Култура / Брой 7 (3020), Септември 2025

С преводачката от полски Силвия Борисова разговаря Десислава Неделчева

Ще говорим за понятието „история“ в романите на изтъкнатия полски писател Павел Хюле (1957–2023). Във „Възпявай градините“ (изд. „Ерго“, 2023 г.), както и в първата книга „Мерцедес Бенц. Из писмата до Храбал“ (изд. „Колибри“, 2009 г.) има история в историята в историята...

Хюле е майстор на историите за родовата памет. Може да се каже дори, че „Мерцедес Бенц“ е още по-лична, тя е снабдена и с оригинални снимки. „Възпявай градините“ е по-обща, там няма връзка с неговите родове, но паметта присъства и е много по-богато разгърната. Привлече ме тази книга, едно, че харесвах вече Хюле, и второ, стана ми интересно заглавието, защото то на полски звучи по-странно и екзотично, отколкото на български. Цитат е от Рилке и самият превод на този негов сонет звучи доста по-различно.

Защо не го оставихте „Пей градините“?

Не ми стоеше добре, беше ми някак куцо. Освен това този сонет е превеждан на български, общо-взето нямам право да го променям, намерих преводачката Петя Хайнрих и с нея се съгласихме на това. Магически ми звучеше и чак след като навлязох вътре, видях, че това е безкрайност – историческа книга, съвсем актуална при всички турбуленции, които се случват днес в Европа. В нея има напластяване, преплитане между съдбите на поляци, германци, донякъде и руснаци, уж освободители, кашуби… Знаете, самият Доналд Туск (министър-председател на Полша, б.р.) е кашуб. Беше много интересно как се развива всичко през един относително неголям отрязък от време, макар че има много връщания и реминисценции.

Да поговорим за разликите в стила на „Мерцедес Бенц“ и новата, „Възпявай градините“. В първата едно изречение е половин страница, много задъхано, първоначално стресиращо читателя.

Това е разказ от едно-единствено лице, докато във „Възпявай градините“ има само на места такива дълги изречения. Много се забавлявах, но първо, докато успея да вляза в тези дълги изречения, беше доста трудно, накрая тръгна и книгата се изля. Покойният Марин Бодаков в своята рубрика „Ходене по буквите“ много я беше харесал в този смисъл. Романът „Възпявай градините“ си има нормално повествование и наратив. Но „Мерцедес Бенц. Из Писмата до Храбал“ е направена като реверанс към самия Храбал. А Храбал и Томас Ман са известни със своите огромни изречения, по цяла страница и повече. Павел Хюле се беше заел в чест на Храбал, той му беше любим писател. И заради Томас Ман също. А тези неща пак са преплетени. Гданск, както е известно, е обявен за свободен град (след Първата световна война, б.р.). Немците изобщо не са могли да понесат това решение на Обществото на народите, през цялото време са се бунтували заради откъснатостта му от родината, от Райха. Ненапразно тук има няколко немски образа, най-интересният е на Грета. Руснаците стоят малко встрани, защото те са хем освободители, хем неосвободители. Злото в тази книга присъства в най-различни ипостаси, включително с историята за намерения дневник, която на пръв поглед е странична, но в края на краищата е свързана с дядото на бившия собственик и показва още едно лице на злото, което независимо от военни обстоятелства, от исторически обвързаности, си е зло.

Да кажем, че книгите на Хюле са пълни с литературни податки.

Не само литературни, но и музикални. Сказанието за ловеца на плъхове от Хамелн, което в истинския си вид е малко популярно, е зловещо. Сюжетът му се вписва добре в идеите и представата на Хюле за злото. Ненапразно в книгата има алюзия с мишия поход. Това произведение има важно значение за тогавашното състояние на града и на Европа – за това как алчността погубва хората, плъховете като олицетворение на немските окупатори. Родовата памет засилва нашата съпротива срещу всякакво насилие. Историята с Рилке, вплетена в книгата, върви паралелно и донякъде осветлява и помага на самата история между Грета и Хофман. Има прекрасни исторически податки, например за Вагнеровия фестивал в Сопот, който е бил втората сцена след Байройт. Книгата е много любопитна в европейския исторически контекст. За съжаление, виждаме как историята се повтаря.

Книгата е палимпсест, изважда една история, от нея изскача друга.

Да, като вълшебна кутийка с много дъна. В това отношение Полша може да бъде пример заради многообразието на националности и исторически събития. Това е история от време оно – на разделяна, ликвидирана Полша.

Какъв беше работният процес с Павел Хюле и искате ли да преведете друга негова книга?

Хюле идва за няколко дни в България на представянето на „Мерцедес Бенц“ по покана на издателството и на Полския културен институт. Беше доста отдавна, но тогава присъства на представянето и беше много щастлив и доволен. „Беше“, за съжаление, не мога да кажа „е“. Много приветлив и разговорчив, общителен и ненадут писател. Бях във връзка с него, както обикновено с авторите си. За „Възпявай градините“ си задавахме някои въпроси, питахме се и в един момент той млъкна. Аз се почудих какво става, такива мълчания обикновено не са добри, опитах се да разбера от агентката му нещо или от самото издателство. И разбрах, че бил в болница. И той ми писа оттам, няма да забравя: „Вече съм здрав като млад кон, питай“. И малко след това почина.

Другият, също мил, прекрасен Адам Загаевски, и той така почина внезапно, едва беше навършил 70 години. Той имаше проблеми със сърцето и специално за представянето на своята книга ни изпрати от болницата една страничка текст, беше изумително.

А Павел Хюле, освен „Вайзер Давидек“ (1987), има един друг прекрасен роман, който се казва „Касторп“, вдъхновен и обвързан с героя на Томас Ман от „Вълшебната планина“. Много искам да го преведа, имахме такива намерения.

Като заговорихме за историческите повторения, по БНТ имаше интервю с Адам Михник по повод годишнината на президента Желю Желев.

Да, звъннаха ми стотина приятели да ми кажат. В България съм била през цялото време с Михник. Ние се познаваме от първото му идване тук, когато беше дошъл на гости в „Литературен фронт“, където работех. И тогава ни изнесе прочутата си лекция за това как от аквариума може да се направи рибена супа, но от рибената супа аквариум не може да се направи. Беше в 1990 г., веднага след промените. Той беше голям приятел с Блага Димитрова, с Йордан Василев и с Желев. Когато Блага и Желев се скараха, той идваше да ги сдобрява. Иначе съм направила две книги с есета на Михник в мой подбор. Той дойде за премиерата на първата.

Четох една статия за полската проза на 90-те от Пшемислав Чаплински във ваш превод – как романите на „големия наратив“ отстъпват пред тези с лична история. Той пише за литературата на малките отечества. Това важи ли все още?

С. Б.: Да, важи. Сега превеждам книга на младия писател Микола Лужински, „Страмерови“ – история на малките общности и разказ за едно еврейско семейство между двете световни войни.

На 75 години имате солиден житейски и професионален стаж. Как започнахте?

Моето семейство е съвсем обикновено, от двата края на България. Родът на майка ми е от Шоплука, до Елин-Пелиновото село Байлово, а баща ми е от Делиормана. Неговият баща, дядо ми, е бил началник-гара около Шумен. Родителите ми се срещат в София. Майка ми е била много голяма красавица, познавала е княз Кирил, движела се е в тези кръгове, завърши живота си като счетоводителка. Баща ми е следвал архитектура и после беше строителен инженер. Учех най-напред в Руската гимназия зад опашката на Коня, след това в 8-о училище. Кандидатствах много неща, включително „История на изкуството“ в Художествената академия – за чужбина. Тогава имаше две места, едното беше в Краков, а другото в Ленинград. Краков си оттегли мястото, за Ленинград се състезавахме сума народ и накрая отиде една от Пловдив с партизански привилегии. А имахме общо-взето еднакви оценки, това беше в 1968 г. Така останах в „Руска филология“. Беше много тревожно време. Имахме прекрасни преподаватели, стари белогвардейки, планини от интелект и знания. Никола Георгиев ни водеше упражненията – това беше духовен пир. Докато следвах, започнаха да отварят културни центрове на всички соцстрани. По неведоми причини избрах полския център и завърших курсовете там. Още докато ги карах, паралелно със следването, започнах да работя към „Концертна дирекция“ като преводач-придружител с полски език. След това ме взеха във Външния отдел на Съюза на писателите, където изкарах двадесетина и повече години. Отговарях за връзките със Съюза на полските и съветските писатели, разбира се. Организирахме договори за сътрудничество между Съюзите, пътувания, срещи. Командировките в Полша бяха важни и величествени, по два пъти всяка година. Тогава завързах много контакти с полски писатели, с Ярослав Ивашкевич на първо място. Първата книга, която преведох от полски, беше един сборник с негови есета „Хора, изкуство, книги“, през 1978 г. Преди това книгата беше подготвена за печат във варненското издателство „Георги Бакалов“. Обаче съставителят се беше отказал и тя висеше. Междувременно бях прочела една малка книжка с есета от Ивашкевич, която беше забранена в Съветския съюз, защото в нея имаше нестандартен за руснаците поглед на големия писател към други големи писатели. Заинатих се и казах на Петър Алипиев (редактор във варненското издателство, б.р.): „Ще се заема, но искам да се сложи и тази втора част, тоест цялата малка книжка“. Ивашкевич беше изумен, защото знаеше, че ние сме най-верният сателит на руснаците, и това издание за него беше подвиг.

Оттогава си ора полската нива. Една от първите ми преводни книги беше „Еманципантки“ на Болеслав Пруст. Много добре си спомням как за нея ми помогна Дядо Вазов с „Под игото“ – езика му, описанията на разни сцени, за да се постигне патината на времето. Постепенно започнахме да промъкваме автори като Збигнев Херберт, Тадеуш Ружевич, Чеслав Милош.