Култура / Брой 5 (3018), Май 2025

„Моят филм трябва да означава нещо за самия мен. Ако не ме вълнува, киното се превръща в чист занаят, сякаш произвеждаме маси“, казва босненският режисьор, който бе гост на София Филм Фест 2025

„Всеки живот мисли за себе си като за кръг, който е специален.“ С тази мисъл започва най-новият филм на Данис Танович, който за трети път бе гост на София Филм Фест (13–31 март 2025). В „След края на лятото“ (2024, Хърватия, Босна и Херцеговина, Сърбия, Словения, Румъния) с характерната си фина чувствителност и тъжна ирония Танович разказва наглед банална любовна история, зад която обаче се крият и фамилни рани, и типични балкански страсти. Подобно на главната героиня Мая, пристигнала в търсене на предците си, зрителят се движи унесен по тесните улички на хърватско градче, където ухае на море, на крайбрежен бар, на треви и на крави (важни персони в сюжета). Всъщност ухае на страст, родена спонтанно и прекършена от лъжа. И да, животът наистина е като кръг, специален кръг…

Данис Танович също е специален в историята на СФФ. Научихме за съществуването на босненския режисьор и сценарист през 2002 г., когато ни накара да се влюбим във филма му „Ничия земя“. А се влюбихме не защото с дебюта си спечели Златна палма за сценарий, а после Оскар и Златен глобус за най-добър неанглоезичен филм, а защото през смях и сълзи ни разказа всичко за войната, оръжията и хората. Преди време директорът на фестивала Стефан Китанов ми разказа нещо от кухнята на кинофорума: „През 2002 г. „Ничия земя“ беше номиниран за Оскар, а аз научих, че имаме вино с това име. Отидох при Филип Харманджиев, собственика на „Дамяница“, и му казах: „Вие имате виното, ние имаме филма – хайде да ги срещнем“. Филип каза: „Хайде“ и спонсорира коктейла за откриването. По средата на фестивала обаче филмът спечели Оскар и аз написах имейл до продуцентите: „Ние имаме виното и филма, защото с него открихме фестивала, а пък вие имате Оскар, ама ние го смятаме и за наш. Хайде да видим кое е първо – виното или филмът – и да се премерим. Но вместо да се вади „Калашник“, елате да изпием по чаша „Ничия земя“ и вие да получите първата в историята на този фестивал награда, кашон с вино“. Тогава продуцентът Марк Баше дойде в София, връчих му кашона и казах на публиката: „Ето вече имаме награда, ама искате ли този фестивал да стане състезателен, да си има международно жури, отличия и т.н. Всички в залата казаха „да“ и на следващата година се случи“.

Така преди повече от двайсет години започна „специалният кръг“, свързващ и досега фестивала с Данис Танович. А той самият едва при третото си гостуване тази пролет призна, че още си пази четири от шестте бутилки с вино, илюстрирали българската награда за „Ничия земя“. Издаде го естествено Китанов, превръщайки фестивалната среща „Интервю с автограф“ между режисьора и негови почитатели в нов разговор за киното, за професията, за войните и човешките истории. На фокус беше „След края на лятото“: един сюжет без война, която често присъства в предишни филми на режисьора; история, която вълнува с житейската си обикновеност и с красивите гледки, уловени от камерата; с герои балканци, в които мнозина биха се припознали. Защо Танович избира да разкаже точно това и защо снима в никому неизвестно градче при морето?

„Беше забавно. Един ден казах на жена си, че трябва да намеря подходящо място за снимки, качих се на мотора и две седмици обикалях хърватското крайбрежие. Големите туристически центрове Хвар и Брач не ме интересуваха, търсех нещо друго и открих място, което ме впечатли с особената си архитектура. Колкото до историите, които разказвам в моите филми, бих казал, че не се опитвам да отправям някакви послания. Не пророкът, който прави това – според мен киното по-скоро би трябвало да задава въпроси. Затова и филмите, които харесвам като зрител, са тези, след които излизаме от салона и си казваме: „Леле, какво беше това?!“. И много често се оказва, че всеки от компанията е видял нещо различно… Обичам въпросите на публиката, защото хората виждат неочаквани за мен неща. Спомням си една жена, която дойде разплакана след прожекция на „След края на лятото“, тъй като беше преживяла нещо, близко до преживяното от екранната Мая – разбрала бе за баща си в много напреднала възраст…

Знаете ли, историята на тази героиня горе-долу илюстрира и начина, по който на мен ми харесва да мисля за киното: тя пристига заради едно нещо в непознатото градче, а в крайна сметка открива съвсем друго, то обаче се оказва, че е именно онова, което ѝ е било необходимо. Тоест за мен няма математическа формула за създаването на един филм. То е път, по който тръгваш и не знаеш докъде ще стигнеш. Ето това най-много обичам в работата си – да не знам къде ще ме отведе, докато като режисьор се опитвам да дам най-доброто от себе си. Иначе тази история я написаха мои приятели и ме помолиха да я снимам. Казах им: „Ако си намерите пари, обадете ми се“. А те пък взеха, че си намериха. Така че ако някой от вас има пари, свободен съм през следващите няколко месеца. Видях, че имате фирмен магазин на „Ферари“, вероятно много богати хора живеят тук – ако някой има излишни няколко милиона, аз съм вашият човек (смее се)“.

Танович сподели, че за него най-скучни са филмите, в които още на петата минута знае как ще свършат. Затова докато работи, очаква неочакваното, но предварително прави сериозни проучвания по дадена тема, за да може да поведе разказа по неподозирани пътища. А вдъхновение среща навсякъде: „Не знам откъде идва, но за мен то е като красиво момиче, което минава пред погледа ти и ти искаш, опитваш се да го догониш, за да го пипнеш. За мен киното надхвърля границите и езиците. Преди време например снимах в Индия филм, който беше на урду. Не говоря урду, но не беше проблем, защото имах културни съветници, и ни се получи. Ето и тук, докато се разхождах из София, видях няколко интересни локации за снимки. Градът ви е доста разбит, но инак много красив. Бих могъл да снимам и тук“.

Спомням си добре „индийския“ филм на Данис Танович – „Тигри“, защото режисьорът го представи също на СФФ, но през 2015 г. Тогава всички, които познавахме интереса му към темата за войната и насилието в съвременния свят (не само „Ничия земя“, а и „Незараснали рани“, част от „11 септември“, „Очите на войната“, „Цирк „Колумбия“, късометражния „Багаж“, „Смърт в Сараево“), бяхме изненадани от вдъхновението му да покаже по-различната, невидимата война на фармацевтични компании с лекари и пациенти, манипулирайки ги да купуват техни продукти. Тогава го попитах защо му е важно да разкаже за това, а той беше пределно искрен: „Те подкупват лекарите, а лекарите уверяват индийските майки, че е безопасно да дават от млякото им на своите бебета, вместо да ги кърмят. Проблемът, първо, е, че продават на бедните хора нещо, от което те нямат нужда, и така стават още по-бедни, защото половината от петте долара, които изкарват седмично, харчат за мляко; второ, жените в Индия смесват млякото на прах с мръсна, непреварена вода, от което бебетата се разболяват и много от тях умират. Аз обаче намерих човек, който работеше за такава компания и се опитваше да се бори с проблема. Оттам се роди сюжетът за филма“.

Тогава разговаряхме дълго с Танович и накрая полу на шега го попитах дали вдъхновението му за „Тигри“ все пак не се родило след успеха на колегата му Дани Бойл с „Беднякът милионер“ (2008), а той в същия тон сподели: „Ааа не, не ме е изпреварил! Започнах моя проект през 2005 г., но Би Би Си се оттегли и ни отне доста време, докато намерим друг, който да поиска да се ангажира с филма и да не се страхува от тази тема. Така че бях в Индия преди Дани Бойл и написахме целия сценарий (в съавторство с Анди Патерсън, б.р.) по автентични документи. А ако ме питате дали имах проблем с фармацевтични компании по този повод, не аз с тях, а те имаха проблем с мен“.

Такъв е и днес босненецът космополит. Има и белгийско гражданство, съпругата му е французойка, животът му тече между Сараево и Париж, но снима навсякъде, където открие вдъхновението. Интересуват го най-вече теми от съвременността и това, което се случва в живота на хората (вкл. „Ад“ по сценарий на Кшищоф Кешловски и Кшищоф Пешевич; „Епизод от живота на събирача на желязо“). „Трудно ми е да отговоря защо е така, а част от причината вероятно е във финансирането – сподели режисьорът по време на „Интервю с автограф“. – Много би ми се искало да заснема и филм за Наполеон, да речем, но няма как да намеря толкова голяма сума за възстановка на епохата. Всъщност относително е какво разбираме под съвремие, защото в „Ничия земя“ ставаше въпрос за случка, разиграла се десет години по-рано, а в „Ад“ – с двайсетгодишна давност. Сега пък работя с една френска компания по филм за войната във Виетнам, тоест ще се върнем и по-назад във времето. Работим по сценария заедно с Патрик Шавел, най-стария все още действащ военен кореспондент. Той отива във Виетнам, когато е на 18, запознава се с индианец от племето Апачи, който служи в американските специални части и после пише книга за преживяното. Отдавна искам да заснема тази история, но работя и по сценарий по действителна случка в Украйна, където бях преди две години… Знаете ли, една история трябва да те докосне и да е важна за теб. Защото ако ще посветиш минимум година от живота си на даден филм, а понякога и осем (има предвид отново „Тигри“), тогава ти наистина трябва да вярваш в тази история, да вярваш и в това, че тя по някакъв начин е важна и смислена за хората“.

Със сигурност войните не му дават покой – и заради ясната му гражданска позиция, и защото е баща на пет деца. Затова се връща отново и отново към физическите и психическите рани, които войните нанасят на хората. А след лежерния „След края на лятото“ на следващо издание на СФФ вероятно ще гледаме и нов разтърсващ киноразказ на Данис Танович.

„Мисля, че когато човек веднъж е преживял война, на емоционално ниво всички войни оттам нататък са еднакви – сподели още той. – Разбира се, чисто технологично войната в Украйна е много различна от тази в Босна. Ако има следваща война, тя вероятно ще се води изцяло от дронове, но това, което стои зад технологиите, са преживяванията на хората. Те горе-долу са едни и същи. Не ми се иска да казвам твърде много за този филм, но не очаквайте да е за войната сама по себе си. Това е по-скоро историята на майка, която се бори да си върне детето. Обикновено филмите за войни са за мъже, но на мен ми се иска да покажа женската гледна точка. Историята започва като криминално разследване, след като на украинския фронт е открит труп и никой не знае кой е бил този човек. Стори ми се, че е абсурдно да водиш разследване за един труп насред хилядите загиващи хора наоколо. Това разследване обаче ни отвежда към друга история – 18 хиляди украински деца са отвлечени от руснаците, а за мен в това има нещо особено извратено. Опитах се да си представя какво би било, ако някой отвлече моето дете и тръгне да го убеждава, че мен не ме е грижа за него. Мога да разбера, че понякога войната е това, което е, но да отвличаш деца и да ги настройваш срещу родителите им е особено непонятно. Нечовешко е!“

За Данис Танович доброто кино винаги е много лично, важно за самия него като човек: „Ако не е така, киното се превръща в чист занаят, сякаш произвеждаме маси. А моят филм трябва да е нещо за мен, да ме вълнува. Знам, че обикновено не това чувате от един артист, но… всички сме различни. За някои е много важен успехът, за други снимането е изключително гладък и лек процес като сърфиране по вълните, а при мен е друго – не мога например, да работя на място, където обстановката е напрегната. На моята снимачна площадка хората се смеят, шегуват се. Дори да трябва да снимаме много трагична сцена, непременно трийсет секунди преди снимките разсмивам актьорите си. Честно казано, те ме мразят за това, защото точно тогава се опитват да се вживеят в ролите си. За мен обаче винаги е важно да се поддържа известно ниво на ирония, защото иначе човек започва да се взема много на сериозно. Ето, това съм аз“.

А дали все пак му е лесно да прави филмите си? „По този въпрос Дейвид Линч би казал, че е като „да хванеш голямата риба“. Понякога е трудна работа, но ако е твърде лесно, ако всичко върви твърде гладко, много често това значи, че правиш нещо, което вече е правено. Случвало ми се е снимките да минат много леко, а след това в монтажната да си дам сметка, че е било така, просто защото не съм направил това, което е трябвало, но и че вече е твърде късно… Голяма част от добрите ми филми, са процес на усилена работа. Понякога се събуждаш в четири часа през нощта с готова идея в главата, сядаш, пишеш четири-пет часа и се получава много добър сценарий, а друг път ставаш в девет сутринта, измъчваш се, прекарваш цял ден пред белия лист и не успяваш да напишеш нищо добро. Няма правило. Същото е и с режисурата – трябва да усетиш актьора, за да разбереш какво в подхода ти към него би сработило. В известен смисъл режисьорската работа си е занаят, но има и друго, отвъд него. Наскоро бях в едно село с мои студенти и един от тях забеляза нещо, което другите подминаха. И му казах: „Ето това е талантът! Талантът е да видиш нещо“. Защото всички гледат, но повечето хора пропускат много неща.“

Когато спомена студентите си, отново се върнах към интервюто ни отпреди десет години. Тогава го попитах дали вярва в по-добрия свят, а той дори не се замисли: „Разбира се! Вярвам, все пак имам пет деца. Не нашето поколение обаче ще направи мъчителната крачка, за да промени нещата. Ще го направи по-скоро поколението на моите деца“. Като че ли е прав Данис Танович. Кръгът на живота, който споменава в новия си филм, се върти и вероятно идва времето на „специалното“ поколение.