Култура / Брой 6 (3019), Август 2025

„Особен поглед“, 2025 г., сценаристи Боян Папазов и Атанас Киряков, режисьор Атанас Киряков, оператор Иван Тонев, продуцент Ars Digital

„Особен поглед“ е документален филмов портрет, посветен на Стефан Бочев (1910–2002) – писател, публицист, дипломат, известен най-вече с епоса си от над 1500 страници „Белене. Сказание за концлагерна България“. На книгата няма да се спирам, тя има вече три издания и е влязла в пантеона на българската лагерна проза. Но от нея тръгва първият „особен поглед“: не очакваш толкова позитивно и преизпълнено с любов към хората описание на обстановката и отношенията в ситуации на несправедливост, унижение, насилие и глад, студ, болести, гибел. Направо невероятно – да съхраниш себе си така просветлен в непоносимия бит и идеологическата мелачка, която „превръща човека в кал“. Защото описанията са автентични, от времето на пребиваването на Стефан Бочев на остров Персин (1949–1953). Той е успял да измъкне записките си, нечетливи драскулки заради травма на ръката (но не от лагера, а от ски в Швейцарските Алпи в предишния му живот), написани на сочен език, с възклицания, коментари и волни разсъждения, с „благородство и мъдрост“, които ги отличават от други лагерни спомени.

Вторият „особен поглед“ е в конструкцията на филма, разделена според трите периода в живота на героя, но и на съвременна България. Неговите снимки на късна възраст (след 1989 г.) се появяват в началото и края като рамка – на тях Стефан Бочев прилича на дядо Коледа с очила, усмихнат благодушен старец. Доста различен от напетия красавец в елегантни костюми от царския период – с европейско образование и завидна кариера, кореспондент в Женева на „Вашингтон Поуст“, началник на кабинета на министър-председателя Кьосеиванов и негов зет, дипломат в Швеция. Но също толкова отдалечен и от активния николапетковист, затворник и после строител, хамалин, преводач… Дикторският текст е разпределен на две: обективният разказвач е Валентин Ганев, интелектуално неутрален и леко ироничен, който поднася цялата необходима информация. Руси Чанев „играе“ с гласа си Стефан Бочев в откъсите от негови писания и спомени – с интонации, огъвания, затихване… И изчезва в третата част, когато разказът се поема от Стоян Бочев (в кадър от Варвара), който ще представи баща си от последния му етап и реализацията на книгите му. Тук имам резерви за необходимостта или по-скоро начина на включването на сина, който според мен нарушава стилистиката на филма и баланса на персонажи и теми. За тази част ми се струва по-ефектно да се потърсят екранни решения, подобни на наслагванията на съвременници (или сенки от хора?) по топосите на София.

Защото те сполучливо кореспондират с третия „особен поглед“[1], който е към визията на лагера „Персин“. Преходът към него е от черно-бяло в цвят, с намигване към конския вагон, популярен от шлагера „Прощавай София“ от филма „Иван и Александра“ (впрочем еврейска песен). След табелката на гара Белене очакваме да видим „пределната област между живота и смъртта“ в целия неин ужас. Нищо подобно! Поглед с дрон отгоре над реката и острова в тяхната пищна зеленина и разлив. И музика (обикновено е „минута мълчание“). После – първото посещение през 1990 г. на бивши затворници в лагера (автоцитат на Атанас Киряков от филма му „Оцелелите“, 1990). Подобно на героя, авторите на филма са „над рефлекса на отмъстителя“ и разкриват Белене в набор символни понятия образи: мост и черен път, река и канали, буйна растителност и високи дървета. Има рисунки и снимки от музея за всеки случай, но природата е тази, която ще господства над „най-важния от всички университети“. Ще се сменят сезоните и ще потънем в снежен „сън бял, сън страшен“, после пак пролет с щъркели и цъфтеж, и отново зима и разруха… Така филмът се оформя в есе, достойно за образци като „Нощ и мъгла“ на Ален Рене (посветен на Аушвиц). Спиралата на живота и смъртта изтласква на заден план физическото оцеляване и се фокусира върху духовното съхранение. А реката с остров Персин се влива в море, на чийто бряг е скромният гроб на Стефан Бочев.