Култура / Брой 6 (3019), Август 2025

С Диана Андреева от „Обсерватория по икономика на културата“ и Янина Танева от „Фабрика за идеи“ разговаря Людмила Димова

Над 82% от запитаните не са посетили нито едно събитие с класическа музика, опера и балет, около 63% не са ходили изобщо на театър, а непрочелите нито една книга вече са 43,6%. За трета поредна година „Фабрика за идеи“ заедно с „Обсерватория по икономика на културата“ в партньорство с „Асоциация за развитие на София“ и социологическа агенция „Алфа Рисърч“ представиха резултатите от национално социологическо проучване за участието на българите в културни дейности.

Можем ли да говорим за тенденции, които очертава проучването „Достъп до култура“ през годините?

Янина Танева: Изследването започна като инициатива, с която искахме да докажем хипотезата на нашата организация, действаща на терен. Ние работим за запазване на нематериалното културно наследство и за срещата между съвременната и традиционната култура. Мислехме си, че ще изведем единствено данни за огромни различия в достъпа до култура между малките населени места и София, но проблемите се оказаха много по-дълбоки. За методологията на изследването се обърнахме към Диана Андреева. Помагат ни различни социологически агенции. Още първото изследване шокира с немалък процент българи, които не са посетили нито едно културно събитие през предишната година. Представата за „културна пустиня“ надхвърли очакванията ни, защото ние си мислехме, че тя е само географски и възрастово детерминирана. Всъщност липсата на политики много ясно е задала картина, която продължава да се влошава за трета поредна година. Няма как, след като нищо не правиш или правиш още от същото, да има промени към добро. Ние се опитваме да създадем неформална коалиция, която се казва „Достъп до култура“, и да огласяваме измерените резултати. С две думи, над 70% от запитаните не са посетили културно събитие – това означава, че публичните финанси за култура се харчат абсолютно недалновидно.

Диана Андреева: За втора поредна година изследването се осъществява от „Алфа Рисърч“. Имаме финансова подкрепа от „Асоциация за развитие на София“ и съдействие от Гьоте-институт, където правим семинар, наречен „Достъп до култура“. За съжаление, за трета поредна година данните се влошават в някои аспекти, но Министерството на културата (МК) не работи за преобръщане на тази тенденция чрез политики, които насърчават достъпа до култура. Нашето изследване поставя фокус върху развитието на младежката аудитория и затова една от препоръките ни е свързана с младите в широк диапазон – от 6 до 26 г. Въпросите по методологията, както сме я структурирали, ни дават основание да кажем, че българите са на последните места в Европейския съюз по участие в културни дейности. Затова настояваме за много по-категорични политики.

По най-важния показател, който Янина спомена – в тазгодишното изследване групата, която няма нито едно участие в културни дейности за последните 12 месеца, се увеличава. И това се отнася до дейности, в които държавата инвестира най-много публични средства – 82,7% от запитаните не са посетили нито едно събитие в сферата на класическата музика, операта и балета. Всички знаем, че тези дейности са с най-голяма нужда от изграждане на вкус от ранна детска възраст. Относно посещенията на други сценични изкуства – и там процентът на неучастие се увеличава – около 63% не са ходили на театър. Непосетилите библиотека вече са 75%. Но на въпроса дали са ходили на заведение с жива музика – неучастието е около 37%. Естествено, тук не става дума за пиано бар с джаз или класическа музика, а за един специфичен стил, който младите хора, за най-голямо съжаление, все още припознават. Сред най-посещаваните са историческите забележителности, културното наследство – едва 42,4% не са участвали в тази дейност. По отношение на фестивалите и съборите, които измерваме в един въпрос – неучастието е 50,9%. И то при положение че любителското творчество разчита на читалищната мрежа и е най-достъпната културна дейност в малките населени места и селата. Извън областните градове неучастието на българските граждани е от 70 до 90% за някои културни дейности.

Как определяте причините за това неучастие?

Д. А.: По отношение на представленията на живо – театър, класически концерт и опера, когато запитаме: „Каква е причината да не посещавате?“, гражданите отбелязват цената като фактор: „Скъпо е, не мога да си го позволя“. През предишните години този процент намаляваше, за 2023 г. измерихме около 38,5%, но сега отново има връщане на около 40%. Въпреки че в последните години наблюдаваме нарастване на доходите, включително и на пенсиите. Освен младите на фокус при нас са и хората над 65 г., които имат изграден вкус за участие в културни дейности, но при тях доходът е много значим фактор, особено когато направим географски разрез – това са хора в селата, малките населени места, дори и в част от областните градове. На второ място е липсата на свободно време, която засяга хората с относително високи доходи, дори над средните за страната. И това се измерва вече години наред в ЕС: изключително активната работа и липсата на свободно време са фактор за неучастие в културни дейности. Измерваме и липсата на достъп – една четвърт от гражданите я посочват. Конституцията на Република България, от която би следвало да зависят всички политики, регламентира в член 20 балансираното развитие на регионите, а в член 23 това, че всеки български гражданин има право да се ползва от културните ценности и от българската култура. През тази най-високо субсидирана дейност публичните финанси следва да стигат до всеки български гражданин, а 25,4% от тях посочват липса на достъп. Още един интересен отговор, който дава най-ниската възрастова група: „Не ми харесва този тип културни събития“ – процентът при последното изследване е около 17 и нараства във времето. Това означава, че не се изгражда вкус в аудиторията, липсва съответната семейна и образователна среда или на конкретното място няма такъв тип културни дейности. Друг отговор, който дава най-младата аудитория, между 18 и 29 г.: „Нямам компания – никой от приятелите и семейството не иска да ме придружава“. Процентът тук е 20–25 през годините.

Проучването от 2024 г. регистрираше 40% непрочели нито една книга.

Д. А.: Задаваме въпроса: „През изминалата година прочетохте ли книга? И ако да, колко книги сте прочели?“. За съжаление, проучването показва негативна тенденция – 43,6% от респондентите потвърждават, че не са прочели нито една книга. А от тези, които посочват, че са прочели, при около 56,5% това са средно около 7 книги за година. Тук все още говорим за фактора цена, книгите са скъпоструващо удоволствие за част от хората. Тези групи, които посочват, че нямат възможност да купуват книги, не посещават и библиотеки. Въпреки че има читалищни и регионални библиотеки, а специални програми на МК все пак осигуряват обновяване на библиотечните фондове. Смятам, че трябва да има отделна кампания, свързана с библиотеките и заемането на книги, насочена към хората, които не могат да си позволят да ги купуват. При младите книгите не са предпочитано занимание в свободното време и това е проблем. Вместо да четат – извън задължителните книги и учебниците – те в най-голяма степен посещават кино или филмови платформи.

Я. Т.: Много е важно да говорим за новите роли и функции на библиотеките, за новото отношение към знанието, защото то не идва само през книгата. Има и добри примери – регионалната библиотека във Видин поддържа електрически библиобус, който пътува по селата. Същевременно някои читалищни библиотеки поради липса на визия или на капацитет много често нямат нови заглавия или работещите изобщо не се сещат, че могат да занесат книгите до домовете на по-възрастните, както прави регионалната библиотека във Видин. Има, разбира се, положителни примери за библиотеки, които работят активно – във Варна, в Стара Загора и др.

Какви са вашите предложения, насочени към младежката аудитория?

Я. Т.: Това е национална задача с оглед и на насилието сред младите. В крайна сметка културата е мястото, където могат да се срещнат поколения, цивилизации, идеи, метафоричното, асоциативното и критичното мислене. И от тази гледна точка ние смятаме, че е абсолютно спешна мярка още в ранна възраст да се изграждат навици за посещение и за създаване на културно съдържание, да се познават различните форми и изразни средства. Едно от предложенията ни е за въвеждане на т.нар. културен паспорт.

Д. А.: Това предложение е насочено към широкия диапазон от 6 до 26 г., за да бъдат обхванати децата и младежите, ученици и студенти, да няма прекъсване на участието им във времето. Трябва да кажем, че това е най-широката извадка, за която може да бъде създадена специфична културна политика за насърчаване на достъпа. По данни на националната статистика това са 1 300 000 деца, ученици, младежи, студенти. Нашето предложение във фискален аспект означава около 130 млн. годишно или по 100 лв. в културен паспорт. Има много примери в рамките на ЕС, някои от тях предвиждат на 18-годишна възраст младежите да получат 500 евро. Ние смятаме обаче, че при дългогодишното отсъствие на целенасочена политика на 18 г. е твърде късно, трябва да се работи с децата в началното, основното и средното образование. Въпросът, който винаги следва: Не са ли много тези пари? Не, не са, държавният бюджет може да си ги позволи, тези средства ще отиват в културни институти, в неправителствени организации, които ще имат грижата и задачата да развиват детската и младежката аудитория. Мисля, че това би била най-голямата инвестиция, която държавата може да направи в младите си граждани. Ние посветихме първата ни дискусия на културата като превенция срещу младежкото насилие. Тя като фактор би структурирала по друг начин взаимоотношенията сред младите хора, отношението им към обществото, изграждането на ценности. И това би следвало да обедини различните политически сили в управление и опозиция.

Как би изглеждало на практика въвеждането на тези културни паспорти?

Д. А.: Издават се такива на всяко дете, ученик, младеж, студент, който има право да посещава културни дейности на стойност до сто лева през годината. И това не може да бъде само една културна дейност. За малките населени места, където няма опера, театър и кино, една от препоръките ни е да се въведат транспортни ваучери, каквито има в други европейски държави. Културният паспорт дава възможност да отидеш на театър, да купиш книга – естествено, не всякаква, а на български автор, да гледаш българско и европейско кино. Тук думата ще имат специалистите, които се занимават с художествения аспект на културните дейности. Но при всички положения не могат да се включват американско кино, абонаменти за платформи, следва да се подкрепя българската култура и европейската, от която сме част. Още една голяма задача – как да изградим навици за гледане на българско и европейско кино. Трябва да кажем, че отчитаме интерес преди всичко към американски филми. Ние имаме съотношения над средноевропейските норми между българско, европейско и американско кино. Отчитаме от 70 до 85% гледане на американско кино. Същото е и когато задаваме въпрос за киноплатформите.

Я. Т.: Мислим за културния паспорт като за част от една по-голяма стратегия за достъп до култура. Има организации, които на своя глава и собствен финансов риск провеждат такава микрополитика. Някои колеги постигат невероятни резултати в работата с тийнейджъри, с всички онези групи, които отпадат. Важно е да има подкрепяща политика за такива организации, които изпълняват всъщност държавна задача, без държавата да им я поставя. Социално ангажираните изкуства са много важни. Изследванията, които правим през годините, са база за такава стратегия, но тя трябва да се приеме с много по-широк консенсус. Темата вече се разпознава, въпросът е по-скоро обществото да изисква правото на достъп до култура.

Виждаме в новото изследване на „Евробарометър“, че нараства усещането за значението на културата, 79% от запитаните българи отговарят, че тя е важна лично за тях. Това означава ли, че обществото разпознава проблема?

Д. А.: От една страна, да, но много бавно тече при нас процесът на обличане в политики и публични финанси на гледната точка на българските граждани. Те поставят културата сред приоритетите, където ѝ е мястото, но следва държавата доста по-гъвкаво да отговаря на тези искания. Като цяло от нашето изследване става ясно, че за около 54% театралното изкуство е първо предпочитание, когато ги попитаме какви културни събития биха посещавали, ако те се предлагат в тяхното населено място. Следват кинопрожекциите – също около 54% , музикалните представления на живо – около 43%, посещенията на музеи, на изложби. По отношение на движимото културно наследство и визуалните изкуства – мотивацията за посещение са временните изложби, за които не всеки музей или галерия извън София може да осигури достатъчно средства. На последно място с едва 17% е концертът с класическа музика, за който се изисква дългогодишно изграждане на вкус. Друг важен въпрос е участието в любителски форми на изкуство – над 90% посочват, че не участват в такива. Във Финландия, с която България е съпоставима, над 90% участват. Тук също могат да се създадат програми, насочени към различни възрастови групи.

Я. Т.: Това изследване и всички дискусии, които правим, показват, че МК не е принципалът на този сектор. Земеделците например винаги могат да се обърнат към своето министерство и ще бъдат подкрепени, докато в нашия случай не е така. Трябва да се диверсифицират начините на финансиране на културата – през Регионалното министерство или през общините. Национален фонд „Култура“ разпределя средства предимно в София. Регионализацията е спешно наложителна.

Д. А.: България вече е разделена на три статистически района на планиране, а София е обособена като отделен район. Това е добър повод за нов тип културни политики, които да въведат липсващото регионално звено. Доскоро имахме шест статистически района на планиране, но нямахме регионална политика, насочена към всеки от тях. Какви цели и задачи трябва да си поставя тя, кои да са водещите институции, на какви нива да са елементите на финансиране? Могат да се създадат регионални фондове, както е в други държави от ЕС.