Култура / Брой 7 (3020), Септември 2025

„Еликсир“, Капка Касабова, превод Капка Касабова и Мария Змийчарова, „Жанет 45“, 2023 г.; „Анима“, Капка Касабова, превод Капка Касабова и Невена Дишлиева, ICU, 2025 г.

Тия две книги на Капка Касабова – „Еликсир“ и „Анима“ – трябва да се четат една след друга. Не само защото с темите си те някак органично се стиковат – „Еликсир“ е за растителния свят, „Анима“ – за животинския (флората и фауната, тъй да се рече), но и защото настроенията, внушенията, убежденията, идеологията им в крайна сметка си пасват като плочки от домино; разбъркано домино, което показва как човечеството все повече се е отдалечило от природата и е на път да погуби себе си – своите основания и своите въжделения. Едно човечество неориентирано, залутано, разстроено: в известен смисъл и „Еликсир“, и „Анима“ изповядват през XXI век онова, за което ратува през XVIII в. отегченият от преструвки Жан-Жак Русо – назад към природата, благородно дивачество, естествено състояние. Натурализъм...

Но не, не този първичният, изконният, първозданният, а друг – постмодерен, постистинен, постекологичен. И ако Русо – облъхнат може би от оптимизъм, може би от надежда, създава литературното течение на сантиментализма – онова, което в чувствата открива най-истинските проявления на човешкото, то Капка Касабова – облъхната може би от липсата на онова, което някога е било най-истинско проявление на човешкото, създава нов литературен стил – меланхолизма. Да, нищо друго нямаме освен меланхолията, след като сме осъзнали, че до гуша сме затънали в цивилизация – цивилизацията в Шпенглеровото разбиране единствено като способност за съхраняване на мъртви форми, не за създаване на нови, които да са живи, дишащи с пълни гърди. Залезът на Запада, залезът на света...

Или по-скоро заразата на света, болестта на света. В своето фундаментално изследване (2015) „Меланхолията“ (превод Светла Кьосева, „Сонм“, 2023) унгарецът Ласло Ф. Фьолдени установява за днешната наша меланхолия: „В болестта става ясно онова, което до този момент е било незабележимо: животът е само мигновение от битието, което надмогва живота и води до унищожението му. Болестта е едновременно физическо и метафизическо явление: заболява конкретен индивид и все пак се осъществява вселенската съдба; човекът е „наранен“ и това ускорява неизбежното му унищожение“. Героите на Капка Касабова изразяват тази „нараненост“ така: „Много болно ми беше тогава да ги гледам наште момичета и момчета как се бъхтят на полето за картофите на гърка за двайсет и пет евро на ден. Сега се бъхтят на Запад за петдесет евро на ден и на мене пак ми е болно“ (Роки Омайничето в „Еликсир“); „Болестта на тяхното стадо може вече да е влязла в моето. Разчитам само на имунитета на стадото. Болестта може да се прояви и зимата. Раждат се агнета, а мляко няма и те умират. Затова ли съм правил стадо двайсет години и децата ми израснаха без баща, за да ми измрат сега животните от зараза“ (Камен в „Анима“). Този тон на изгубеност, на затритост, на невъзвращаемост е характерен за всички късни книги на Капка Касабова – като се започне от „Граница“ (2017) и се свърши с „Анима“ (2024), но ако първите две („Граница“ + „Към езерото“) разглеждат по-скоро социално-родови истории, то последните две са социално-битийни: съществуването като такова, нараненото (ни) съществуване като такова. Нейната нараненост, но и на хората, които среща било в Дъбраш и Брезница, било в Орелек и сред стадото. Получава се така своеобразно лечение (не бих го нарекъл излекуване – болката, меланхоличната болка си остава): събират се човек с човека, ближат си, образно казано, раните, както добичета ближат буца каменна сол, и на душите им олеква; някак си се помиряват със света, склонни са дори да го приемат донякъде. Защото всички – и българката от Шотландия, и помаците билкари от Западните Родопи, и овчарите от Орелек, вярват в същото, в което вярва французинът от Женева: „Природата никога не ни заблуждава. Ние сме тези, които лъжат себе си“.

„Еликсир“ и „Анима“ са книги, които не искат да лъжат. Нито себе си, нито когото и да било другиго...