Култура / Брой 7 (3020), Септември 2025

Откъс от книгата „Из българските бурни времена. Спомени от 1879 – 1918“, чийто автор е дългогодишен кореспондент на в. „Кьолнише Цайтунг“

Който бе живял по-дълго между българите, откриваше скоро, че наистина наближава денят да се пръсне изкуственият обръч около областта. Ние се питахме как ще погледне на това Русия, какво ще направи Турция, дали не сме в навечерието на една нова война. И ето че дойде събитието, макар и очаквано, с поразителна внезапност.

Подробностите на този бележит и значителен откъм последиците си преврат не са без интерес. Управлението на областта, т.е. Гаврил Кръстевич и неговият частен съвет (директорат) бяха получили съобщение за съзаклятието в опозиционната партия; Захарий Стоянов бе арестуван, но тълпата го освободи. Все по-ясни ставаха заплашванията. Правителството стоеше на уединена скала всред бурно море. Какви средства имаше на разположение за потушаване на народното движение? Въоръжените сили бяха отдавна неблагонадеждни; за готвените маневри всички части бяха разгърнати до боеви дружини; жандармерията и полицията не биха се решили да излязат срещу войската; правителството бе лишено от възможност да се наложи. Би могло да се повикат турски войски в областта – случай, предвиден от Органическия устав за вътрешните размирици в областта. Но такава мярка би заплашила главите на генерал-губернатора и на директорите му, при това съмнително бе дали Турция би се отзовала на поканата. Така в директората възникна мисълта да провъзгласи сам той съединението с България; това би станало може би, ако съзаклятниците не бяха изпреварили.

Руският представител Ингелстрьом беше добре осведомен. Той предварваше от стъпки, които биха били предприети без одобрението на Русия; даваше да се разбере, че Русия би позволила съединението на българите, но не преди княз Александър да е дал по-добри доказателства за своята благонадеждност. Трябваше, значи, да се чака. Руският военен аташе полковник Чичагов се въздържаше още повече, руските офицери, командири на дружините, вършеха без много бързане службата си и не се смущаваха в своя шумен и весел живот; те не бяха посветени от българите в плана.

Топката бе в движение и сериозни пречки за нейното задържане липсваха. Между това българите бяха образували един комитет, който да ръководи движението. Освен поменатия Захарий Стоянов в него влизаха редица млади, буйни хора, които вземаха работата искрено сериозно и които покрай това имаха отчасти лични причини да бъдат недоволни от генерал-губернатора и неговия директорат (частен съвет). Тук беше Стоянов (с прякор Аджелето), млад чиновник в пощата, който по-късно става главен директор на пощите и пратеник в Будапеща, умна глава, с политически поглед; тук беше по-нататък и капитан Паница, весел и съобщителен съзаклятник; също и сетнешният посланик в Берлин Димитър Ризов, тогава буен и страстен вестникар; най-после Зографски, благонадежден стар ветеран, д-р Странски, лекар, после министър на външните работи, и един уволнен юнкер, на име Тишков, от село Голямо Конаре. Тишков беше си прикачил презимето Чардафон, с което искаше да осмее немската благородна титла „фон“. В комитета влизаха и други българи, които трябваше като „апостоли“ да обходят областта и да подклаждат пламналия вече огън. Беше изработен точен план. Според него селяните от околните села под ръководството на Чардафон трябваше да извършат преврата; войските, под началството на своите офицери, трябваше да дойдат по-късно. Смяташе се за вероятно, че съединението ще се отстоява срещу Турция с оръжие; от полза за съзаклятниците бяха и руските нихилисти, които в значително число се бяха установили в двете Българии и работеха с усърдие против официална Русия.

Не беше сигурно как ще се отнесе към преврата княз Александър Български. Комитетът реши да го уведоми за предстоящата акция и да му заяви, че той може да избира само между приемане на съединението и напускане на страната. Това стана чрез Димитър Ризов и румелийския българин майор Муткуров на 3 (15) септември в Шумен, гдето князът пребиваваше по случай българските маневри.

Работите се развиха обаче независимо от министър-председателя в България. Захарий Стоянов, бившият овчар, тъй опитен в словоборство, бе разпалил духовете в Източна Румелия навред, гдето бе минал като апостол. Арестуван, той биде освободен от народа, отново задържан в Татар-Пазарджик и пак освободен. Правителството имаше намерение да арестува военните, взели участие в съзаклятието.

Между това Чардафон е в поход, мисли се за някакъв Наполеон. На леко сърце се наемат тези българи да правят против волята на Русия световна история; вижда им се тъй просто и тъй естествено да турят под един калпак онова, което трябва да бъде наедно. Пловдив спа през тази нощ малко неспокойно. Минало бе среднощ на 6 (18) септември, когато Николаев получи заповед да осигури с войската си града от нападение (мислеше се за командата на Чардафон). Докато ротите се съберат в бойна готовност, Николаев взима своето решение. Той обявява на хората си, че е дошъл очакваният час за премахване на последния остатък от турското владичество, за присъединяване към братята от север на Балкана и за добиване вечна слава пред историята. Той поръчва да донесат знамето, с което българските доброволци са спечелили чест и победа в борба срещу турците на Шипка и което в Източна Румелия, една турска област, не е могло да се носи. Поръчва да го развеят и в лятната нощ се разнасят викове: „Да живее България! Да живее княз Александър! Долу Турция! Долу пашата!“. Офицери и войници се прегръщат, леят се сълзи от радост, както това става нерядко у славяните. Руси в строя няма, освен няколко души подофицери, които също ликуват в общото увлечение.

Когато дружините на Николаев потеглят с барабани и се построяват в двора на конака, пристига руският военен аташе полковник Чичагов. Той смята момента благоприятен да се обърне с реч към войниците. „Какво правите тук? Нима Русия ви даде оръжие, за да се опълчите сега против изричните заповеди на царя?“ И когато Николаев идва при полковника, онзи му заявява: „Майоре, вие сте отговорен за това, което става тук! Вие забравяте, че Русия извоюва свободата на българите северно и южно от Балкана и че дълг на българите е да помнят това!“. Майор Николаев отговаря възбудено: „Полковник, кой ви е упълномощил да ми говорите тъй пред моите войници? Ще благоволите ли да изчезнете оттук?“. Чичагов се оттегля тогава. Той спасява лицето си пред своето началство, изнася становището на Русия и повече от него не можеше да се очаква. Дойдоха навреме и тълпите на Чардафона, след като двете полски оръдия, които можеха да обстрелват пътя през Маришкия мост, бяха оттеглени от артилеристите с викове: „Да живее България! Да живее княз Александър!“. Селяните на Чардафона идеха накичени с цветя и пееха: „Напред ни чака слава“. Чардафон яздеше кон и покрай него, също на кон, беше девицата от Конаре, Делка Шилева, със знаме в ръка. Това беше измислено от Чардафон. Като начетен човек той обясняваше: когато френците потеглили за своята велика революция, имали също една девица за знаменосец, и тя била Орлеанската Жана д’Арк! А което могат френците, могат и голямо-конарчени. Това се хареса на селяните и те избират учителката си за знаменосец.

Съединението беше обявено в цялата област; нийде не се появиха мъчнотии. Английският представител показваше открито своето задоволство, австроунгарският се въздържаше, както французинът и италианецът. Само русинът не оставяше никакво съмнение, че правителството му не одобрява акта. Така чрез българско своеволие и руска безтактност (преследването на Батенберг) се създаде странното положение, щото Русия, основателката и приятелката на българското княжество, да прави спънки за напредъка на страната, докато Англия, която отхвърляше благоприятния за България Санстефански мир, стоеше повече от всяка друга сила зад българския народ и неговия княз. Русия искаше или зависима, или никаква България. Англия и малко по-предпазливо Австро-Унгария искаха или независима, или никаква България.

Работите се развиха бързо. На мачтата на конака, осиротяла дълго, се развяваше българското знаме; войската в България и Източна Румелия беше поставена на боева нога; бодро и весело идваха резервистите; българските войски слязоха през Стара планина в долината на Марица; източнорумелийските дружини застанаха в боева готовност на турската граница; княз Александър влезе в Пловдив; той успокояваше загрижените турци в областта; посещаваше техните джамии; телеграфира на царя и на султана; в Цариград сър Уилям Уайт и султан Абдул Хамид спряха заповяданото вече навлизане на турските войски; но ето че Сърбия се обяви против България поради нарушеното равновесие; руските офицери бидоха отзовани от България; българо-румелийската войска потегли с увереност за победа срещу сърбите, защитавайки съединението. Достигнат беше един голям завой в развитието на България.