Култура / Брой 7 (3020), Септември 2025

„Как ни спасяват природните закони“, Оля Стоянова, издателство „Жанет 45“, 2024 г.

Книгата с поезия на Оля Стоянова излезе още преди година, но покрай многото стихосбирки от утвърдени и от млади автори остана някак встрани от интереса, надявам се, само на критиката, а не на читателите. Мисля обаче, че не бива да я пропускаме. Тя със сигурност попада сред най-доброто в поезията от миналата година.

Да припомня, че Оля Стоянова е журналистка, авторка на поезия, проза, драматургия. Печелила е националните награди за поезия Николай Кънчев и Иван Николов (за „Улица „Щастие“), два пъти е носителка на награда Аскеер за съвременна драматургия.

Доста дълъг период лежи между двете поетически книги на Оля Стоянова, но ето че моментът да разберем „как ни спасяват природните закони“ е дошъл. И дали могат?

Стихосбирката е композирана в три части – „Закон за това колко далече отеква смехът“, „Колко степени на мълчанието съществуват“ и „Рецепта за смелост“. Но между стиховете и в трите има свързващи нишки, не толкова видимо повтарящи се мотиви, а и един общ поглед. Оля Стоянова е толкова внимателен наблюдател, че не отбягва и най-малкото нещо, което невинаги привлича вниманието на поетите. Но ето, тя вижда. Вижда „жената, която нагазва в дълбоката шума на парка / и почиства падналите листа от бюста / на непознат герой“, или мъжа, „който почти погалва чуждите деца, / които тичат пред краката му“. Вижда „невидимото погалване“ на мъжа от жената, седяща срещу него „в метрото в Лисабон“, възрастна двойка, запазила страстта и любовта… Лирическият поглед тук описва видяното – в по-дълга или по-кратка история, или пък намира „история“ там, където не можем да сме съвсем сигурни, че я има. „Мъже, / забили въдици край морето – / все по-дълги въдици, / все по-здрави корди, / все по-сигурни примамки, / за да хванат онова, / което непрекъснато / им се изплъзва“.

И след като прочетем тези стихотворения, някак ни се отваря път и към друг смисъл – на нещо или за нещо, което уж е изглеждало съвсем ясно. Тази поезия не „играе“ с чувствителността, с повърхностната сантименталност, нито залага на печеливши, изпитани формули за успех. Тя е честна и пряма. Без никаква назидателност, поучителност или дори опит да внуши своята гледна точка, своята мисъл, своето преживяване на читателя. Без никаква намеса в онова, което героите ѝ правят или казват. Затова бих казала, че тя е и много деликатна. Но разбира важността на това да можем да спираме, да се оглеждаме и да се вглеждаме.

Още една особеност на поезията на Оля Стоянова, която познаваме и от прозата ѝ, е интересът, вниманието към хора, места, безинтересни в повечето случаи на поетите.

Bairro de Padre Cruz – „най-бедният квартал в Лисабон“, в който „живеят потомствени безработни“… Място, което можеш да разбереш само ако говориш този език, място, носещо „непреводимо локално име на несигурността / на умората / и отказа да продължиш, / на нежеланието сутрин да се събудиш, / на недоверието, / че слънцето ще продължава да изгрява / всеки ден“.

В тази поезия ще срещнем уморени рибари, „жените от портокаловите градини“, с красиви имена като Анна, Мария, Елга, Тереза, Вероника, Елена… Еднакви в прекосяването на Европа, познаващи „географията на старостта“, жени, помощници и гледачки на възрастни хора, „берачки на портокали и ягоди“, „жени, които се грижат за чуждите деца, / докато собствените им деца заспиват сами…“. Какво рисуват малките деца от Сирия или Ирак в бежанския лагер или какво разбираме за лудата, която „казва без милост същите неща, / които и сами си знаем – / ужасът да бъдем тук, / и няма мърдане“. Има една особена милост към човека в поезията на Оля Стоянова, някои ще кажат емпатия. Но за мен думата милост много повече се свързва с героите на поетесата.

В „Как ни спасяват природните закони“ ще открием и разбирането за важността на днес, на сега. Не че го няма миналото и древните философи, но ако искаме да виждаме и усещаме днешния свят, трябва да „забравим“ ненужното, „да говорим / в сегашно време“.

И неслучайно Кристин Димитрова е редактор на стихосбирката на Оля Стоянова. Те някак си приличат в почерците, стиховете им могат да си „говорят“. А думите на Кристин за книгата синтезират всичко.