Култура / Брой 5 (3018), Май 2025

„Червеният кръст на сцената“, Цвета Софрониева, издателство „Критика и хуманизъм“, 2024 г.

„Писането за сцената несъмнено е опасно. Всяка дума се движи по острието на нож. Всяка дума може да убие и да спаси смисъла. „Червеният кръст на сцената“ е самото разпъване на човека в един свят, който той е сътворил и за който му се иска да поеме отговорност“, пише в предговора на тази книга Цвета Софрониева.

Тя е авторка на над двайсет книги с поезия, проза и драматургия, пише на български, немски и английски, ученичка е на Йосиф Бродски и носителка на наградите за поезия Адалберт фон Шамисо, Клиф Бекър и ПЕН Америкън. От години живее в Берлин, а сборникът „Червеният кръст на сцената“ включва не само най-новите ѝ драматургични текстове, писани през последните години покрай сътрудничеството ѝ с режисьорката Юлиана Сайска и независимия „Имърджънси театър“, но и по-стари текстове.

Между 2018 и 2023 г. актьорите и режисьорката работят върху теми и образи от поетическите книги ѝ Anthroposzene (2017) и „Прегърнати от мъглата“ (2018), а после сътрудничество им се развива и създават различни театрални форми и поредица от четения, пърформанси и имерсивен театър, представени пред софийска и берлинска публика. Някои от спектаклите, като „Сцени на разсъмване“ и „Празна е стаята на удоволствието“, се играят и досега, но трябва да отбележим, че включените пиеси в сборника са авторска рефлексия и са независими и различни от спектаклите.

Сред шестте драматургични текста в книгата е и пиесата „Сага за разградения двор“ от 1988 г., която има сценично четене още през 1994 г. в рамките на Международната конференция на жените драматурзи в Австралия и първа постановка през 1996 г. в Ландестеатер, Тюбинген, и „Академия Шлос Солитюд“ в Щутгарт.

Пиесата „Пера по перона“ пък е написана в периода 2022–2023 г. като серия монолози и хибридни записки, свързани с реални герои, развити във фикционални сцени. В основата ѝ обаче са действителни събития – наводненията в Артал в Германия през 2021 г. и през януари 2022 г. в Уганда и Мозамбик. Това е пиеса, в която основна е темата за климатичните промени и катастрофите, които са все още предотвратими, и следователно все още имаме няколко сценария за бъдещето. И понеже Цвета Софрониева е вплела в текста и собствения си опит от ветроходни плавания в Северно море, тази пиеса носи особена поетичност. Героините са две жени – европейки на средна възраст, Анка Илиева и Марион Ванк, които пътуват една към друга, а в техните монолози е събрана сякаш цяла новинарска емисия – с финансовите кризи, предупрежденията за опасно време и кризите на човечността.

„Няма време. Във война сме с нас самите... Фукушима нищо не е в сравнение с плода катастрофи, с които сме обременили Земята, и сега се покриваме както всички подли любовници. Дали сме обичали някога планетата си? Какво разбираме под думата обич…“, пита Марион, героинята в „Пера по перона“.

В сборника са включени и осем есета, които разглеждат проблемите на съвременния театър и на сцената. За Цвета Софрониева обаче сцената е не само театрално пространство, а по-широко понятие – свят, в който всички сме герои, общуваме и непрекъснато променяме концепциите за бъдещето и залагаме/ отлагаме катастрофите на днешния ден. За писането на Цвета Софрониева е характерна остра чувствителност към актуалните социални и политически проблеми на времето, в което живеем. Не само в есетата, но и в пиесите си тя пише за екология, войни и катастрофи, като в същото време изследва още по-внимателно отношенията между хората и връзките им със света.

Физик по образование, доктор на философските науки, тя се интересува от силата на конкретните научни факти, но е преди всичко поет и това си личи във всичките ѝ текстове – езикът ѝ е богат, метафоричен и много визуален, когато представя различни социални теории или просто ни разказва конкретна история. „Няма перфектни времена и ние ще трябва да се научим да живеем в невъзвратимостта на омразата и катастрофите, които сами предизвикахме. Вероятно само мисълта за поносимо, приемливо бъдеще би могла да ни даде сила да демитологизираме миналото и да творим настоящето смислено. Но ние непрекъснато я губим“, пише Цвета Софрониева в есето „Естетиката на катастрофите и интервютата на душата“.