (2956), Март 2019

С композитора Георги Минчев разговаря Светлана Димитрова

Концертът на Симфоничния оркестър на БНР с диригент Марк Кадин на 1 февруари 2019 г. бе посветен на 80-годишнината на композитора Георги Минчев. А той, от своя страна, добави към програмата три произведения от своите учители – Марин Големинов – Концерт за контрабас и оркестър, Родион Шчедрин – Закачливите частушки, и Арам Хачатурян – танци от балета „Гаяне“. Концертът започна и завърши с негови творби – Симфоничен пролог и сюита „451 градуса по Фаренхайт“.

Отбелязвате своята годишнина с концерт, който посвещавате и на вашите учители.

С почит, уважение и дълбок поклон, защото аз много дължа на моите учители. Те са ме подкрепяли, давали са ми опора и ищах за всичко, което впоследствие съм успял да направя. Реших, че в един подобен юбилеен концерт не е необходимо цялата програма да бъде авторова. По-добре е в средата да се включат и моите учители, за себе си оставих началото и края.

Защо избрахте тези творби от цялото ви огромно творчество?

Определящи бяха и времетраенето, и характерът на отделните произведения. Концертът беше редно да започне със Симфоничен пролог, който е написан през 1981 г. Това е едно от първите ми произведения. Другото е една сюита от „451 градуса по Фаренхайт“ по балета по сюжет на Рей Бредбъри. Писана е отделно от балета като сюита от четири части, в която всеки от четиримата главни герои е обрисуван като характер.

Да ви върна към вашите учители. Това са изключителни личности. Да започнем от Марин Големинов.

Започнах в Консерваторията при професор Големинов и завърших при него. Той беше първият ми учител. Тогава бях млад и незрял. Не бих могъл да кажа, че той ме научи да пиша, но във всички случаи ме научи да мисля и да избирам онова, което желая да постигна. Той беше много демократичен. Никога не ми е казвал: „Не пиши така, а иначе“. Неговите съвети са били много важни за мен и бих го нарекъл първия ментор в моя живот.

След това заминах за двегодишна специализация при Родион Шчедрин в Московската консерватория. Това беше вече по-зрялото ми обучение. Така се случи, че по време на тази специализация смених абсолютно всички възгледи и идеи, които имах дотогава. Като всеки млад човек бях под влияние на големите съзвездия Шостакович, Прокофиев, Стравински и не можех да се откъсна от тяхното духовно попечителство. Бях решил да се отърва от тази неволна зависимост и дори си позволих да изгоря неща, които бях написал по време на моето следване в българската консерватория. Безжалостно ги изгорих, защото подобен род епигонство не е нужен никому, а най-малко на самия творец. Колкото и да се стреми, един млад човек не може да надмине оригиналите. Може само да се приближи, така че да забележат всички, че няма собствена мисъл, че е под влияние на едни или други съзвездия. Един композитор, ако няма собствен почерк, не би могъл да бъде пълноценен.

С Шчедрин избистрихте вашето виждане как трябва да пишете?

Не само това. Шчедрин ме научи да пиша без пиано. Оттогава инструментът пиано за мен във фазата творчество не съществува. „Човек трябва да мисли с мозъка си – както казваше той, – а не с пръстите си.“ За жалост той беше принуден да напусне Московската консерватория. Беше силно обиден на някои свои колеги, които го бяха обвинили, че внася прозападни нотки в обучението. И напусна с гръм и трясък. Тъй като аз бях държавен стипендиант, трябваше да остана при някого от професорите. Шчедрин ми препоръча да отида при Арам Хачатурян. През втората половина от моето следване в Москва бях едновременно при Хачатурян и Шчедрин, който не ме остави. До края остана мой преподавател и много добросъвестно ме приемаше всеки вторник. Това не бяха уроци, а цели следобеди. Имам страхотни спомени от Шчедрин! Всеки вторник от 2 часа първо се занимавахме с нещата, които бях подготвил, след това слушахме музика, правехме анализи, курс по додекафония, курс по алеаторика, курс по тогавашните нови течения в съвременната композиторска школа и така до късна вечер на едно кафе само, и то поднесено от Мая Плисецкая. Човек да настръхне от обкръжението, в което влиза, от аристократизма на този дом.

А Хачатурян какво ви даде, защото и той е много интересна личност?

Беше друг вид преподаване, друг вид концепция на себеотдаването. Той събираше целия клас в една стая. Говореше неизменно пред чаша коняк. Наистина беше много интересен, много забавен човек с огромно чувство за хумор и с много виталност. От него също научих много. По друг начин и други неща.

След това дойде френската връзка.

Като стипендиант по музика на ЮНЕСКО, бях в САЩ, Англия и Франция. В Парижката консерватория учих в класа по композиция на Оливие Месиен – не много, само три месеца. Това беше друго божество, както се казва. Всичко беше различно. Шчедрин беше много пряк и сух в своето вероизповедание към музиката, докато при Месиен всичко минаваше през Божията сфера – той беше много силно религиозен, през натурализацията на звука, през начина на живот. Той беше праведник, един малък Христос. След това имах възможност да уча при Лучано Берио в ИРКАМ – Института за електроакустически изследвания към „Бобур“, Пиер Булез беше водещ директор там. Лучано Берио също е много интересен композитор. Много научих от него, но малко в сферата на технологиите. Човек не бива да се откъсва от електронната музика с всичките ѝ измерения. Човек трябва да опознае нещо отвътре, за да може после да го пренебрегне, ако желае. Без да го познава, как ще го пренебрегва?

Вие как постъпихте?

Пренебрегнах го (смее е). Предпочетох натуралния звук на оркестъра и на човешкия глас, но се съобразих с електронните възможности за промени на тембъра и най-вече обвивката на звука, която го прави един или друг.

Как се отнасяте към наградите? Имате много.

Мисля си, че е поза да кажеш, че не се интересуваш от наградите. Не е истина, на човек най-малкото не му е неприятно. Винаги ми е било приятно. Другата крайност също не е добра – винаги и на всяка цена да получаваш награди. Първата голяма награда, която получих, беше за моя Концерт за пиано. Много престижна в моите очи – да бъде отличен този концерт сред многото предложени от радиостанциите на „Трибуната на съвременната музика“ в Париж! А като награда за мен най-важна и значима е „Лоренцо Великолепни“ на Международната академия „Медичи“ във Флоренция, която е европейска награда и според регламента е еквивалент в изкуствата на Нобеловата награда. Беше ми връчена през 1989 г. На тази сесия бяха наградени Франсоа Митеран за приноса му за единението на Европа, Питър Устинов за театър… да не изброявам останалите, и аз за музика.

А най-престижната българска награда остава наградата на БНР „Сирак Скитник“. Така е най-малко по две причини. Когато я получих, вече от около десет години не работех в радиото. Да получа тази награда, след като дълго време съм отсъствал, това е оценка за работата ми там. Втората причина е, че почувствах, че не съм забравен от хората.

Спомням си, докато бяхте в радиото, правехте няколко поредици с предавания – за балканската музика и с Френското радио.

Поредицата за Френското радио я правих дълго време с един много голям журналист, Мишел Годар – естет, изкуствовед. Излъчваше се по радио „Франс мюзик“. Започнахме с едно предаване, а продължихме седем години. Направихме близо осемдесет издания. Правехме ги като радиомост веднъж месечно от студиото тук и от студиото във Френското радио – с музикални примери. Предаването беше за музикалния живот по онова време, включвахме и студийни записи, правени тук. Само българска музика. Започнахме през 1986 или 87 г.

А концертите „София-Белград-Атина“?

Това беше поредица, представяща музиката на балканските страни. Освен музика от изброените места включвахме и румънска, даже и турска. Но тази поредица не беше ритмична.

Такива бяха времената тогава.

Да, тогава времената бяха неритмични, за разлика от сега, когато са полиритмични (смее се).

Говорите с такава любов за вашите учители, а вие сам никога не сте преподавали.

Така се случи. Постъпих в радиото, когато бях студент втори курс. За малко бях преподавател по хармония в Консерваторията. Може би щях да продължа, ако не бяха тези специализации, които очертаха пътя ми, и аз се отдадох на страстта радио, но никак не съжалявам.

Убеден съм, че трябва да те поканят да преподаваш. В големите консерватории и университети е така. Знаеш кого каниш, за какво го каниш и за колко време.

Единственото ви сценично музикално произведение е балетът „451 градуса по Фаренхайт“. Малко е учудващо, тъй като сигурно сте израснали в операта. Не ви ли привлече тя?

Баща ми беше оперен певец. Един от първите – тенорът Любен Минчев. Аз бях влюбен в операта и си оставам такъв, но не посегнах да пиша. Не мога да намеря пролука в оперната драматургия, да я адаптирам към днешния темпоритъм на живот и да съчетая едно оперно произведение със съвременната драматургия на живота. Например един тенор като главно действащо лице в оперен спектакъл, за да каже на своето момиче: „Обичам те“, му трябват поне 10–12 минути, а до 20 минути се стига, когато го убият, тогава тенорът с два-три си бемола на втора октава изразява своята мъка. Ето, тази условност на оперната драматургия не бих могъл да преглътна. Смятам се за рожба на динамиката на този живот, в който участвам пълнокръвно, колкото мога. Въпреки революционери като Пучини, Леонкавало, които я приближиха до съвременния темпоритъм, операта си остана по-статична. Затова съм неизменен почитател на операта, но не мога да се насиля да пиша опери. Отървах се с балет (смее се).

Помните ли онези детски години в операта?

Днешната сграда на операта не съществуваше. Операта се играеше в театър „Балкан“ и в Народния театър. Беше ми много интересно в Народния театър. Бях изследвал всички подземия, като пещерата на Аладин. Навремето и желязната завеса, и всички неща по сцената се задвижваха с водна сила. Това ми беше много интересно. Разбира се, и спектаклите. Гледал съм ги по 30–40 пъти. Но това, което ме удивяваше и продължава да ме удивява, е, че онова поколение оперни певци имаха невероятен брой участия месечно и годишно. Баща ми имаше едно тефтерче, в което е записвал някои неща. Отбелязал е над 50 първи роли, част от които български, и над 1400 спектакъла. Това днес не е възможно. Тогава всеки ден е имало спектакъл. Каква работоспособност е имало онова поколение!

Имаше и много забавни случки. На спектакъл на „Тоска“ седим в една малка ложа с майка ми и в трето действие под звуците на един гениален траурен марш – който е впрочем в три четвърти, изкарват Каварадоси на разстрел. Войниците се нареждат, вдигат пушките и чакат сигнала и в този момент аз се провиквам от втори балкон: „Недейте бе, това е татко ми. Не стреляйте“. Както можете да се досетите, след това нямаше спектакъл.

Георги Минчев е роден на 29 януари 1939 г. в София. Баща му е известният първи тенор на Софийската опера от средата на миналия век Любен Минчев. От 1958 до 1963 г. учи композиция в Българската държавна консерватория при проф. Марин Големинов. От 1968 до 1970 г. специализира в Московската консерватория при Родион Шчедрин и Арам Хачатурян. Печели голямата стипендия за музика на ЮНЕСКО и учи в САЩ, Англия и Франция. В Парижката консерватория учи при Оливие Месиен. През 1976 г. в ИРКАМ работи с Лучано Берио. Животът на Георги Минчев е свързан с БНР от 1959 г. Той заема различни длъжности – от редактор до директор на дирекция „Музика“, а след това главен художествен ръководител на „Музикална продукция и състави“. Много от произведенията му са поръчани от различни институции: от БНР – оратория „Старобългарски хроники“ (1971), „Три поеми за мецосопран и симфоничен оркестър“ (1973), Autumn Music for Orchestra (2009), Viva le trombe for Symphony Orchestra (2012); от Симфоничния оркестър на Чешкото радио – „Концертна музика за оркестър” (1976); от Френското радио – Три поеми за сопрано, струнни и ударни инструменти (1983), „Динамични пространства“ (1991); от Кшищоф Пендерецки за фестивала в Люславице – „Фрески“, вокален цикъл за сопрано, пиано и камбани (1983); от Холандското радио (NOS) – Senti Metal, концерт за виолончело и симфоничен оркестър (1993); от Единбургския музикален фестивал 1999 – Drop, drop, slow Tears – за сопрано и пиано (1998) и др.