Култура / Брой 7 (3020), Септември 2025

„Израелският историк и писател Ювал Ноа Харари нарича съвременната култура на пътуване „романтически консумеризъм“. Често ние, пътуващите и снимащите, се самозалъгваме, че правим нещо различно, но в действителност сме си консуматори.“ С Емил Данаилов разговаря Оля Стоянова

Емил Данаилов е фотограф и журналист, автор на многобройни пътеписи и репортажи. Бил е главен редактор на списание „Одисей“. Организира и води фотографски пътешествия по света, а през февруари откри и фотоизложбата с пейзажи „Без причина“ в галерия „Контраст“ в София.

Помня, на една лекция по социология ни бяха казали, че сме обречени на всекидневие. И пътуването ми се струва една от малкото възможности да избягаме от това всекидневие. За вас какво е пътуването и как е свързано с фотографията? Обикновено ви представят като фотограф и пътешественик, затова се чудя кое е първото – фотографията като инструмент или пътуването като необходимост?

Яйцето или кокошката? Все пак пътешествието е първопричината, но фотографията, масово достъпна в наши дни, допринесе за пътешественическия бум. Дойдох, видях, снимах – това е новият девиз. Колкото до всекидневието, и аз уж бягам от него, пътувайки. Но озова ли се в чужда култура, започвам да го търся, чуждото всекидневие. То е като да си смениш кожата, да се престориш на друг човек, да съпреживееш за малко неговото битие, да се почувстваш част от друг свят и така да обновиш себе си. Но и в същото време да получиш познание за чуждия живот. Обичам да снимам хората в тяхната естествена среда, в контекста на собствения им живот – на работното им място, в дома им, в храма, където се молят. Има ли човек на снимката, има и история, и точно тази на пръв поглед банална, всекидневна история ме вълнува.

Този интерес към всекидневието предполага ли интереса ви към документалните кадри, към снимките, които не е задължително да бъдат красиви?

Точно такива снимки обичам да правя – репортажни, документални, но държа все пак да са и естетически издържани. Да показват живия живот, но предаден с изразни средства, които добавят художествена стойност на изображението.

А все пак как започна всичко?

Изкушавам се да кажа, че пътешествениците сме любознателни хора и това ни тласка да поемем на път. Но човек може да е любознателен и без да излиза от вкъщи, просто да бъде по-умозрително настроен. Явно пътуващите сме по-сетивни, по-отворени към заобикалящото ни. Разбира се, още по време на пътуването започва процесът по „дестилация“ на видяното и преживяното, което после дава храна на ума. Но ни е необходимо гориво отвън. А какъв е генезисът на самата фотография, нейният смисъл... Хрумва ми, че фотоапаратът е своего рода еквивалент на Платоновата пещера, но с обратен знак. Образът, уловен с фотоапарата, тази „пещера обскура“, не е жалко подобие на някакъв идеален обект, а точно обратното. Той е съвършеният инвариант на несъвършената действителност, той представя света около нас, изчистен от профанната му битийност. За разлика от хората в пещерата на Платон, които виждат само сенки по стените, но не и същността, фотографията прави точно обратното – опитва се да върне тези несъвършени сенки към техния първообраз, да покаже идеята за нещата или поне авторовата идея за тях. И когато се шегуваме, че индианците не искат да бъдат снимани, за да не им се вземе душата – ами истина е. Когато снимаш нещо, ти му взимаш душата и тази душа е идеята за това, което си снимал.

Колкото до пътешественическата фотография, която е сравнително нова, израелският историк и писател Ювал Ноа Харари нарича съвременната култура на пътуване „романтически консумеризъм“. Често ние, пътуващите и снимащите, се самозалъгваме, че правим нещо различно, духовно, но в действителност сме си консуматори. Ако се върнем назад – преди сегашната ера, в която много хора имат свободното време и финансовите възможности да пътуват по света, а и съвременните технологии и средства за придвижване им го позволяват, та ако се върнем сто-двеста години назад, когато пътешествията не са били неизменна част от живота, в самото начало на фотографията, ще видим, че през XIX в. най-масовият и популярен жанр е портретната фотография. Каква е причината? Вероятно същата, която поражда и религиите – страхът от смъртта.

Опит да спрем времето?

Опит да спрем времето и да останем безсмъртни по някакъв начин. Фотографията ни дава една илюзорна безсмъртност. Да вземем и българската дума, която често използваме, когато се снимаме – казваме, че ще се увековечим. Да останем след смъртта си, нашият образ да живее вечно. Пък и хората сме сантиментални натури и искаме да складираме спомените си. Ако погледнем историята на човечеството, изненадващо е колко рано сме се научили да спираме времето – чрез записано слово и образ. Очевидно тази необходимост е била и продължава да бъде от същностна важност за нас, хората – да надвием тленното, да се обезсмъртим. Затова е и маниакалното самофотографиране, което настана с появата на смарт телефоните.

Дали това няма да се промени днес, когато сме залети с толкова ненужни визуални изображения? Дали това няма да роди някаква съпротива?

Наскоро една приятелка ми каза: „Имам десетки хиляди снимки в паметта на компютъра и се чудя дали един ден дъщеря ми въобще ще поиска да ги погледне“. Казах ѝ да не се блазни от тази мисъл. За съжаление, никой няма да се интересува от снимките ни, дори най-близките ни хора. Имам предвид снимките от разни места по света. Е, ако извадим на хартия някое албумче, някой може и да го разгледа, но което е в компютъра ни, си е за наша консумация и за наше удоволствие. Аз снимам от десетилетия и се опитвам да не гледам много сериозно на това занимание, защото в крайна сметка то е просто едно от нещата, които правим, за да запълним отрязъка между двете бездни. Мисълта, че фотографията има някаква възвишена цел, ни дава увереност и смисъл, но аз предпочитам да гледам на нея като на игра, като на удоволствие и забавление, което ме кара да се чувствам добре и щастлив.

Имало ли е моменти по време на фототурове и обучения, когато сте се отказвали от снимането?

Когато водя хора с мен, обикновено отиваме на някое наистина интересно място и тогава не мога да се сдържа да не снимам. Но макар всички в групата да сме запалени фотографи, винаги им казвам, че нашата главна, първа и основна цел е да се наслаждаваме на самото пътуване, да се радваме на света около нас, на преживяването, а покрай това, сигурен съм, ще направим и хубави снимки.

Това с отнемането на душата на снимания ми напомня на един ваш пътепис от улиците на Амстердам и проститутките, които отказват да бъдат снимани. По съвсем други причини, разбира се, но пак е важно образът им да не бъде отнет. Кога един фотограф се отказва да вдигне фотоапарата?

Всъщност аз не мога да кажа, че съм фотограф. Не знам как ще прозвучи това в едно интервю, в което ме представяте като фотограф, но от години изпитвам вътрешна съпротива да се нарека такъв. Чудил съм се откъде идва това нежелание и как да го формулирам, докато преди време не прочетох една мисъл на Стивън Фрай, вдъхновена от житейската философия на Оскар Уайлд, която ме порази с лаконичността си. Той казва: „Ние не сме съществителни, ние сме глаголи“. И аз така – снимам, пиша, правя разни неща, но какъв съм – не знам.

За мен фотографията е изразно средство, подобно на писането. Но трябва да призная, че напоследък все по-малко пиша и общувам повече чрез снимки. Може би защото образът е бърза и лесна медия. Светът, в който живеем, е информационно претоварен, хората все по-рядко и по-трудно четат дълги текстове – затова визуалното е много удобен начин да стигнеш до тези хора и да им кажеш нещо. Вярно е клишето, че една снимка замества хиляда думи.

И понеже имате опит и като фотограф, но и като пишещ човек, кажете как днес се пише за пътуване? Дълги години бяхте фоторедактор, а по-късно и главен редактор на списание „Одисей“ и сте изчели стотици пътеписи.

Докато работех в списание „Одисей“, много хора ми завиждаха, защото смятаха, че непрекъснато пътувам. Истината е, че по това време имах страшно много работа в редакцията и всеки ден трябваше да чета пътеписите, които ми изпращаха. Повечето от тях, за съжаление, бяха под всякаква критика и тогава си дадох сметка колко деградирал е този жанр. Особено сега, когато и списание „Одисей“ е в историята като хартиено издание и всеки може да напише своя пътепис и да го пусне в мрежата, без да се съобразява с ничие мнение. Много падна нивото на фотографията, а и на писането за пътешествия, защото всеки си казва: „Това и аз го мога“. А някога снимките и историите за пътуване минаваха през своеобразно жури – редакторите на изданието, за които се предполага, че имат знанията и опита да преценят дали те бива. Когато медийната среда се демократизира до такава степен, че всеки да може да публикува и да покаже свой текст и снимки на широката публика, това изигра лоша шега на пътеписа – заради масово тиражираните лоши образци новите читатели започнаха да гледат на пътеписа като на второразредна литература. А в България имаше страхотни пътеписци – например Ясен Антов, Герасим (Джери) Величков, които доказаха, че пътеписът е достоен литературен жанр.

Какви са най-честите грешки, които хората допускат в писането за пътешествия? Аз не обичам писане тип личен дневник. Или текстове, в които авторите да ми разказват стъпка по стъпка какво правят, освен ако не става въпрос за хималайска експедиция, където описанието на щурма към върха е много важно.

Огромна част от пътеписите, които ми се налагаше да изчитам, бяха точно такива: „Самолетът се приземи плавно на летището, навън беше много топло, след един час пристигнахме в хотела, после се разходихме – отляво беше този музей, отдясно друг“. Това беше част от моята работа в „Одисей“ – да отсявам зърното от плявата, но и да намирам хора, които пишат добре за пътешествия. И най-интересното е, че страхотни пътеписи съм получавал от хора, които никога не са писали или са много далеч от литературата като занимание и образование. Но от друга страна, професионалисти с изградено име са ми писали слаби текстове.

А какво се случи през тези години с травъл фотографията?

От години ме занимава как туризмът убива собствения си обект. В желанието си да предостави на масовия туристически консуматор ново изживяване в автентични, непокътнати култури туристическата индустрия наводнява обитанията на тези култури с туристи и така ги убива. Същото се случва и със снимките. Както и в България вече виждаме, появяват се едни и същи снимки от едни и същи места, сякаш има стандарти за заснемане на определен обект от определена точка. Това го има не само у нас, то съществува и по света, а българите днес много пътуват. До такава степен тези популярни места са се комерсиализирали и лишили от автентичността си, че ми е непоносимо да гледам подобни снимки. Да не говорим, че и местните хора са го превърнали в бизнес – те са там, за да бъдат снимани, плаща им се за снимките и не само масовият турист, но и пътешествениците отиват там, за да направят снимка, която някой друг преди тях вече е заснел, те са я видели, харесали са я и искат да я повторят. Това е абсолютно безсмислено. Ето, сега се сещам за един хиляди пъти сниман и показван пейзаж от река Ли в Китай – с лодки, корморани и рибари с фенери – всичко това е толкова блудкаво и тези снимки са се превърнали в отблъскващ кич. Има места, на които много ми се е искало да бъда, но не съм отишъл навреме и днес съжалявам, че не съм го направил, защото вече не ми се и ходи – ще трябва да снимам неща, които са снимани и познати до втръсване. Туристическата индустрия – този демон на романтическия консумеризъм, наистина превърна света, а с него и интересните и автентични места в дъвка за туристите. И ние с цифровите фотоапарати не спираме да правим хиляди снимки. А какво казва американският фотограф Ансел Адамс? Да направиш дванайсет хубави снимки за една година, това е наистина добро постижение.

Има ли решение? В по-бавното пътуване? В бягството от тълпите? На какво учите хората, които се записват на курс по фотография?

Всъщност огромна част от хората, които идват на тези курсове, идват с въпроса как успявам да снимам непознати, как хората ме допускат до себе си. Казвам им: не снимайте местните хора така, сякаш сте в зоопарк. Трябва да общувате с тях, а снимките да бъдат част от това общуване.

Хората обикновено са жадни за разговор – да те попитат кой си, откъде идваш, какво търсиш тук.

Да, така и ти ще научиш нещо интересно, не просто да вдигнеш апарата, да щракнеш и да продължиш, без дори да ги поздравиш.

Хората еднакви ли са?

Да, Десетте Божии заповеди важат навсякъде, те са универсални за всички религии и за почти всяка култура на тази планета. Хората са в голяма степен едни и същи. За мен пътуването е начин да помъдрееш, без да платиш горчива цена. Знаем, че човек, който трупа знания, трупа печал. За съжаление, помъдряваме едва като поостареем, защото сме минали през изпитания, през загуби, през горчивина, които са ни направили мъдри, но и нещастни. Но да пътуваш, да опознаваш другите и да живееш, макар и за кратко, техния живот, да си представиш, че си на тяхно място, ето това е трупане на мъдрост по един приятен начин.

През пандемията, когато пътуването беше трудно, това тежеше ли ви?

Да, тежеше ми. В момента, в който се връщам отнякъде, даже още в самолета преди кацане вече правя планове за следващото си пътуване.

Не се ли уморявате?

И това се случва. Миналата година попътувах доста и накрая си дадох сметка, че не съм успял да се насладя на последните места, които посетих. Те бяха интересни, но аз бях вече емоционално амортизиран от предишните пътувания и не успях да се потопя в тях и да ги усетя. Минах някак дистанциран през тези страни и ми стана много неприятно, защото по някакъв начин ги похабих за себе си. Затова в онзи момент си казах, че е време да си дам почивка. Е, починах си и сега отново е време за приключения.