Култура / Брой 4 (2957), Април 2019

На въпроса защо Радичков е написал „Неосветените дворове“ по начина, по който го е направил, може да има само един отговор – защото не е могъл да измени на себе си и да го направи иначе. Затова и книгата с може би най-красивото и изящно заглавие в родната литература продължава да се преоткрива, сега и в ново издание от „Нике“.

Пътеписът, по-малко пътеводен и повече предразполагащ към изгубване, открива автора си захвърлен в дивата природа на Сибир през 1963 г., учуден от непознаваемото в нея. В „Сибирски тетрадки“, които видяха бял свят през януари тази година, може да се проследи неувереният път на Радичков към едно особено място на съзнанието. Място, което дори науката и психоанализата да претендират, че могат да обяснят, остава все така мистично и далечно, кореспондиращо блестящо със снеговете на руската тундра.

На Радичков са му нужни близо 20 страници, преди да спомене България. Родината се появява заради децата, които очакват баща си у дома, с техните затворени клепки и лепкави бузи. Когато в края на книгата авторът прави равносметка за написаното, той се учудва. Струва му се като напразно усилие, безполезна работа, която се стреми да прихване неуловими усещания. По страниците обитават коне и патици, коршуни, лисици, мъжете се въртят покрай замръзнало езеро, ловуват, наоколо се чуват дървета, които казват „Е-ХА!“, преди да се строполят тежко на земята.

Потънал в преспи сняг, студ и човешка доброта, която стряска душата, Радичков описва преди всичко материята и земята, плод на съюза между природата и духовното, както и техните чеда – шаманите, които омайват със своите песни. Писателят отваря тетрадките си и бърза да запази текстовете пред учудени погледи – за какво му е да записва това, което отново може да бъде сътворено.

„Предай се, дребно човече!“ – казва тундрата на Радичков – и той се предава на поезията ѝ. Неговият Сибир може да е в покрайнините на някой от градовете на Калвино, тъй като по никакъв начин не е географски, а поле на мечтанията и чувствата, изящен кадър на човешката самота, нащърбен къс от Русия, показан по-късно във филмите и полароидните снимки на Андрей Тарковски – земя на разхвърляна тъга и лутащи се кучета, обвита в премяната на светлосини мъгли.

Некартографираната територия едва ли може да бъде проследена и посетена днес. Местата и хората биха били крайно различни от тези, описани от Радичков. Така и книгата му свидетелства още веднъж за силата на писателя да обхваща преходни необятности, които под настойчивия натиск на времето се стопяват като ледници и остават единствено в паметта на онзи, който е имал очите и умението да ги опише.

Йордан Радичков е създал една неизчерпаема книга, която досущ като кладенец с жива вода не спира да дава на търпеливия читател утвърждаваща енергия, която въпреки студа стопля. Така човекът Радичков е станал постепенно духът Радичков и се е населил в пространството между двете земи, където кротко нашепва за спящата вода, която трябва да се събуди.

„Водата също спи нощем в стомните и човек трябва да утолява жаждата си с будна вода. Ще събудя водата, преди да пия от стомната.“

Сибир е сън за Радичков, от който той не е сигурен дали се е събудил. Би било естествено, ако излезе обявление, че авторът никога не е ходил на север и цялото пътешествие е било съчинено в поредица от бълнувания. Сякаш той пише от едно място, намиращо се над разума и сетивата, и извиква оттам пухкави облаци на чиста литература, каквито все още рядко се откриват у нас.

Новото издание, макар и с коректорски пропуски, отново е пременено с чудесната корица на София Попйорданова, която е избрала покровските сребърни лисици, затворени в „полигона на любовта“. Наблюдавани отгоре, както може би нас някой отнякъде наблюдава, те живеят в наполовина рай, наполовина ад. Досущ като обитателите на тайгата, досущ като самия читател може би?