Култура / Брой 5 (3018), Май 2025

Живеем в най-жестокото време, което светът познава (…), станахме по-корави и безстрашни.

Егон Шиле до сестра си Гертруде, 23 ноември 1914 г.

За Егон Шиле сякаш се знае всичко. И непрекъснато се открива нещо ново. Художник експресионист, представител на виенския модернизъм, той отдавна не е загадка за австрийската столица, още по-малко за музея „Леополд“, където се съхранява най-голямата сбирка в света с негови работи: над 300. Заедно с Климт той е магнит за ценители и туристи. Разковничето към интереса е, че всяка изложба разказва познатите факти в неочакван ред. При най-новата – „Време на промяна. Последните години на Егон Шиле 1915–1918“ (до 17 юли), музеят „Леополд“ тръгва отзад напред към творчеството на художника, мелодраматично предлага последните му години като сцени от несъстоял се семеен живот и накрая подхвърля на публиката твърде шокиращата идея: ако Егон Шиле беше продължил да твори, нищо чудно да се беше превърнал в конформист, тъй като през този период все повече се откъсва от бунтарството на младостта и изневерява на тезата си, че изкуството е саморефлексия и нищо друго. Стилът му от типичен за експресионизма постепенно минава към реализъм. Къде ли щеше да стигне, ако беше продължил? Дали пък смъртта му не го е спасила от уюта на познатото?

Шиле умира от испански грип на 31 октомври 1918 г., пет дни след смъртта от същата болест на бременната си в шестия месец съпруга Едит Хармс. Портретът, който рисува на Едит на смъртното ѝ ложе, е последната му работа, а последните му думи преди неговата смърт са: „Войната свърши, аз си отивам… Картините ми трябва да се показват във всички световни музеи…“. Не вижда същинския край на Първата световна война – Австро-Унгария обявява капитулация три дни по-късно. Едит обаче е усетила, че макар събитията да водят към мир, те двамата едва ли ще могат да му се порадват. „Ние вече нямахме време за нищо, за абсолютно нищо. Нямахме време за нас, за живота, нямахме бъдеще“ – пише Едит в дневника си, за първи път показан в тази изложба.

Началото на 1918 г.: за Шиле нещата съвсем не изглеждат трагични. Във финансово отношение това е най-доброто му време. Той вече е важна фигура на културната сцена във Виена. 49-ата изложба на художниците от виенския сецесион е посветена само на него. Излага в Германия, където изданието за експресионистично изкуство „Акцион“ също му отделя специален брой. Получава поръчки за портрети на виенчани от висшите финансови и административни кръгове. Познатите от първите му картини ръбати и изкривени лица ги няма. Шиле придава мекота на портретите и въпреки експресионистичните щрихи все повече ги доближава до реалността, портретираните се харесват и плащат богато. Казват, че това се случва под влиянието на Едит. „Той трябваше да се научи, че по някое време дори и животът на художника се измъква от детските си обувки“ – отбелязва в дневника си тя. Едит страда от депресии, според изследователите постоянното ѝ желание да търси закрила се отразява на начина му на рисуване. Шиле изоставя провокацията, става по-уравновесен, както се полага на женен мъж и бъдещ баща. Бракът им е от 1915 г. Къщата на родителите на Едит е срещу ателието на Шиле. Егон харесва Едит за модел. По това време за целта използва главно Вали Нойцил, с която е в интимна връзка. Следва раздяла с Вали, която е болезнена за Шиле, и обвързване с Едит. В този период рисува много двойки (жена и мъж или две жени), като най-добър пример е картината „Прегръдка“ (Любовен акт II), при която телата са вплетени едно в друго, но в лицата няма страст, дори се чете отчужденост. За Шиле трайното отдаване на друг означава отказ от самия себе си. От дневника на Едит пък се разбира, че макар той да прави последни опити да запази личната си свобода, към нея е много ревнив. И тя го ревнува от моделите му. В същото време сестра му Герти се жени и ражда. Шиле, който до този момент няма отношение към децата, започва да рисува детски фигури. Изобщо всичко става различно, нормално, семейно, общоприето. Шиле чертае мащабни планове за бъдещето, които включват обществени поръчки… Добре че не се изпълняват, казва изложбата. Защото всички искат да видят Шиле като новатор, а не като… Тук потъваме в предположения, които пускат червейчето на съмнението. Какво по-добро за една изложба?